Господарят на рая

24.

Габриела се събуди с глава между краката на Родриго. Бузата й лежеше на вътрешната страна на бедрото му. Тя беше лепкава, дългите златни косми се бяха сплъстили от резултата на тяхната страстна нощ. Безкрайна нощ на непрестанно, непредставимо удоволствие. Замъгленият й поглед проследи дългия му крак към чатала, където беше той, отпуснат, но все още огромен — символ, триумф на мъжествеността, на силата, на… освобождението. Бяха спали под звездите като деца на Бога, без дрехи, които да покриват голотата им или да възпират търсещите им ръце. Когато през тази нощ той я докосваше, грубата му длан срещаше мека и топла плът: копринената гръд, извивката на гладко бедро. Тази сутрин тук, в Градината на Едем, в прегръдката на любимия си, пропита със спомена от страстта им, Габриела се почувства преродена. Преливаща от благодарност, наведе глава и любовно облиза бедрото му. Родриго се стресна и се събуди. Като усети, че той се движи, тя му се усмихна, взе го в ръка и го целуна нежно, усещайки, как се събужда под устните й.

— Още не мога да повярвам, че си тук — промърмори тя с въздишка. — Като някакво чудо е. Толкова съм благодарна, никога няма да те оставя да изчезнеш отново.

— Тази сутрин не си толкова обезумяла като вчера — забеляза той с весела усмивка.

— Чувствам се по-силна. Сякаш част от твоята сила — от твоята енергия — е преминала в мен.

— Точно така е. Африканското племе Шона вярват, че когато един мъж се изпразни, той предава енергията си на обекта на желанието си. А аз имам осем години енергия в запас. Не е чудно, че се чувстваш така.

— Не се заблуждавам, че си ме чакал осем години.

— Вътрешно, да.

Тя се засмя на съненото му изражение.

— Е, физически ти се доказа. Не че имаш нужда от доказване.

Той доби притеснено изражение.

— Как успя да станеш такъв… изключителен любовник.

Той само сви рамене, сякаш предпочиташе да оставят този разговор.

— Хайде де, Родриго. — Тя го сбута с лакът. — Кажи ми.

— Имах си… учителка.

— Жена ли?

— Да.

— Шейла ли?

Той наистина се втрещи.

— Откъде разбра за Шейла?

— А, лесно. Когато бяхме деца, винаги когато някоя дамичка трябваше да бъде спасена, ти я наричаше Шейла.

— Наистина ли? Е, Шейла е една жена от племето Шона далеч в сърцето на Африка. Тя беше на осемнайсет, а аз — на дванайсет.

— На дванайсет! И тя те научи да правиш любов?

— Това е традиция в семейството ми. Баща ми и дядо също са били обучени в изкуството на Шона при встъпването си в мъжествеността. Виждаш ли, Габе, племето Шона е остатъкът от една изгубена цивилизация в централна Африка — Зимбабве. Виждал съм развалините на величествените им градове. Имали са напреднала култура, по-напреднала, струва ми се, от всичко някога създадено в Европа. Мъжете и жените са били равни — истински партньори. Осъзнавали са как доброволно отдадената енергия в една връзка създава нерушима хармония и доверие, абсолютно нечувано при вашите европейски любовни афери. Превърнали са правенето на любов във форма на изкуство, тайните на което са били пренесени през вековете от потомците им от племето Шона. Но все пак това познание бавно отмира.

След кратко мълчание Габриела попита с тон, който издаваше ранимостта й в този момент:

— Обичаше ли я?

— Обожавах я. Така, както един ученик обича учителя си.

— Шейла е красиво име.

— И аз така мислех.

— А какви точно бяха тайните, в които те посвети?

— Ами… трудно е да се обясни с думи.

— Опитай.

— Те целят да разрушат задръжките чрез играене на роли. Ти си актриса, това би трябвало да ти харесва.

— Задръжките… наистина ли?

— Освен другите неща. И, разбира се, моята дипломна работа — най-голямата от изгубените любовни тайни на Зимбабве. За това не мога да говоря. — Той се обърна и я погледна хитро. — Но някой ден може да ти го покажа.

Тя почувства как кръвта се сгорещява във вените й.

— Кога?

Но Родриго не отговори. Само я целуна по-красноречиво, отколкото ако й беше отговорил с думи.

— Какво се случи с нея? С твоята Шейла?

Той потръпна.

— Робовладелците я хванаха. Тя беше богиня, а те се опитаха да я направят робиня. Но тя умря, преди да я пратят в колонията в Занзибар. Беше твърде свободен дух, за да свикне с този живот. Просто спря да живее.

Във въздуха се разстла тъга. Те мълчаха известно време, докато накрая Родриго каза:

— Изненадана ли си да научиш, че имам в миналото си такава тайна?

— Малко.

— Сигурен съм, че и ти си имаш тайни.

Тя се надигна и каза:

— Искаш ли да ги чуеш?

Той изучава лицето й няколко секунди и отговори:

— Само когато почувстваш, че си готова за това.

Габриела не отвърна. Почувстваха как в мълчанието вълшебното настроение от любовта се изпарява, за да отстъпи място на студената реалност. Тя попита:

— Много хора ли изгуби в битката?

— Страшно много. Повечето. Опитах се да намеря оцелели, но там беше само морето, осеяно с трупове. Мога само ща се надявам, че има оживели, които са на сигурно място като теб.

— Всичко беше толкова объркано… толкова тъмно… ти сигурно не си видял… Кълън?

Той помълча, сякаш преценяваше какво да каже.

— Видях го да стреля. Не можах да намеря тялото му. Страхувам се Габе, че трябва да го считаме за мъртъв.

— Заклех се да го пазя и се провалих. — Вината стисна гърлото й като ледена ръка.

— Не можеш така да пазиш хората, Габе — каза той нежно и обви ръка около раменете й. — Често така им пречиш да пораснат.

— Не става дума за порастване. Той беше Аштън, а съдбата на Аштъновите мъже е като издълбана с длето в камък. Обречени да живеят в безпомощност… — Тя не биваше да мисли повече за Кълън. Ако продължеше, щеше да полудее.

Един паяк с големината на пура пробяга по крака й и тя подскочи, което я накара да изскимти от болка.

— Какво е това? — попита Родриго. Габриела разбра, че говори за лошо натъртения й крак. Той беше започнал да жълтее, но все още изглеждаше ужасно, тъй като по-голямата част от бедрото беше отекла и възпалена.

— Нараних се при експлозията. Имах тояга, но я загубих в бурята.

— И си извървяла целия този път с такава рана? — Тя видя гордост в очите му. — Ти, caricia, си смела като най-добрите ми мъже.

Тя почувства как в нея се разлива топлинка от похвалата.

— Ще ти направя превръзка с кора от такамака. Отивам да ти намеря.

— Идвам с теб. Трябва ми само тояга.

Родриго се надигна и, великолепен в своята голота, отряза един клон с ножа си и го одяла като тояга. Направи го толкова бързо, че й напомни колко време се беше трудила за същото.

Тръгнаха бавно през долината. Родриго се оглеждаше, сякаш току-що се беше прибрал у дома. На едно място хвана ръката й и посочи с широк жест наоколо:

— Погледни наоколо, Габе. Това е сърцето на рая. Тук няма хищници. Нищо не е отровно, нито едно растение, нито едни паяк, нито една змия. Виждаш ли птиците?

Тя погледна нагоре през листата и отново видя безоблачното синьо небе, оживено от веселия полет на птиците.

— Какво правят те? — попита тя.

— Показват се.

Фразата му беше очарователна. Сякаш птиците знаеха колко са красиви и предлагаха хубостта си на света.

— Ела — каза той и я поведе по пътеката. Накрая стигнаха до един въздушен корен на някакво дърво.

— Стерна21 — посочи той. Близо до бузата й седеше бяло птиче. Когато се приближиха, майката ги погледна с най-нежните и доверчиви черни очи, които Габриела беше виждала. Никакъв страх. Никаква тревога. Тя не прояви какъвто и да било инстинкт да предпази малкото си. Само ги погледна с такова мило приветствие, че Габриела се трогна до сълзи.

Наведе се, така че очите й бяха на сантиметри от симпатичното лице на птичката.

— Никога не съм виждала птица, която да не отлети, когато се приближиш толкова. Или поне да се разтревожи и да поиска да те задържи надалеч от пилето си.

— Те не познават опасности тук — обясни Родриго. — Дори не си строят гнезда. Просто снасят яйцата си на клона и отлитат. Дори не им хрумва, че нещо може да им навреди, защото това никога не се е случвало.

Габриела го погледна с ново разбиране в очите си.

— Затова обичаш толкова това място.

— Затова семейството ми го е обичало стотици години. Затова сме се били, за да го защитим от нахлуването на зли хора, които искат да го развалят.

— Хора като Хейстингс. — Тя отново усети ледените пръсти на вината да се сключват около гърлото й. — Не мога да повярвам, че му се оставих да ме измами така.

— Той не би се затруднил да заблуди и мен. Хейстингс е много умен — успя да ме направи на глупак.

— Защо, мислиш, е толкова зъл? — попита тя.

— Кой знае откъде е тръгнала нишката?

— Винаги е бил такъв. Нещо му липсва. Той не притежава чувства към другите човешки същества. Изпитва само някакво презрение към баща ни. Майка му беше просто едно задушаващо го бреме. И знам, че почувства облекчение, когато тя умря. Той е толкова безмилостен в кроежите и замислите си. Какво го кара да бъде такъв? Какво иска той?

— Понякога си спомням за онова противно момченце и си мисля как беше изключен от общата свързаност със Сейшелте. Ти, аз, Кълън, Дъглас и Каприс — всички имаме корени в този рай. Хейстингс е чувал всички истории за великолепието му от баща си. Колко ли е завиждал! Естествено е да е израснал с манията за Сейшелите и желанието да ги притежава. Той просто иска това, което искат всички — рай.

— За това ли е тази ваша битка?

— Разбира се, Габе. Всеки иска рая. По-особеното при нас, че раят, който всички желаят, е тъй материален. Можем да го почувстваме, да го докоснем, да го подушим. Той е истински. Той ни заобикаля.

Габриела никога не беше мислила за това в тази му светлина, но беше вярно. Дъглас, Каприс, Родриго, Хейстингс, даже Кълън и, разбира се тя; всички желаеха рая. Този рай.

— Значи ти и Хейстингс сте вплетени в тази битка, за да разберете кой ще бъде господарят на рая?

— Може да се каже.

— Значи ще трябва да го убиеш.

— Вероятно.

— Ами после? Няма ли да има и други претенденти? Цялото общество на плантатори? Цялата тази икономика, основана на робството? И може би, както Хейстингс, върволицата врагове да има зад гърба си силата на Англия?

Родриго не каза нищо. Нищо не можеше да каже.

В този миг Габриела осъзна за пръв път колко безнадеждна беше позицията на Родриго. Разбра изведнъж, че той е впримчен в една битка, която, исторически погледнато, едва ли можеше да спечели.