Господарят на рая

8.

Остров Махе, Сейшелите

един месец по-късно

Застанала на перилото на кораба редом с другите пътници, Габриела се взираше в остров Махе — най-големия от Сейшелския архипелаг. Гледката беше странна и прекрасна. Планини от черен гранит и блестяща зелена растителност, избликнали от океана сред равни коралови рифове. Капитанът й беше казал, че тези острови са погълнати от морето планини и всъщност точно така и изглеждаха — върхове на планини, издигащи се над повърхността. Сега планините бяха обвити в мъгли, покрити с променливите сенки на сивите облаци, плуващи сънно над скалистите върхове — не буреносни, просто галещи острова с нежни, влюбени ръце. Черният гранит контрастираше със зеленината, възправяше се над дърветата, сякаш за да наложи превъзходството си над пейзажа. Клоните се люлееха ритмично под лекия бриз и приличаха на васали, предлагащи гостоприемството си на своя властелин.

Когато пристигнаха, валеше. Но не хладния английски дъжд, а тежък, горещ порой, който въпреки това приятно охлади трескавата кожа на Габриела. Жегата беше изненадваща и потискаща, въздухът тежък и влажен, но в същото време странно мек и галещ. Дълго преди да навлязат в дъжда, дрехите започнаха да лепнат по кожата й, а челото й се ороси с капчици. Прииска й се да разкъса дрехите, взети назаем, и да се гмурне в морето.

Пристанището беше малко, прикрито от една извивка на острова, и учудващо празно, само с няколко кораба и по-малки съдове, полюляващи се върху вълните. Беше толкова далеч от претъпканите пристанища на Темза в далечния Лондон. Отвъд бреговата ивица Габриела съзря смътните очертания на град. Тук-там се виждаха червените покриви на френските колониални къщи, пръснати по хълмовете. В далечината някакви плантации се криеха в облаците. Тя си помисли за хилядите пъти, когато си беше представяла този момент и как сега той беше помрачен. Може би когато видеше Бо Валон… Чудеше се къде ли е и дали може да го види оттук.

Край брега един малък кей се протягаше през белия пясък. Виждаше групата европейци, които ги очакваха, скупчени един до друг под черните си чадъри, сякаш на погребение. Когато се приближиха, тя разпозна Хейстингс, който стоеше сам.

Пътниците бяха прехвърлени в лодки и прекарани до брега. Хейстингс вече беше научил за случилото се с Габриела от оцелели от екипажа на нейния кораб. За това как пътниците и моряците са били вкарани насила в ладии и изпратени в открито море без провизии. За това как капитан Уоткинс, все още страдащ от загубата на ухото си, се беше разбунтувал срещу такова отношение, въпреки че шотландецът Уолис му беше напомнил, че друг кораб ще ги пресрещне след няколко дни. Как гордият кораб на Източноиндийската компания е бил опожарен и как жертвите са го гледали от далече да изгаря и потъва завинаги.

Когато чу разказа му за това, Габриела потръпна от нахлулите в нея спомени, които предпочиташе да забрави. Сякаш само тя страдаше за това, че брат й е бил отвлечен. Другите се измъчваха от липсата на припаси и се държаха настрана, мълчаливо обвинявайки я за нещастията си. Пиратът искаше Габриела. Ако тя беше отишла с него, загубата на ценния кораб и всичките им притежания щеше да им бъде спестена. Тя им докара бедата. Търсейки изкупителна жертва, те бяха набелязали нея и отправяха обвиненията си със самодоволни погледи. Само мисълта, че ще последва Кълън, крепеше разсъдъка й. Непоклатимостта на тази вяра й даде смелостта, от която се нуждаеше. Трябваше да си върне брата, трябваше да го изтръгне от дивашката хватка на Родриго.

Видя гнева на Хейстингс още преди да чуе какво казва. Беше облечен строго в черен балтон, сякаш бяха все още в Англия. Гневът му постепенно нарастваше и той остави чадъра си да се наклони към гърба му, сякаш беше прекалено трудно едновременно да се ядосва и да го държи изправен. Черната му коса подгизна от дъжда, но той сякаш не забелязваше. Приближавайки се, тя чу гласа му, изтънял от възмущение.

— Взели са брата? Та това е безумие! — В изблик на гняв той запрати чадъра си на кея. Един слуга се спусна да го вдигне. — Този проклет португалец — прибави той. — Този път прекали.

Изведнъж тя разбра. Само преди миг беше решена да погребе старите разправии и да се опита да се съюзи с него. Сега обаче, кипяща от гняв, се хвърли към него, сграбчи ръката му и го дръпна.

— Ти си ме използвал! Доведе ме тук, за да послужа като примамка, така ли? Мислеше, че ще те отведа до Родриго, за да можеш да го убиеш, нали?

Той я погледна отгоре надолу, без да си дава труда да я поздрави, сякаш продължаваше караница, започнала преди часове.

— А ти какво очакваше? Че те водя тук от милосърдие?

— Ти, мръсно копеле! Ти си виновен за опасността, в която попадна Кълън. Ти трябва да го върнеш, Хейстингс. Веднага.

— Хич не ме е грижа за скъпоценния ти Кълън.

— Теб не те е грижа за нищо.

Той спря за миг и се взря в нея отблизо.

— Ти видя ли го? Соро? Лице в лице?

— Аз почти го убих.

Той се защура по кея. Тя почти чуваше как зъбните колела на мозъка му се въртят с бясна скорост.

— Той каза ли нещо?

— Какво например? — попита тя с подозрение.

— Например къде е скривалището му — изсъска той. Габриела забрави обидния му тон, защото си спомни нещо странно, което Родриго беше казал. Когато отплавам към Д’Арос… Д’Арос! Май че не беше чувала това име и не знаеше какво значи. Но разбира се! Той й беше разкрил тайната на скривалището си. Защо? Със сигурност не за да го използва Хейстингс срещу него.

С добре изиграно спокойствие тя го погледна брат си в очите и излъга:

— Не. Нищо не ми е казвал.

Хейстингс изпсува.

— Знаех си, че от тебе няма да има никаква полза. Ще говоря с капитана. Може би той ще внесе някаква яснота в тази каша.

— Искам да говоря с властите тук — настоя Габриела. — За да си върна Кълън.

Хейстингс се извърна и й се ухили зловещо и самодоволно.

— Но, Габи. Не помниш ли? Аз съм властта. Може даже да се каже, че думата ми е закон.

Тъй като той продължи напред, помощникът му извика след него:

— Какво да правя с нея, губернаторе?

С отегчено махване на ръка Хейстингс се провикна в отговор:

— Това не ме интересува.

Помощникът погледна глупаво към кипящата от гняв жена, стояща гологлава под дъжда.

— Ами предполагам, че ще дойдете до губернаторството с нас. Все пак сте сее…, хм, гост на губернатора.

— Нямам друг избор — измърмори тя.

— Моля, госпожо?

— Нищо, господин…

— Адамсън.

— Господин Адамсън, позната ли ви е моята плантация Бо Валон?

— Разбира се, госпожо. Случвало се е да придружавам губернатора дотам.

— Значи знаете къде е?

— От другата страна на острова, госпожо.

— Искам веднага да ида там. Ще ме откарате ли?

— Сега ли, госпожо?

— Да, господин Адамсън.

— Не бихте ли предпочели първо да се освежите? Наблизо е.

— Пропътувала съм много по-голямо разстояние, за да видя Бо Валон.

Той я покани в каретата си и излязоха от града, пресичайки пищната местност. По пътя Габриела видя изобилие от дървета и растения с форми, каквито не беше и сънувала. Огромни палми и папрати обгръщаха странни гранитни блокове. Каретата преминаваше покрай светлосини лагуни, врязани в сушата, и красиви френски къщи, строени високо над морето. Габриела погледна назад и видя град Л’Естаблисмон, все още носещ френското си име. Подуши френски ястия, чийто аромат се процеждаше от отворени френски прозорци. Когато прехвърлиха хълма, къщите останаха назад и те си запроправяха път през разкошните листа и гигантските стволове на тропическите храсти и гъсталаците от хибискус, преливащи във всички нюанси на алено, оранжево, коралово, пурпурно и розово сред ярко смарагдовия пейзаж и морето от другата страна. Беше замайващо красиво да пътуваш в дъжда, чиито капки барабанят ритмично по покрива на каретата. Но беше зверски горещо, толкова горещо, че Габриела едва си поемаше дъх.

Адамсън се опита да завърже разговор, но явно се чувстваше неудобно и тя му спести учтивостите, като само от време на време му задаваше някой и друг въпрос за плантацията, на които той отговаряше с дипломатична мъглявост. Скоро тя разбра защо. След час или повече каретата се отправи към парче висока земя, разположена на един хълм, спускащ се към морето. Дъждът беше спрял. Въздухът беше свеж, но не хладен както в Англия. Всъщност беше тежък, влажен, сякаш всеки момент щеше да завали отново.

— Не очаквах да вали.

— Това е дъждовният сезон. Трае около месец. На Махе вали повече, отколкото на другите острови, заради планините. Е, пристигнахме, госпожо.

— Бо Валон? — прошепна тя. Той кимна, но отбягна погледа й. Тя слезе от каретата и тръгна през натежалата от дъжда трева. Не й трябваше много, за да открие причината на смущението му. Земята, проснала се пред нея, представляваше море от огромни бурени и трева, висока до кръста й. Памуковите поля отдавна бяха изчезнали, погълнати от дивата природа. Каприс често беше говорила за изключителната плодовитост на тази земя. Казваше, че трябва само да хвърлиш шепа семена и да ги гледаш как израстват. Но това важеше и за бурените.

Габриела внимателно си проправи път през гъсталака до главната постройка. Това е бил домът на мама — помисли си тя с почуда. — Била е родена тук. Била е щастлива тук. Тук е вкусила първата си любов. Но като се приближи, тя видя не дома от романтичните спомени на майка си, а срутена къща, повредена от прищевките на природата, изоставена в продължение на повече от двайсет години. Портата висеше на пантите, а стъпалата бяха хлътнали. Трудно беше да се определи какъв цвят е имала къщата някога. Сега беше сива и по-голямата част от мазилката бе опадала на големи парчета.

— Къде са гардениите? — Адамсън се втренчи в нея, сякаш говореше безсмислици. — Къде е bois citron16? Майка ми казваше, че са навсякъде.

— О, от години ги няма тук. Мисля, че растат на някои от другите острови.

Тя погледна към хоризонта и в ушите й зазвуча гласа на майка й: Имахме хамак, опънат между две палми, а навсякъде наоколо растяха гардении. Лежах там с часове и вдъхвах аромата на цветята. Четях Молиер и мечтаех. Какво би казала за мечтите си сега, ако можеше да види тези руини? Габриела напразно се оглеждаше, търсейки да открие нещо от магията, която майка й беше възпяла в разказите си, накарали и дъщеря й да мечтае.

Колкото повече гледаше, толкова повече се отчайваше. Беше очевидно, че тук ще е нужна много повече работа, отколкото си беше представяла. И пари! Откъде щеше да намери пари? Не и от Хейстингс. Сега той сигурно се смееше доволно.

Трябваше да намери нещо. Едно-единствено нещо, което да й напомни за майка й. Като в транс Габриела се спусна по хълма към гъстата растителност край морето. Там откри плаж като оня, който Каприс й беше описвала някога. Един невероятен, пуст плаж с нежен бял пясък. Тя се наведе и го докосна. Беше твърде мокър, за да разбере какъв е всъщност. Отново ръмеше, дъждът капеше в локвите по плажа и правеше в тях малки кръгове, изчезващи за миг, за да бъдат последвани от нови и нови, почти без звук. Тя виждаше всичко това, но дъждът беше толкова лек, че не чуваше почти нищо, освен тих плясък от време на време.

Габриела се отпусна на колене и се зарови в пясъка, опитвайки се отчаяно да открие сухо място, за да се наслади на истинския му допир. Но всичко беше влажно даже и надълбоко. Тя копаеше все по-френетично и накрая започна да осъзнава какво прави. Идвайки на себе си, вдигна поглед към хълма и видя Адамсън, който я гледаше разтревожен.

Тя се изправи неохотно и бавно се изкачи гори. Чувстваше се толкова обезкуражена, че й се плачеше. Но това не беше в природата й. Нейната сила беше действието. Трябваше да направи нещо, и то скоро.

На половината от пътя по билото на хълма тя спря, защото забеляза признаци на живот в далечината. Група мръсни африканци сечаха клоните, за да проправят пътека. Тя ги погледа няколко секунди, после се върна при придружителя си.

— Господин Адамсън, кои са тези хора?

— Роби, госпожо.

Тя се втренчи в него, ужасена.

— Роби ли?

— Разбира се. Всички плантации в този район зависят от робския труд. Не знаехте ли?