Господарят на рая

20.

Когато след изтощително претърсване се оказа, че няма и следа от Хейстингс, те пуснаха пътническия кораб по пътя му. El Paraiso пресрещна другите два кораба на Родриго и малката флотилия се понесе на югоизток, далече от Амирантите и от Сейшелите. Родриго беше разтревожен и крачеше нагоре-надолу по палубата като лъв в клетка, скастряше остро подчинените си, сякаш пришпорван от спешни, но неприятни задължения.

Когато оставиха Мадагаскар далече зад себе си и Родриго можеше вече да напусне поста си на палубата, тя го последва в каютата му. Когато почука на вратата, той отговори нервно. Влезе и го видя приведен над пръснати по масата карти, в които се взираше така, сякаш търсеше ключа към някаква загадка.

— Какво правиш? — попита тя.

Той блъсна картите настрана и пак се заразхожда напред-назад.

— Ти със сигурност ли го чу да казва, че ще бъде на шхуната за Занзибар?

— Да. Със сигурност.

— Тогава какво е станало?

— Предполагам, че е променил намеренията си. Може би е тръгнал с флотата си към Амирантите.

Той премисли тази възможност и кимна. Чак тогава вдигна очи и я погледна. Видя две присвити кобалтови очи, пълни с желязна решителност, които го гледаха втренчено. Това беше лицето на влюбена жена.

— Габе…

— Просто току-що осъзнах нещо.

— Какво, caricia?

— Че всеки миг, прекаран с теб, е скъпоценен. Не мога да предвидя какво ще стане занапред. Не мога даже да предположа каква ще е съдбата ни. Знам само, че всичко, което имаме, е тук и сега. И искам да знаеш, че преди те излъгах.

— Кога? — попита той и наостри уши.

— Когато ме попита дали някога съм искала нещо друго, освен Бо Валон. Исках и още едно нещо. Но мислех, че никога няма да мога да го имам. Онази нощ, когато ти ме напусна… промени живота ми завинаги. Промени мен. Не вярвах, че може да поискам отново същото нещо. Не вярвах, че ще мога да си го позволя, да се осмеля. Но сега вярвам. Не мога иначе, Родриго. Сега го искам повече от когато и да било, повече от всичко, което някога съм искала.

Той тръгна към нея.

— И какво е то, caricia?

Дъхът му изгаряше бузата й. Тя виждаше дългите му, златни мигли и сияещите му очи, в които проблясваше желание и триумф. Проклетникът знаеше добре какво е искала тя.

Не можеше да се накара да го каже. Не цялата истина. Но да каже „обичам те“ й се струваше равностойно на това да запрати съдбата си в лицето на боговете. Да иска разплата твърде рано… твърде рано… Ако това беше всичко, което й се полагаше, трябваше да намери начин да му се наслади сега. И за първи път в уморения й живот й се прииска да остави бъдещето да си тече само. Преглътна и, като добра актриса, замени задъхания си глас със закачлив тон.

— Искам да правя любов с теб на онези разбъркани алени чаршафи.

В очите му проблесна изненада. Това беше последното нещо, което бе очаквал да му каже и тя забеляза това по вдигнатата му вежда, докато той поглеждаше към леглото и отново към нея.

— Ти да не искаш да ми кажеш, че ме обичаш заради чаршафите ми?

— Кой е казал, че те обичам?

Той хвана с ръка главата й, за да я задържи, и приближи устни към нейните.

— Аха. Значи искаш само да се повъргаляш в чаршафите ми, така ли?

— В твоите изключителни алени чаршафи. Не е прилично да имаш такива чаршафи.

Той промърмори с устни, все още почти докосващи нейните:

— Не заради благоприличието ги избрах.

Дъхът й се смеси с неговия, когато тя попита:

— Ами какво?

— Мисълта как ще изглеждаш изтегната сред тях. Винаги съм те намирал неотразима в червено.

— Никой английски джентълмен не би се съгласил да го намерят и мъртъв в такива скандални чаршафи.

— Не е нужно да ме ласкаеш. — Той плъзна палци по бузите й. — Ще те любя цяла нощ, ако искаш. Цяла вечност, ако желаеш. Можеш да имаш всички алени чаршафи, за които сърцето ти копнее.

— Вечност е може би множко. Целуни ме, Родриго. Целуни ме и нека оползотворим мига до край.

Той обаче я целуна по шията и тръпки пронизаха, тялото й чак до пръстчетата на краката.

— Откак те познавам, никога не съм те чул да говориш за мига. Все бъдещето те занимаваше.

Тя вдигна очи към него и цялата любов, която не можеше да изрази иначе, заблестя като огън в очите й.

— Всичко, което искам точно сега, си ти. А този миг е всичко, което имаме. Побързай, Родриго. Преди мигът да отлети. Твоя съм. Вземи ме като истински пират.

Кадифеният й глас го възпламени. Той я притегли към себе си така мощно, че изкара с едно рязко издишване въздуха от гърдите й. Дълго време го беше разигравала, но сега почувства властта му над себе си, невероятната сила, която струеше от него и караше тялото й да отговори на неговото. Твърдите му устни се впиха в нейните, силни и изискващи, и налагаха правото му да я целува с цялата власт, която притежавайте. Плътта й запламтя като жар, докато той я притискаше до себе си и облягаше гърба й на масата така, че тя да усети надигащата се мъжественост до бедрото си. Всичко беше толкова правилно, толкова прекрасно и близко, сякаш беше изпитвала това отдаване хиляди пъти след като той я беше напуснал — отдаването, което, тя знаеше, можеше да изпита само с него.

— Родриго — простена Габриела, — толкова ми липсваше. Досега дори не знаех колко си ми липсвал.

Докато тя говореше, той целуваше врата й и мачкаше в ръка мекия й задник. Не се колебаеше и за миг. Завладяваше я с груба, животинска страст, която беше толкова стихийна, колкото и дивият екваториален вятър. Тялото й беше живо и трептящо под ръцете му, молещо за любов, докато кръвта бучеше в ушите й.

Изведнъж той я изправи и я вдигна в ръцете си. Задъхвайки се от страст, тя се чувстваше щастлива, обичаща, свободна. Напълно открита за алчната му уста.

Съвсем по пиратски, той я положи в гънките на алените чаршафи, обсипвайки я с целувки, и се спусна надолу, за да притисне устни към тялото й, покрито само от меката памучна моряшка риза. Изведнъж нетърпението му преля и той разкъса копчетата в стръвта си да я вкуси с език, ала изведнъж видя кърпата, която пристягаше гърдите й. Чу се солена португалска ругатня. Той я погледна нежно в лицето и се усмихна при вида на блестящата в очите й покана. С неочаквана нежност пое тъмната й коса в ръка и я разпиля като ветрило върху червената коприна.

— Нито веднъж не съм поглеждал към това легло без мисълта за теб. Нито веднъж не съм си лягал, без да копнея за тялото ти в ръцете си. Истинска ли си? Или отново сънувам? Представял съм си те тук толкова много пъти. Ще изчезнеш ли, ако те докосна?

Тя бръкна в ризата си и напипа възела на кърпата. Без да бърза, го развърза и хвърли парчето плат на пода. Гърдите й потрепнаха пред него и опариха ръцете му.

— Докосни ме и ще разбереш.

Но той спря за миг и я погледна с ленивото спокойствие на човек, който разполага с неограничено време.

— Я кажи — изръмжа той. — Само чаршафите ми ли искаш?

— Да.

Лицето му придоби заинтригувано изражение и крайчецът на устата му се изви в лукава усмивка. Дръпна се назад и тя почувства, че той е решил, че достатъчно се е молил и иска да погледа как тя се стреми към него, след като толкова време яростно му е устоявала. Е, реши тя, и двамата ще играем тая игра, така че аз също ще се забавлявам. Винаги бяха играли заедно. Беше толкова естествено, колкото и това, че дишаха един и същи въздух. Родриго се настани над нея, гледайки я с веселие в очите, и тя плъзна ръце по копринените чаршафи край главата си, извивайки тяло срещу неговото. Гърдите й се надигнаха като лилии, предизвиквайки го да се хвърли върху нея. Когато той просто се усмихна, доволен и от гледането, тя захвърли церемониите по дяволите и се метна върху него толкова стремително, че сама се изненада. Обви ръце около врата му и го притисна силно, изисквайки страстта на тялото, която той й беше отнел. Сега нейните устни изпиваха неговите, вкусвайки ги сластно, докато тя се търкаше о твърдата издутина на панталоните му.

— Кажи ми — нежно помоли той. — Поне веднъж, сладка Габе, искам да чуя истината от устата ти.

Устните му бяха толкова близо, но когато тя се протегна да го целуне, той я сграбчи по-здраво и я накара да извика от болка. Смехът беше отлетял, отишло си беше закачливото веселие, с което той си беше играл с жената, която обичаше. Настоятелността му я обгърна толкова здраво, колкото и ръцете му. Той я разтърси така, че косата й се разлетя наоколо и обгърна и двамата.

— Кажи ми, Габе — настоя той. — Кажи ми, че ме обичаш. Кажи ми!

Всичко, което тя искаше, беше да го целуне пак, да прокара пръсти през изрусялата от слънцето коса, да почувства горящата му от страст уста, твърда и настоятелна, върху треперещата си, гола плът.

— Накарай ме, де — предизвика го тя.

Така и не разбра какво се кани да направи той. Лицето му се промени и тя усети желанието му да се разбунтува срещу провокацията й, но изведнъж оръдеен изстрел проряза нощта. Двамата замръзнаха в обятията си. След това, тъй бързо, както я беше сграбчил, той скочи и провря глава през люка. Грабна шпагата си с ругатня и, предупреждавайки я да стои където е, изхвърча през вратата. Разтреперана, тя осъзна, че канонадата продължава и се втурна към илюминатора, за да види какво е забелязал Родриго. Там, в светлината на звездите, тя съзря ужасяваща гледка. Бяха заобиколени от цяла флота. Забравяйки предупрежденията му, Габриела грабна шпагата си и хукна нагоре по стълбите, за да открие на палубата истински пандемониум. Родриго крещеше заповеди към хората си, които тичаха напред-назад, за да му се подчинят. Габриела отиде до него и го разтърси за рамото.

— Хейстингс? — попита.

— Кой друг?

— Значи е било клопка. Целият този фарс, когато той не беше на кораба…

— Заговор, за да ни докарат тук, където могат да ни устроят засада.

Родриго издаде още няколко заповеди, приготвяйки оръдията за стрелба.

— Но как? — настоя Габриела.

— Подвел те е, знаейки, че ще го проследиш и че си го подслушала. Пресметнал е, че ще ми кажеш.

— Но…

За един кратък миг той се взря в очите й. В погледа му се отразяваха всички звезди на небето и далечният пламък на факли.

— Подценили сме го, Габе.

Той тръгна с бързи крачки по палубата, викайки я да го следва плътно отзад, но тя спря, за да хвърли поглед на всичко това. Бяха заобиколени отвсякъде от патрулиращата флота, която беше блокирала и другите два кораба. Докато гледаше, от оръдията им излетяха огнени струи, които се пръснаха в нощта. Корабът даде залп, после още веднъж и още веднъж. Скоро бяха разтърсени мощно от изстрелите и тя си помисли тревога за Кълън. Най-накрая го откри зад едно от оръдията. Но докато вървеше към него, видя как перилото се разлепя от едно гюлле. Част от кораба беше напълно отнесена. Крещейки към брат си, тя усети грохота на втора експлозия, почувства, как палубата се тресе под краката й, как пада, как някаква топла мокрота я обглъща и поема в дълбините си. След това — само тъмнина.