Господарят на рая

7.

Той застина на мястото си, но очите му гледаха с болезнено неверие.

— Значи би ме убила?

— За да се спася от изнасилване бих те ранила така, че да съжаляваш, че не съм те убила.

Той се опита да пристъпи напред, но с мълниеносно движение тя опря шпагата в слабините му и го накара да замръзне. Мъжът не смееше да мигне.

— Не съм мислил да те изнасилвам — каза той сковано, като владееше гласа си. — Мога да те накарам да ме пожелаеш така силно, че да ме молиш да те взема.

Пренебрегвайки трепването, което почувства в себе си, тя стисна оръжието по-силно.

— Излез!

Все още зависим от опряното в чатала му острие, той й хвърли дълъг, замислен поглед.

— Предупреждавам те, че няма да те оставя току-така. Когато отплувам за Д’Арос, ти ще дойдеш с мен.

— Размърдай се! — заповяда Габриела. Премести бързо острието на гърлото му и го побутна към вратата, а после нагоре по стълбите. Когато излязоха на палубата, някои от хората му ги наобиколиха, стъписани.

— Capitao?… — промълви един от тях, озадачен.

Габриела дори не се спря. Боят беше престанал и корабите бяха привързани с вериги един за друг. Труповете бяха подредени в редици по бордовете. Ранените стенеха жално. Мирисът на барут пронизваше въздуха.

Побутвайки го с острието, Габриела поведе пленника си към дъската, която свързваше двата съда. Хората на Родриго ги зяпаха невярващо. Най-накрая тя спря. Пиратът до нея стоеше с високо вдигната поради опряното оръжие глава и здраво стиснати юмруци. Габриела виждаше гнева му зад застиналата фасада.

— Capitao — извика един от наемниците му, — как може?

Явно никой от тях не беше виждал досега капитана си в такова недостойно положение. Очите на Родриго бяха втренчени в пространството пред него; унижението се бореше с гордостта му. Габриела се възхити на хладнокръвието и на лъвската му грация. Едва ли му беше лесно да е подчинен от една жена със собствената му сабя, пред очите на всичките му хора.

Когато за последен път беше видяла Кълън, той лежеше като парцал на пода и трепереше. Сега стоеше заедно с групичка други затворници, привързани един за друг около мизанмачтата.

— Габи… — промълви той, взирайки се ужасено в сестра си. Тя не му обърна внимание и се съсредоточи, за да удържи неподвижна сабята до гърлото на Родриго.

— Искам да ми обещаеш, че ще ме пуснеш да си вървя — каза му тя така, че всички да я чуят.

Той не отговори.

Тя притисна острието по-силно.

— Кажи го — заповяда му. Капка кръв се стече по шията му.

— Обещавам — процеди той.

— Кажи го така, че да те чуят хората ти.

Всички се бяха събрали около тях. Родриго завъртя глава нетърпеливо. При това движение сабята го поряза и от мощния му врат рукна кръв, която изцапа бялата му риза.

— Обещавам да те пусна да си идеш.

— Мен, капитана и целия екипаж на кораба ни.

— Теб, капитана и екипажа — потвърди той. Тя отслаби мъничко натиска на оръжието.

— Закълни се в честта на семейството си, Родриго.

Той срещна погледа й. Очите му почти я отхвърлиха назад към борда.

— Честта… на… семейството ми — произнесе той с гласа на човек, докаран до ръба на търпението си.

— Много добре — каза тя. — Вярвам, че ще сдържиш тази клетва.

Родриго вдигна ръка и рязко отмахна шпагата от гърлото си. Тя поряза дланта му, но той сякаш не забеляза. Габриела инстинктивно се отдръпна, очаквайки той да си отмъсти, веднъж избегнал опасността. Но той просто й отне оръжието, обърна се и си тръгна. Хората му го последваха с очи, сякаш не можеха да решат как да преценят случилото се. Лейтенант Уолис подвикна след него:

— Значи изминахме целия този път заради нея, а ти ще я оставиш да си иде, така ли, човече?

Капитанът на пиратите спря за момент, взирайки се в морето и сякаш преценявайки мислите си. После очите му се обърнаха към Габриела и тя се почувства гола под погледа му.

— Хванете брата — заповяда той.

За момент думите му не достигнаха до съзнанието й. Изведнъж пиратите започнаха да развързват Кълън и тя осъзна какъв ужасен и непредвиден обрат са взели събитията. Решена да не позволи да я сломят, тя каза надменно:

— Не ставай глупак, Родриго. Какво ще правиш с Кълън, когато аз съм тази, която искаш?

Той не отговори. Един от пиратите завърза ръцете на младежа зад гърба му. Тя чу стона му, последван от отчаян зов:

— Габи!

— Той беше болен — опита тя отново, обръщайки се към Родриго. — Не понася добре пътуването. Помниш ли какво казваше? Че сякаш ти връзвал ръцете, като се мотаел около теб. Той не се е променил, Родриго.

Но докато казваше това, пиратите продължаваха да бутат Кълън насила през палубата и след това го вдигнаха над парапета. Пренесоха го гърчещ се и скимтящ на собствения си кораб.

— Габи, направи нещо!

Сега наистина беше изплашена. Втурна се след Родриго, хвана ръката му и го задърпа.

— Ти ми обеща нещо, не помниш ли?

Той само вдигна вежда.

— Обещах да освободя капитана и екипажа. Ти нищо не спомена за брат си.

Това не беше шега. Не беше блъф. Той възнамеряваше да отвлече бедния й брат. Тя не можеше да позволи такова нещо. Беше чудовищно от негова страна даже да си помисли да използва брат й по този начин. Тя преглътна гордостта си и каза толкова спокойно, колкото можеше:

— Много добре. Вземи мен вместо него.

Лукава усмивка изви чувствената му уста.

— Твърде късно, Габе. Аз вече дадох заповед.

— Тогава оттегли заповедта си, да те вземат дяволите!

След един последен томителен поглед той си тръгна. Тя хукна след него и отново го сграбчи, стараейки се да говори тихо и сериозно.

— Той е почти дете, Родриго. Не би се справил без мен.

— Какво бил? На двайсет години? Мисля, че му е време да се научи да живее и сам. Аз бях на тринайсет, когато твоите сънародници обесиха баща ми и ме откъснаха от родината ми. Някой тогава съобрази ли се, че бях просто дете?

— Не е същото. Ти никога не си бил като Кълън. Той… Ти знаеш какъв е той. Той няма твоята сила.

— Ако имаш предвид това, че все още се крие зад полите на сестра си, аз се чувствам задължен да го превъзпитам. Баща ти реши, че има интерес да направи нов човек от мен. Ще върна услугата. Винаги си била твърде грижовна към Кълън и неговата проклета Аштъновска кръвчица. Това го прави слаб. Шест месеца в открито море и ние ще направим от него мъжа, който ти не можа.

Той хвана въжето в златистата си ръка и, както предишния път, прелетя разстоянието до собствения си кораб. В това време Уолис пристъпи зад Габриела и хвана здраво ръцете й, така че да не може да го последва. Тя се замята като дива котка, черпейки сила от отчаянието си. Но той я удържаше без никакво усилие.

— Хайде, усмири се — каза той меко, сякаш всичко това нямаше никакво значение. — Не се коси заради младока.

Тя не му обърна внимание и изкрещя след бившия си любовник, този път с по-умолителен глас, отколкото би искала:

— Родриго, не можеш да направиш това. Ти най-добре от всички знаеш какво означава Кълън за мен. Той ми е повече от брат, той ми е като син. Когато майка ми умря, аз се заклех ако трябва да умра, но да го защитя. Не можеш да ми го вземеш!

Той се обърна от собствената си палуба и я погледна студено.

— Всичко свърши — каза простичко.

Тя се сби отново с Уолис, крещейки отчаяно, докато яките му ръце се стягаха около нея и й попречиха да се освободи.

— Това няма да ме накара да те обикна пак. Ще те мразя до смърт!

Родриго не й обърна внимание и тя отметна назад глава, за да извика след него с гласа, който използваше, за да проглуши ушите на последния ред от театъра:

— Ако направиш това, Родриго, кълна се, че ще те накарам да си платиш. Ще ти отмъстя, дори това да бъде последното нещо, което ще направя. Чуваш ли ме добре? Хейстингс ще те последва със цялата си мощ. Никога не съм предполагала, че ще кажа това, но един път ще застана на негова страна. Ще те унищожим за това!

Той спря и погледна назад към нея за миг. Дори от мястото, където стоеше, тя можеше да види ненавистта в очите му, чувството, че е бил предаден, защото тя възнамеряваше да използва смъртния му враг срещу него. Габриела си помисли, че ще й каже нещо, може би даже ще капитулира, толкова силни бяха чувствата, които лицето му излъчваше. Но вместо това той обърна поглед към Уолис. С безизразен глас заповяда:

— Запалете кораба.