Господарят на рая

2.

Уестбъри Хаус беше квадратна сграда на площад Гросвърнър, украсена с величествени статуи на средновековни воини. Мъглата, мистично плуваща в лунната светлина, обгръщаше гранитните фигури като ефирен плащ, придавайки им нещо зловещо. Сградата беше импозантно творение, предназначено сякаш да внушава страхопочитание и да показва на света какъв бележит мъж живее в нея.

Треперейки от хладния пролетен въздух, Габриела стоеше пред къщата, покрай която бе минавала толкова много пъти, но в която не беше влизала никога. На стъпалата видя неколцина мъже, които явно току-що си тръгваха. Бяха от онзи тип важни правителствени служители, които често бе наблюдавала, скрита в някое ъгълче на величествения дом на дука. Разпозна могъщия върховен съдия Мартин Матсън, който не можеше да бъде сбъркан заради изключителната си прилика с корабен плъх. Когато преминаха покрай нея, тя дочу недоволното им мърморене и думите „робство“ и „Бъкстън“. Щом отминаха, тя почука на вратата.

Икономът я поздрави с пресилена учтивост и я въведе вътре. Всичко наоколо притежаваше мрачния вид на крепост. Мечове, копия и щитове покриваха студените каменни стени, създавайки впечатление за сурова, мъжествена властност.

— Негова светлост и господин лордът ви очакват — обяви икономът. Приглушеният му глас отекна в каменните стени.

— Господин лордът? Да не би Хейстингс да е тук?

— Маркиз Брекънридж, мадам — поправи я слугата.

Това не беше добра новина. Тя презираше Хейстингс от момента, в който го видя, когато майка й се бореше за живота си. След като Габриела и Кълън се преместиха в имението Уестбъри, тринайсетгодишният Хейстингс, който никога не прие позорната вест, че тя му е сестра, се закле да направи живота им ад и се зае със задачата с отмъстителност и добре пресметната злоба, които й дадоха горчив урок за човешката същност и я накараха да порасне преждевременно. Винаги, когато й се струваше, че е достигнал границите на човешкото безсърдечие, той я изненадваше с някоя свежа идея по въпроса.

Маркизът беше прекарал последните осем години в Индийския океан, двете най-скорошни от които като губернатор на Сейшелите. Преди месец се завърна в Англия, за да прекара отпуска си. Габриела си беше поставила за цел да не го среща. Дори когато бе дошъл в театъра и беше пожелал аудиенция, тя го отблъсна. Бе й доставило огромно удоволствие да може да си позволи да не го пуска, просто за разнообразие.

Сега тя последва иконома през огромната гробница, която представляваше тази къща, изкачвайки три широки стълбища. Пред спалнята на баща й служителят се поклони почтително, разтвори един портал, достоен за Гаргантюа, и беззвучно я покани вътре.

— Ако Ваша светлост се нуждае от мен, ще бъда на разположение — произнесе сковано той.

Дъглас Крос, дванайсети дук Уестбъри, пети маркиз Брекънридж, граф на Бландфордшир и околните земи, лежеше в леглото си с балдахин, облегнат на планина обвити в креп възглавници. Дори легнал, той демонстрираше внушително държание и осанка. Косата му бе вече побеляла, но с онзи рязък сребрист оттенък, който го правеше още по-забележителен. Излъчването му беше толкова патрицианско, че никой не би могъл да сбърка истинското му положение на влиятелен член на съсловието на перовете и директор на мощната Британска източноиндийска компания.

Изправен както винаги, Хейстингс Крос седеше на един стол край баща си, точно под голяма карта на Сейшелските острови. Тъмнокос, с остър нос, който му придаваше вид на преследвана птица, той имаше тъмни, блестящи очи, в които личеше злобата му. Ръцете му, стиснали конвулсивно ръкохватките на стола, напомняха нокти на ястреб.

Гледайки го под картата, Габриела нямаше как да не си помисли, че той сега е губернатор на островите, които се бяха превърнали в мания за това семейство. За първи път Дъглас Крос стъпил там като млад мъж, когато те все още били френска колония, и се влюбил в несравнимата им красота и спокойствие, които правеха от това място истински земен рай. По време на престоя си той срещнал младата и очарователна Каприс Аштън, потомка на една от най-старите френски фамилии на архипелага. Родителите й били починали един след друг, като й оставили памуковата плантация Бо Валон.

Сякаш Бог пращал Дъглас Крос. Богатият дук се влюбил в Каприс веднага. Бил женен, но я уверявал, че това е брак по сметка, че не може да гледа жена си, че тя е фригидна и посещава леглото му само за да осигури на рода син и наследник. Че с години се е опитвала да забременее и когато най-сетне успяла, напуснала дука, за да отиде в провинциалното му имение и да прекара девет месеца на легло, докато износи Хейстингс. След раждането не напуснала вече леглото и се превърнала в инвалид, постоянно оплаквайки се от безразличието на съпруга си.

Разказът трогнал Каприс и пробудил у нея съжаление към самотния дук. Тя станала негова любовница, но въпреки това отказала да се върне с него в Англия. Мисълта да напусне мястото, където била толкова щастлива, където била тъй дива и свободна, окъпана през всички годишни времена от лятното слънце, била за нея непоносима. Останала глуха за всичките му молби. Затова един ден Дъглас просто купил ипотеката на Бо Валон и й предложил сделка. Ако склоняла да го последва в Англия и да прекара там две години като негова любовница, той щял да й върне документите изплатени и изрядни.

Тя отпътувала, ненавиждайки всяка минута, прекарана далеч от нейния рай. Двете години се превърнали в три, после в четири, а Дъглас, който сякаш все повече се вманиачавал по нея с течение на годините, все намирал извинения да не й върне собствеността.

Постепенно Каприс осъзнала, че той няма никакво намерение да й я даде обратно — това просто бил капанът, в който я държал близо до себе си. Нямало да й помогне и да го напусне заради друг мъж. Дъглас нямало да продаде имението на никаква цена, независимо колко богат бъде купувачът. Въпреки че бе едва седемгодишна, когато майка й беше умря, Габриела все още помнеше мъката в гласа й, когато й разказваше тази история. „Не трябваше да напускам Махе“ — беше й казала тя, избухвайки в ридания. „Започнах да умирам в момента, в който си тръгнах от Бо Валон.“ Това бяха последните й думи.

Когато се роди Габриела, а после и Кълън, дукът затегна още повече мъртвата хватка около своята красива френска наложница. Насилствената им връзка се влошаваше. Разяждан от ревност и подозрения, че Каприс допуска в леглото си и други англичани, Дъглас сухо отрече бащинството си, когато тя се опита да ходатайства за правата децата си върху имението на Сейшелите. Усещайки, че всичко е безнадеждно, Каприс изпадна в отчаяние и започна да пие.

Борбата й с Дъглас беше обречена и затова един ден, след като гаврътна за кураж порядъчно количество джин, тя отиде в Уестбъри Хаус и заплаши любовника си с пистолет в ръка, че ако не й върне дължимото, ще го убие. Скараха се и тя стреля точно когато съпругата на дука — майката на Хейстингс — влизаше в стаята, за да види какво става. Куршумът я улучи в гърдите и тя издъхна почти веднага.

По време на процеса, който последва, никой не спомена и дума за това, че убийцата Каприс Аштън е била любовница на благородния дук Уестбъри. Напротив, беше обявено, че е някаква луда французойка, която никога не е виждал. Тя бе обесена публично в Нюгейтския затвор заради неговото мълчание.

И не друг, а Хейстингс превърна живота на Габриела в ад. Идваше от време на време в сиропиталището, където я бяха настанили временно и, преструвайки се, че иска да се сприятели с нея, я извеждаше на разходка из лондонските улици, карайки я насила да разказва за екзекуцията на майка си. Когато стигаше до мястото, където майка й се задушаваше в примката на бесилото, той се навеждаше към нея и прошепваше: „Ето какво правим с лошите момичета тук, в Англия. Бесим ги.“ Когато бе погледнала с ужас в очите му, той беше добавил: „Не ме ядосвай, защото може да направим същото и с теб“. Плашеше я така години наред. Всеки път, когато сбъркаше нещо, тя изпадаше в паника, защото се страхуваше да не обесят и нея. И до ден днешен сънуваше как я окачват на въжето, докато Хейстингс наблюдава и се смее, разположил се в кръчмата „Сврака и халба“. Това беше единственото, от което се бе страхувала в живота си.

Хейстингс вдигна очи към нея. Тя стоеше пред него все още облечена в сценичния си костюм.

— Господи, изглеждаш като глупачка — подигра й се той. Тя не помръдна от мястото си, вирна брадичка и го погледна дръзко в очите.

— За да ме критикуваш ли прати да ме извикат? — попита с най-надменния тон, на който беше способна — беше го научила от него още като малка.

— Ще е по-добре за теб да не ни дразниш, млада госпожице, след всичко, което си позволи — забеляза дукът. Тя срещна погледа на баща си и усети познатата тъга, която я обхващаше винаги в негово присъствие. Понякога си мислеше, че усеща в погледа му частица от любовта, която бе изпитвал към Каприс. Въпреки че никога не би си го признал, той май също страдаше от смъртта й. Понякога на Габриела й се струваше, че може би той обича мъничко сирачетата, родени от любовницата му. Но не и след като Хейстингс избълва отровата си срещу им. Не и след като се погрижи да не им остави никаква надежда.

— Името ми, Ваша светлост, е Габриела. Опитайте се да го използвате някой път — Наричаше го „Ваша светлост“, понеже той настояваше, но винаги влагаше нотка на сарказъм в гласа си.

— Името ти — възрази той — не е Крос, въпреки че продължаваш да се кичиш с него и да срамиш една благородна фамилия.

— Ако името ми не е Крос, то е, защото вие отричате правото ми да го нося. Но всеки в Лондон знае, че съм ви дъщеря. Каква полза да го отричате?

— Всеки го знае, защото ти продължаваш да се пъчиш с името ни. И не само правиш това без позволението ми, но и го позориш, свързвайки го с фамилията на майка си, и го използваш, за да печелиш популярност с онази тъй наречена постановка!

— Не личи да ви е било грижа какво е името на майка ми, когато сте я взел в леглото си, без да си усложнявате живота с бракосъчетания!

— Няма да позволя да ми говориш така! — изкрещя дукът.

— Противно на мнението ви, Ваша светлост, вие нямате власт над думите или действията ми. Искате да ми отнемете името и рожденото право, но си оставяте привилегията да критикувате всяко мое движение. Що за лицемер сте!

— Наричаш ме лицемер, задето осъждам непрестанните ти изстъпления? Задето се позориш, излагайки своенравния си характер на сцената? Задето си избрала за възхвалите си онова неблагодарно пале?

— Никога не съм си и помисляла да възхвалявам Родриго. Просто исках да ви унизя.

— Ти си безсърдечно момиче.

— Чудя се от кого ли съм се поучила.

Внезапно Хейстингс се разсмя.

— Ах, Габи. Докато бях в чужбина си мислех, че ще се промениш в мое отсъствие. Струваше ми се, че вече си се превърнала в меката жена, която обещаваше да бъдеш. Но не и след като отвори прелестната си устица, за да си покажеш зъбите.

Как го мразеше! Обърна се към вратата с намерението да си тръгне.

— Нямам намерение да търпя това. Мислех, че сте ме повикали тук, за да ми кажете, че ще върнете онова, което искам.

— Бедата е, Габи, скъпа, че не можем съвсем да проследим нишката на мислите и желанията ти. Ти си сложна натура. И ми се струва, че искаш твърде много.

Тя се обърна към Хейстингс с блеснал поглед.

— Добре знаеш какво искам. То е същото от деня, в който бях натикана в онзи частен затвор, който наричахте дом. Искам свобода далеч от това общество, което ме отхвърля не заради това, което съм, но заради неудачата, която представлява моето раждане. Вие не бихте могли да разберете това. Мислите си, че положението ви на този свят ви се полага по право. Не знаете какво е да се чувстваш чужденец в собствената си страна, в собствения си дом. Да се срамуваш, дето си се родил извън категориите на обществото.

— Права си — провлачи Хейстингс, изучавайки ноктите си. — Не бих могъл да го разбера.

— Искам да напусна Англия и да взема Кълън със себе си. Искам да съм независима от вас двамата. И в крайна сметка искам онова, което е по право мое — искам Бо Валон. Земята, която вие, Ваша светлост, отнехте от майка ми и държахте пред нея като стръв. Земята, която подарихте на скъпоценния си син за двайсет и първия му рожден ден, въпреки че не е ваша, за да си позволявате да я подарявате. Същата тази земя, която той използва да ме държи в подчинение, както вие правехте с майка ми. Дължите ми това за всичко, което сте ми причинили. Не бих се примирила с нищо по-малко.

Хейстингс се обърна към Дъглас.

— Виждате, татко, тя просто иска да я подкрепяте, докато продължава да плюе отровата си срещу вас. Малко благодарност може би ще ти е от полза, Габи. Кажи какво искаш, защото виждам, че главната ти цел е да ни притесниш.

— Веднъж да замина оттук с Кълън, кълна ви се, че повече няма да ви притеснявам. Всъщност мисля, че всички ще бъдем доволни да очистим името на семейството от позора. Честно казано, и двамата ни е срам, че принадлежим към него.

— Теб те е срам! Далилата9 на лондонската сцена и безгръбначният й брат! Мисля, че би трябвало да се срамуваш от това.

— Ставаш патетичен, Хейстингс. Губернатор на Сейшелите, каква жалка шега. Ти си си все същото злобно биче, което завижда на другите, понеже имат нещо общо с рая, а то няма. И затова иска да го притежава.

— Достатъчно — прекъсна я Дъглас. — Повиках те тук, за да ти съобщя, че победи.

Тя замръзна и цялото й същество застана нащрек.

— Победих ли?

— Можеш да получиш онова, което желаеш. Хейстингс щедро предложи да ти предаде собствеността си над плантацията на Махе. Можеш да си я вземеш.

Тя го погледна с подозрение.

— А в замяна на това?

— В замяна на това ще напуснеш страната незабавно… Уморих се от тези глупости. Ще престанеш да носиш името Крос. Ще се откажеш от кариерата си. Няма да има повече представления. Ще прекратиш този фарс, наречен пиеса. Ще откажеш разрешение тя да се играе повече. Това са моите условия. Искам отговор веднага.

— Приемам — каза Габриела. Най-сетне, след всички тези години на робски труд тя получи, каквото искаше. Най-сетне получи възможност да осъществи мечтата на майка си. Каприс нямаше да е умряла напразно.

— Искам договорът да бъде подписан пред мен от адвокат, който аз ще избера — настоя тя. — Не че не ви вярвам — прибави тя, поглеждайки Хейстингс със сарказъм. Той й се ухили като ястреб, току-що изпуснал плячката от ноктите си.

— Ще бъде сторено — съгласи се дукът. — Трябва да отпътуваш в срок от две седмици. Хейстингс ще тръгне преди теб на по-ранен кораб и ще уреди заминаването ти. Използвай времето си, за да уредиш всичките си дела и да сложиш край на тази нелепа постановка.

Излизайки, тя поспря с гръб към стаята. Беше тихо като в гроб. Можеше да усети погледите им върху гърба си, изчакващи да видят какво ще направи. Тя се обърна и погледна баща си във воднистите очи.

— Може би открихме начин да запълним празнината помежду си, дори това да е невъзможно с Хейстингс.

После се обърна и погледна ненавистния си брат. Надяваше се да види някаква следа от поражение на лицето му. Но ако беше загубил някаква битка по време на срещата им, това не личеше по нищо в пресметливия израз на предателските му очи.