Господарят на рая

4.

Индийския океан

Четири месеца по-късно

Кълън успя да си проправи път през оживения квартердек. Краката му трепереха неудържимо.

— Браво! — поздрави го Габриела. — Това е първият път, откак напуснахме Англия, когато успя да не позеленееш.

Във всеки случай изглеждаше изпит и изтощен като след тежка болест. Ребрата му се четяха под тънката риза. Пясъчно-русата му коса беше изтъняла и изгубила блясъка си. Милите му сини очи гледаха мътно като на пияница след тежък гуляй. Габриела, напротив, изглеждаше прекрасно в модния напоследък кобалтов сатен, цвета на нейните очи. Косата й беше придобила златист оттенък от слънцето и приличаше на разбъркан от тропическата жега коктейл от шоколад и карамел.

Морското пътешествие беше, меко казано, трудно. Дълго пътуване от стаичката в Грейвъсенд, на двайсет мили от Лондон по Темза, до тяхната съдба — през Мадейра и Атлантика, край Бразилия и югоизточно към нос Добра надежда, след това курс към Мадагаскар и прекосяване на Индийския океан в посока Махе, главния остров на Сейшелския архипелаг. Дванайсет хиляди мили на дванайсеттонния кораб на Източноиндийските монополисти в компанията на неописуема сбирщина пътници, отправили се към далечната страна — присъединили се към армията на Компанията войници, търсачи на съкровища, бегълци от твърдата ръка на правосъдието — единствената им дружина за безкрайните месеци, които им предстояха.

Отвън Патокът беше кораб-красавец, разкошно украсен с позлатени гирлянди. Заобленият му дъбов корпус и овалните му прозорци изпъкваха край кърмата, придавайки на съда помпозен блясък. Но за по-голямата част от пътниците удобства липсваха или пък бяха много оскъдни. Тъй като бяха хранили и поили царски капитана, преди да отпътуват, а и заради очевидно големите им връзки, Габриела и Кълън обитаваха най-просторната каюта в крайната част на кърмата. С помощта на преносими паравани тя беше разделена на две и обзаведена с разкошни мебели, донесени от къщи. Останалите пасажери се бутаха в миниатюрни килерчета без прозорци, където въздухът и светлината бяха далечни спомени, а вонята, идеща от кораба — задушаваща.

Пътешествието беше мъчително, но най-страшното беше вече зад гърба им. Край нос Добра надежда ги нападна толкова страшна буря, че всички бяха сигурни, че корабът ще се преобърне. През това време малцина се отбиваха до килера за дажбите си, а тези, които го правеха, често тичаха презглава след това към борда. Кълън страдаше най-много. Не можеше да задържи нищо в стомаха си и прекара по-голямата част от времето на койката, докато Габриела му рецитираше откъси от Шекспир, за да го поободри. Но всичко се промени, когато прекосяваха Индийския океан. Не че положението им се подобри неузнаваемо, но нежният бриз на африканското крайбрежие ги освежи неимоверно. Топлите лъчи на слънцето им подействуваха като лечебен балсам. Морето беше спокойно, ритмично полюшващо кораба като люлка, почти поетично по изгрев и на залез. Габриела не помнеше да е изпитвала такава изключителна топлина в живота си. И докато другите се оплакваха от жегата, тя й се наслаждаваше.

— Сега чувствам, че никога досега не ми е било топло — казваше тя, излагайки лице на слънцето.

— За пръв път от месеци се чувствам добре — съгласи се Кълън.

Тези места бяха различни от всичко, което израсналата в Англия Габриела можеше да си представи. Тъй чувствени, неизразимо екзотични, безкрайно романтични. Жегата и самият въздух дъхаха на зной и чувственост. Тя се усещаше за първи път жива в тези далечни от родината й води, като израсло в сянка и внезапно изнесено на слънце цвете.

Целта на пътуването им — Сейшелите, представляваха земния рай за всеки, който ги беше видял. Разположени в средата на Индийския океан, на хиляди мили от Индия и Африка, те бяха непрекъсната верига от гранитни острови — всъщност единствени по рода си в света — с различна от всяка друга флора и фауна. Безкрайно далеч от всякаква цивилизация, допреди сто години те са били напълно необитаеми. Първи на бреговете им стъпват пиратите, след това французите ги обявяват за свое владение през 1760, давайки им името на канцлера на Луи XV, виконт Жан Моро де Сешел. В края на войните с Наполеон британците слагат ръка на райското кътче. То винаги е притежавало магическо очарование за всички европейци, които са стъпвали на земята му.

Габриела погледна навън и забеляза последните буреносни облаци да плуват към далечния хоризонт, единственото сиво нещо в заобикалящия ги пъстър свят. Водата под помнещия бурята въздух преливаше в алено, оранжево, виолетово, тюркоазено и най-невероятното възможно зелено. Капитан Уоткинс го наричаше квинтилионово11 зелено. Казваше, че се среща само в тази част на земното кълбо и ще стане още по-ярко, когато наближат Сейшелите. В този момент Габриела почувства, че никога преди не е виждала истински цветове, никога не е могла да се изтръгне от мъртвешката, вездесъща лондонска мъгла.

— Липсва ми Хали — въздъхна Кълън за може би хиляден път, откак бяха напуснали Англия. — Чудя се дали и тя мисли за мен.

— Мисля, че си е добре и без теб. Има си и други… почитатели: На твое място бих съсредоточила вниманието си върху бъдещето, не върху позорното минало.

— Освен това като си помисля само за това твое бъдеще, започвам да се страхувам за живота ни. Тук има пирати.

Капитан Уоткинс минаваше наблизо, облечен в синьото си сако и ужасно запарващия си черен плащ и, дочувайки думите на младежа, спря до тях.

— Помни думите ми, момче, до края на това пътуване няма да видим нито един пират.

— Чухме, че Родриго Соро се подвизава в тези води — каза Кълън. — Нима няма възможност да ни нападне?

— Никаква. Кралската флота му духна под опашката още преди няколко месеца. Най-вече, бих добавил, заради известността на вашата пиеса. Ще ми простите, че я споменавам, но тя породи у Адмиралтейството такова смущение и срам, че то повече не можеше да си държи очите затворени. Прогониха го към Амирантите. Той си знае, че не бива да се приближава до кораби на Компанията. Цяла орда кралски фрегати го чакат да се покаже. Никой, пират или не, не би се осмелил да се изложи на такава опасност.

— Защо тогава качихме цял батальон войници на Магадаскар?

— Политика на Компанията. Носим на борда много злато. Соро ни даде урок да вземаме мерки при всеки случай. Както виждате, приготвили сме се за всякакви евентуалности.

Вярно беше. Корабът бе така претъпкан с войници, качени на Мадагаскар, че беше трудно да се разминеш на него. Червените им вълнени куртки изглеждаха ужасно в жегата, а месинговите им копчета сияеха от чистота, както подобава на воини на Короната. Не беше минал и час, откакто се бяха качили на борда, и вече усърдно проверяваха амунициите, смазваха оръдията и се подготвяха да защитят товара от опасност, която знаеха, че няма да дойде.

— Просто предпазна мярка, уверявам ви — прибави капитанът, преди да отмине. — Успокойте се и се насладете на остатъка от пътешествието. Всичко ще бъде наред.

Когато се обърна да разгледа войниците, Габриела се почувства по-спокойна. Командир беше един висок шотландец, лейтенант Уолис. Червенокос и луничав, с дружелюбно, отворено лице, той беше накарал моряците на Патока да го обикнат заради чувството му за хумор, ентусиазма и енергичността, с която раздаваше заповеди. Беше изключително изискан мъж, който, ако имаше някакви съмнения относно своята или на подчинените си способност да отблъсне пиратско нападение, не ги показваше. Още щом се качи на борда, се установи като незаменима личност, а така също намери време да флиртува ужасно с Габриела. Бидейки единствената жена на кораб, пълен с мъже, тя отдавна вече беше свикнала на всякакви задиряния. Но откакто морската болест и недохранването връхлетяха пасажерите, тя получаваше само по някой томителен поглед, хвърлен отдалече. Обаче лейтенант Уолис беше здрав и жизнен, изпълнен с революционния дух, който витаеше сред английските моряци. Даваше си вид на човек, готов да разпердушини Родриго с голи ръце. Капитан Уоткинс бе прав. Би било лудост от страна на португалеца да се изправи срещу такъв противник. А Родриго не беше луд.

— Помисли си само — казваше й Кълън. — Толкова години си играхме с Родриго на пирати, обаче кой би помислил, че той наистина ще стане такъв! Все пак мисля, че сме го очаквали. Всички го очакваха. В крайна сметка тези хора са били пирати с поколения. Знаеш ли, че той произхожда от първите заселници на Португалия? Те са се биели с всички — с араби, с французи, с британци. Представяш ли си — цели поколения на един и същи род се бият, за да постигнат всяко нещо, което им се прииска!

Тя потрепера леко, когато призракът на спомена премина през главата й. Мъжественият аромат на Родриго, опаленото му от слънцето тяло… Вкусът му на езика й…

— Дали мога да си представя? Аз също трябваше да се боря за всяко нещо, което исках.

— Мислиш ли, че ни помни?

Тя почувства как старият гняв се завръща, затова стисна зъби и не каза нищо. Никога не беше признавала на Кълън, че детското й приятелство с Родриго бе прераснало в кратка интимна връзка.

— Бях толкова малък, когато се мотаех с вас навсякъде — не спираше брат й. — Обаче си го спомням много ясно с превръзка на окото и дървен меч в ръка. Беше нещо като бог за мен. Кой да си помисли, че ще се окаже такъв селянин?

— Да, селянин — повтори тя. По-голям селянин, отколкото можеш да си представиш.

— Мисля, че ще се уплаша, ако го срещна сега.

— Няма от какво да се страхуваш — каза тя самоуверено. — Но ако се срещнем пак, дръж се за мен.

Той я погледна въпросително.

— За мен ли се страхуваш или за себе си?

— За Родриго. Ако не ме удържиш, мисля, че ще му извия врата с голи ръце.

Остротата в гласа й го накара да промени темата.

— Е, ще последвам съвета ти и ще мисля за бъдещето си. Как мислиш, какъв ли ще бъде новият ни живот? — Въпреки, че Габриела му бе говорила хиляди пъти за това, той никога не й беше обръщал много-много внимание. Никога не си беше и помислял, че ще се наложи да го обмислят сериозно.

Изведнъж Габриела се оживи.

— Ще започнем всичко отначало в нашия истински дом. Ще живеем живота, който ни се полага по право. Ще бъдем свободни!

— Не знам. Доктор Джонсън пише: „Този, който не може да живее така, както иска у дома си, слуша приказките за далечни и щастливи острови, където всеки има собствена земя и се храни с това, което сам е произвел, без да има кой да му налага волята си.“

— Това не са празни мечти — извика Габриела. — Иска ми се да можеше да чуеш как мама говореше за Бо Валон. Тя казваше, че това е най-красивото място на света, с бели плажове, и с гори. Толкова прекрасно, че човек не можел да си го представи, без да го е видял с очите си. Пясъкът там е бял, Кълън, такъв, какъвто никога не сме виждали в Англия. Мама казваше, че обичала да седи на пясъка с часове и да си играе с фините му песъчинки. Там има и птици, каквито не се срещат другаде по света. Всяка нощ съм мечтала с часове за това място, за да не полудея от копнеж. Сейшелите. Помниш ли как не можехме да произнесем Сейшели? Все ги наричахме морски миди12. — Тя го прегърна и се усмихна нежно. — Ще се оправиш на слънцето. Няма да боледуваш толкова, колкото в суровия английски климат. И ще бъдеш на сигурно място. Аз ще се погрижа за това. Поне на нашата врата няма да тропат пирати.

В този момент покрай тях премина лейтенант Уолис и чу думите й.

— Ако пиратите толкова ви интересуват — каза той — може би бихте могли да ми помогнете за нещичко по-специално.

Той отиде до флагщока и бавно започна да спуска знамето. Сякаш само Габриела и Кълън забелязаха това, тъй като останалите бяха заети със задълженията си. Объркан, Кълън остави сестра си и отиде да види какво става.

— Я подръж това — каза лейтенантът и му подаде Юниън Джак.13 После порови в джоба си и извади триъгълно парче плат, което очевидно беше друго знаме. Точно тогава капитанът дойде да разбере какво става и извика:

— Хей! Господин Уолис! Какво си мислите, че правите?

Мадагаскарските войници оставиха заниманията си и заприиждаха по-близо. Нехаещ за това, което можеше да се случи, лейтенантът безразлично разгъна триъгълния флаг и започна да го прикрепя към въжето.

— Боже мили! — ахна Кълън.

За флаг на кораба шотландецът издигаше златен лъв, избродиран върху черна коприна. Пиратското знаме на Родриго.