Господарят на рая

38.

Зората беше близо. Родриго беше прекарал трите си кораба до пристанището на Занзибар под прикритието на нощта. Мъжете си бяха свършили работата в пълна тишина, единствено на бледата звездна светлина — бяха приготвили оръдията, пушките и шпагите за предстоящото нападение. Въздухът на борда на съдовете беше като наелектризиран. Мъжете крачеха нервно насам-натам и проверяваха отново и отново оръжията, за които знаеха, че са наред. Габриела чувстваше пулсиращото в жилите им напрежение. Само след малко Кълън щеше отново да е на безопасно място при нея. Родриго беше довел със себе си достатъчно хора да сравнят града със земята, ако се наложеше. Всъщност, той беше надскочил пиратските си навици. Мисията им приличаше повече на военна атака. Габриела не се и съмняваше, че днес ще върне брат си обратно.

Беше се облякла като всички останали, в бричове и риза, която й позволяваше да се движи свободно. Беше си намерила ботуши по мярка, така че можеше да ходи без притеснения. Бе отказала на предложението на Родриго да остане на борда на El Paraiso Segundo, новият му капитански кораб, взет от един арабски търговец на роби край Ламу и пригоден за бой. Искаше да бъде в епицентъра на действието. Искаше да види лицето на брат си, когато го освобождават.

Атаката беше планирана внимателно. Родриго бе пратил разузнавачи, които да разучат броя на корабите в султанската флота и дали в палата кипи военна подготовка. Новината беше, че нещата са относително спокойни, сякаш бдителността им бе намаляла след онзи месец, когато Хейстингс беше пристигнал с предупреждение за възможно нападение. Губернаторът на Сейшелите все още беше там, гост на партньора си, султана.

Докато небето бавно просветляваше, офанзивата започна Родриго вдигна ръка за сигнал и оръдейна канонада взриви утринното спокойствие. Въздухът натежа от барутен мирис. Скоро димът се сгъсти дотам, че стана трудно да се вижда. За няколко минути оръдията на Родриго бяха унищожили двата главни кораба на султанската флота. Те потънаха всред грохота от разбитите талпи и останките им запречиха пътя на останалите съдове — точно както беше планирал Родриго. Без да губят време, тези които бяха определени за сухопътна атака, скочиха в лодките и загребаха напред в безшумен синхрон, докато оръдията на султанския палат се прицелваха. Гражданите заизвираха полуоблечени от вратите на домовете си, за да видят какво става. Султанската стража беше вече на крак и се насочваше към натрапниците с извадени ятагани и повеждаше бой с пиратите веднага щом те стъпеха на брега. Когато Габриела скочи на сушата с Родриго, навсякъде се чуваше звън на саби. На равни интервали продължаваха да ехтят топовни гърмежи. Врагът очевидно беше изненадан и неподготвен. И все пак занзибарците се биеха отчаяно, струпвайки се около портите на двореца, решени да пазят султана си до последна капка кръв. Тези хора цял живот бяха обучавани да дадат живота си за благополучието на господаря си. Никакво колебание не можеше да ги накара да отворят вратите.

— Трябва да има друг път навътре — извика Родриго към нея, когато видя, че хората му не могат да се доберат до входовете. Махна й с ръка да го последва и двамата заобиколиха крепостните стени. По пътя ги пресрещна група закъснели стражи. Родриго ги нападна веднага, поваляйки по трима наведнъж със сабята си. Габриела позна в единия войникът, който я беше сграбчил онази нощ в замъка, осуетявайки опита й да избяга, и я беше пратил в тъмницата. Вбесена, тя се нахвърли към него и се би с цялата си сила и ловкост, докато той не опря гръб в стената. Там, с един единствен дивашки удар, тя го разпра с острието си. Когато измъкна окървавеното оръжие, той я погледна смаяно, пристъпи напред и падна мъртъв на поста си.

Тя го погледа няколко секунди и миризмата на барута й се струваше по-ужасна отвсякога, докато наблюдаваше как кръвта му се стича по камъните. Стомахът й се сви при вида на това, което беше извършила. Но когато се сети за похотливия израз на жертвата си, докато я беше влачил през замъка, това облекчи чувството й за вина.

Бавно осъзна, че Родриго се бие с шестима наведнъж. Той се отбраняваше бясно, докато те се опитваха да го притиснат към стената. Габриела дойде на себе си, бутна най-близкия страж с шпагата си и, привлякла вниманието му, го увлече в двубой. Сега двамата с Родриго се биеха рамо до рамо и звънът на стоманата ехтеше като чинелите в кулминацията на някаква симфония. Стражите нападаха мъртви един по един и той я повлече за ръката, помагайки й да избяга.

Спряха от тази страна на палата, която гледаше към морето. Там Родриго се закова като вкаменен, гледайки втренчено нещо зад гърба й. Докато Габриела се взираше с любопитство в него, очите му изстудяха от внезапен прилив на омраза. Тя се обърна и видя балкон, надвесен над морето. Зад каменната балюстрада стояха султанът и брат й Кълън, които гледаха надолу към тях. Султанът нареждаше нещо на хората си. Кълън стоеше спокойно до него. Тогава, сякаш от нищото, се появи Хейстингс. Той опря шпагата си в гърлото на Кълън.

— А, Родерик Смит, стари мой приятелю! — извика той надолу. — Да не си дошъл да ни изкажеш почитанията си?

— Сметнах, че е време да подновим запознанството си — отвърна Родриго.

— Колко мило. Виждам, че си дошъл с приятна компания. Добре дошла в Ксанаду, Габи. Само че аз като че ли чух, че си била тук и преди. Позабавлявала си се на нашия пазар. Нещо като оглед в натура, а?

Без да обръща внимание на заяжданията му, тя се замисли как да спаси Кълън от опасността.

— Хайде де, Габи — извика Хейстингс. — Да не си си глътнала езика? Ако е така, то е, доколкото си спомням, за пръв път в живота ти. В крайна сметка, не ти викаме Габи22 току-така.

Зад нея Родриго се беше придвижил под балкона и сваляше ботушите си.

— Карай го да продължава да ти говори — прошепна той така, че да не го чуе никой друг.

Тя изпълни молбата му. Вдигна очи и забеляза в светлината на разпукващата се зора мазната черна коса на своя полубрат и тънките му, стиснати устни. Приличаше на ястреб, набелязал жертвата си. Как го мразеше!

— Ти винаги си бил чаровникът на семейството, Хейстингс — подвикна тя с плътния си глас. — Доколкото си спомням, върхът на шпагата беше единственият начин да държиш хората близо до себе си.

Докато тя говореше, Родриго се примъкна до стената под балкона. Дворецът беше направен от груб камък. Той го опита с ръце, търсейки процепи, след това, захапвайки смъртоносното острие на сабята си между зъбите си, се закатери внимателно. Габриела го погледна, но веднага обърна погледа си обратно към Хейстингс, уплашена да не го издаде. И все пак сърцето биеше бясно в гърдите й. Толкова беше дръзко да се изкачиш по стената и да се изправиш сам срещу тях. И то без да знаеш колко от личната стража на султана е още вътре.

— Дойдохме за Кълън — каза тя на Хейстингс.

— Жалко, че сте се разкарвали за нищо. Страхувам се, Габи, че, както обикновено, си губите времето.

— Пусни го, Хейстингс. Той ти е наполовина брат, за Бога.

— Това пале ли? — презрително изсъска той. — Не, то категорично не ми е брат.

Вбесена, тя изкрещя:

— Ти си болен, Хейстингс. Не можеш никого да обичаш. Никога не би могъл.

Почти веднага осъзна, че е направила грешка. Думите й го бяха ужилили зле — тя виждаше това в болезнения блясък в очите му и израза, издаващ, че се чувства предаден при думата „болен“ — сякаш тя беше нарушила някакво неизказано споразумение. Когато обичайната му маска се върна на лицето му, устата му се сви по най-злобния начин, на който бе способен. Когато най-накрая проговори, произнасяше всяка дума вдървено и високомерно.

— Обичах някого преди време, Габи. И, доколкото си спомням, не ми трябваше шпага.

Всичко застина. Габриела замръзна, сякаш леден вятър беше преминал през площада. Погледът й отскочи към Родриго. На половината път той беше спрял при думите на Хейстингс и я гледаше с горящи от любопитство очи. Той видя как кръвта се отдръпна от лицето й, сякаш нейният несъщ брат току-що беше преминал някаква тайна граница. Засрамена, Габриела сведе очи. Изведнъж й се стори непоносимо да гледа любимия си в лицето.

— О, Боже — извика подигравателно Хейстингс. — А пък аз бях обещал да не казвам!

Разгневена от нахалството му, тя изкрещя в отговор:

— Хейстингс, хиена такава! Дано се пържиш в ада!

Родриго беше продължил да се катери. Беше вече близо до балкона.

— Ние ще си вземем Кълън обратно — добави тя, събирайки сили да продължи да разсейва злодея, за да помогне на Родриго. — И нищо не можеш да направиш да ни спреш.

— Не мисля, че Кълън ще си тръгне оттук — обеща й Хейстингс.

Ръката на Родриго беше на пода на терасата. С мощно изхвърляне той се намери горе, сграбчи перилото и го прескочи. Със същото движение ритна Кълън далеч от Хейстингс и шпагата му. Изпълнението беше великолепно и свари злодея неподготвен.

— О, чудесно представление, Родерик! — извика той, когато видя оръжието на пирата. — Безкрайно се възхищавам на способността ти да изкарваш акъла на хората. Знаеш ли, Габи, много обичах да измъчвам този свиреп пират като момче. Помниш ли, Родерик? А?

Хейстингс се наведе и се изплю в лицето на Родриго.

Шпагата профуча твърде бързо, за да успее тя да я види и се заби в стената на сантиметри от главата на Хейстингс. Последва атака, която би изтощила някой по-слаб фехтовач до смърт. Но и Хейстингс беше добър. Той парираше ударите на Родриго и ловко го постави в отбранителна позиция, докато Кълън се свиваше в един ъгъл, а султанът побягна към покоите си, крещейки за стражата.

— Това е вече друго нещо — надвика Хейстингс звънтенето на шпагите. — Да се биеш като мъж. Обречени бяхме на това от момента, в който се срещнахме.

Биеха се свирепо, всеки залагаше на слабите страни на другия. Хейстингс беше накарал Родриго да опре гръб в перилото, но той се приведе и го изрита в лицето, така че Хейстингс залитна назад и се залепи за стената. Родриго го последва и нанесе жесток удар. Габриела гледаше със сърце, заседнало в гърлото й. Знаеше класата на любимия си като фехтовач, защото я беше побеждавал. Но от това, което виждаше, Хейстингс не му отстъпваше и на йота.

Двамата се биха безмълвно известно време, съсредоточени в сражението, а в това време оръдията продължаваха да гърмят и хората се биеха по цялото пристанище. И изведнъж, така внезапно, както беше и започнала, канонадата спря. Над утрото се спусна мъртвешка тишина. За миг и Родриго и Хейстингс спряха, хвърляйки поглед към морето. Родриго изглеждаше стреснат, но на лицето на Хейстингс се появи гримаса на задоволство.

— Ах, пристигат подкрепления — каза той.

Габриела погледна към пристанището и видя нещо ужасно. Малка група кораби от Кралската флота се беше появила на хоризонта и се насочваше към брега. Тя преброи седем съда и стреснато обърна очи към Родриго. Това беше патрулът на адмирал Фултън. Точно този ден съдбата го беше отвела към Занзибар.

Родриго се прехвърли веднага през балкона.

— Трябва да се качим на кораба преди да ни преградят пътя.

Погледна към Кълън и каза:

— Скачай!

Кълън замръзна.

Задъхана, Габриела извика:

— Скачай, Кълън!

— Височко е, Габи — изсмя се Хейстингс. — Бас държа, че ще си счупи крака.

— Не го слушай, Кълън. Скачай!

— Скочи като мен, момче — заповяда Родриго. — Хайде, или тръгваме без теб.

Кълън продължаваше да стои като закован.

Габриела отново хвърли поглед към пристанището. Корабите се приближаваха. Само след минути щеше да е твърде късно да скочат в лодките и да стигнат до собствените си съдове.

— Какво ти става? — изкрещя на брат си. — Просто скочи!

— Габи, не мога — простена Кълън.

— Можеш. Ще те хванем. Няма да паднеш.

Когато Кълън само покри очи с длани, Хейстингс се изсмя злобно, триумфирайки от властта си да причинява болка.

— Той никога не е бил това, което поетът е нарекъл „сътворен от камък твърд“, нали?

Кълън й обърна гръб.

— Копеле такова! — изкрещя тя.

— Не, Габи, грешиш. Ти и брат ти сте копелетата, не помниш ли?

Родриго погледна с тревога наближаващите кораби.

— Сега или никога, момчето ми!

— Кълън, моля те! Родриго ще ти помогне. Просто затвори очи и скочи.

Лицето му беше мокро от сълзи.

— Не мога, Габи. Искам, но не мога и да помръдна.

Тя не можеше да повярва, че това се случва. Стоеше вцепенена и го гледаше. Родриго сграбчи ръката й, когато Хейстингс отметна глава и се разсмя. Тя чуваше далечния грохот на оръдията на кралските кораби, които поздравяваха съюзниците си.

— Трябва да вървим — каза Родриго накрая.

— Не мога да го оставя.

Хейстингс изграчи:

— Чухте момчето. Не бива да забравяте кръвта на Аштънови.

— Той няма да го направи — изръмжа Родриго. — А няма време да се катерим отново и да го носим дотук.

— Не. — Тя погледна към Кълън, докато Родриго я влачеше към брега. Виждаше безпомощността в очите на брат си. Той нямаше да дойде.

— Кълън, моля те… моля те…

Тя престана да осъзнава какво става около нея. Родриго я дърпаше, но тя се бореше с него и гледаше умоляващо към брат си, крещейки името му.

Някак си стигнаха до лодката. Някак си мъжете ги откараха до корабите. Някак си платната се развиха и те успяха да отплават навреме. Навреме да се скрият от мъстта на Кралската флота. Навреме да видят как Кълън се обръща и се прибира в покоите на султана, защото беше твърде страхлив да пристъпи към свободата.

Когато бяха на безопасно разстояние, Родриго отиде при нея и я прегърна. Габриела обаче се изтръгна от някога успокояващите обятия. Сграбчи първото, което й попадна под ръка и го запрати през борда. Незапаленият фенер се разби в талпите, пръскайки стъкло във всички посоки.

— Как можа да го направи! — изкрещя тя. — Как можа да стои там и да откаже помощта ни? Той е страхливец. Винаги е бил. Той заслужава да остане там!

Изведнъж тя осъзна, че всички я гледат. Всеки беше спрял да върши работата си и я зяпаше така, сякаш бе полудяла. Гневът и разочарованието й бяха обаче толкова големи, че не й пукаше. Ако наоколо имаше наредени един до друг хиляда фенери, тя би ги запратила по същия начин, един по един.

След малко Родриго опита пак. Даде й време да си поеме дъх. След това внимателно се приближи до нея. Тя не го погледна. Горящият й поглед беше устремен към Занзибар, където двама братя я бяха предали в един и същи ден. Всеки по своя си начин.

За известно време всичко, на което беше способна, беше да се взира в морето. Чувстваше морския бриз, топъл и пречистващ, върху мокрите си от сълзи бузи, и осъзна, че плаче. Най-накрая погледна към Родриго.

— Свърши се — каза тя, чувствайки се победена и съсипана до крайност.

— Не, Габе — отговори той. — Едва сега започва.