Господарят на рая

22.

Когато се събуди на следващата сутрин, Габриела се почувства напълно пречистена, сякаш всички отрови се бяха изпарили от тялото й. Сякаш в нея се бе вляла някаква нова, животворна енергия. Тя чу сладките песни на птиците, които се криеха. Наблизо ромонеше поток. Естественото легло от листа под нея беше меко и удобно. Тя се протегна и се почувства жива и освежена. Отвори очи и видя нещо приказно.

Това, което в здрача беше изглеждало просто красиво, сега приличаше на видение от Рая. Гигантски палми с лъскавозелени листа с дължината колкото ръст се извисяваха над нея. Слънцето се процеждаше през тях като през шлифовано стъкло. Това беше най-величествената гледка, която някога беше виждала. Чувстваше се, сякаш се намира в катедрала, сътворена от самия Бог. Навсякъде, където погледнеше, виждаше дървета, папрати и бодливи дънери с невъобразими форми. Повдигна се на лакът, отметна с ръка косата от лицето си и видя, че лежи край поток, който прекосява долината. Встрани имаше високи гранитни блокове, които оформяха водопад от струите му, докато те танцуваха по праговете им. Чу изсвирване и се обърна, очаквайки да види Родриго, усмихващ се за добре дошла. Но вместо това погледът й се спря на зелен гущер, дълъг цял разкрач, който стоеше под едно дърво, с листа като на пръсти на бодлива ръка.

Прииска й се да претърси долината за Родриго, но знаеше, че първо трябва да помисли за собствените си нужди. Беше ранена и кракът й беше възпален. Трябваше да яде и да си почине. Както и да се погрижи за подутия си крак, който трепереше при всяко докосване. Надигна се едва-едва и тръгна да събира тропическите плодове, които лежаха на земята, и ги трупаше настрана. Нямаше представа колко време ще бъде тук и ще се грижи сама за себе си. Построи с помощта на шпагата си малък заслон, груба колиба, скалъпена от тънки дървесни стебла, покрити с гигантските палмови листа. Изпра дрехите си, търкайки ги в гладките скали. Докато съхнеха бавно в жегата, тя се изкъпа в топлия поток и в нея сякаш се преляха лечебните сокове на градината наоколо.

А тя беше екзотична, гигантска вълшебна долина, пълна с каскади от водопади, огромни птичи гнезда и сенчести пътеки, обградени от масивни гранитни стени. Пътеките се извиваха нагоре-надолу по хълмовете, а лазурното небе сякаш беше оживяло от птици. Някои от тях летяха на двойки, други сами. Някои бяха бели, други черни, трети блестяха в яркочервено или оранжево. Спускаха се и се издигаха, обикаляйки отново и отново острова, сякаш най-прекрасното нещо, което можеха да правят, беше да се носят из въздуха. Габриела си спомни колко бе обичала майка й невероятните птици на Сейшелите. После и съня си, където многоцветните островни птици представляваха рая, а Родриго и тъмните му страсти ги бяха разпръснали.

Сега се почуди как е могла да отхвърли мъжа, подарен й от съдбата. Би дала всичко, за да го съзре зад някоя скала, блестящ в златната си красота, с протегнати към нея ръце, приветствайки я у дома. Но въпреки че прекара следващите няколко дни, претърсвайки цялата околност, тя не откри и следа от любимия си.

На четвъртия ден над острова се изви буря. Свита под един гранитен блок в началото на долината, Габриела чуваше тътена й в далечината и подушваше мириса на дъжда в гъстия, влажен въздух. Вятърът се усили и странните палми сякаш започнаха да се кланят, люшкайки се напред-назад. Тя изпадна в паника от мисълта, че е сама в надигащата се буря и запълзя по земята, като се надяваше, че скоро ще достигне заслона си. Докато си пробиваше път през гнилите листа и клони по пътеката, тъмнината се спусна изведнъж като театрална завеса. Габриела осъзна с ужас, че вече не може да различи нищо в мрака. Бурята вече беше над нея и сякаш небето се бе разтворило, за да излее потопа си. Дъждът плющеше по листата на огромните растения, обливайки я с горещи струи. Габриела беше изплашена до смърт. Чуваше, как някакви същества бродят наоколо, но не ги виждаше. Хукна боса напред, препъвайки се слепешката. Но заслонът не беше там, където си мислеше, че е. Беше загубила ориентация.

Луташе се наоколо и се спъваше на всяка крачка. Над главата й блесна светкавица, тя подскочи и изпусна тоягата си. Трескавите й ръце не можаха да я открият, така че й се наложи да продължи без нея. Падна многократно и разкървави ръцете си в ръбестите скали и на бодливите стволове на призрачните палми. Толкова дълго се бе държала смело, посрещайки с твърдост всички трудности. Но бурята отприщи най-черните й страхове. Раят, който й бе предложил сигурност, изведнъж се бе превърнал в център на неизказан ужас.

И точно когато беше на дъното на отчаянието, чу човешки глас през канонадата от гръмотевици. Беше с тежък акцент и пълен със същата тревога, която струеше във вените й.

Гласът беше демоничен, зла шега, част от наелектризирания етер на нощта. Габриела побягна от него и се сблъска с нещо твърдо. Стресна се до смърт от допира до някаква силна и неподдаваща преграда, която стоеше на пътя й като праисторическо дърво. От неочакваната топлина на гола плът, която ръцете й напипаха в опита да се защити. Това беше човек.

— Caricia, слава Богу.