Хекс Хол

Единадесета глава

В първия момент си помислих, че все пак се кани да откаже, но той ме погледна отново и промърмори:

— Добре.

— Идеално! — развълнува се Ванди. — А сега, г-це Мерсер, атакувайте г-н Крос!

Погледнах я учудено. Никога не съм се славела с особено силна ръка, а тази жена очакваше просто да се нахвърля върху момче с някакъв заострен кол.

Ванди ми отвърна с твърд поглед.

— Гледай тия дни да стане.

Искаше ми се да покажа, че току-що съм открила в себе си войнствена амазонка, и умело да нападна Арчър, с високо вдигнато оръжие и свирепо изражение. Би било готино.

Но вместо това вдигнах кола на височината на раменете си и направих две-три провлачени крачки.

И изведнъж нещо ме стегна за гърлото, колът беше изтръгнат от ръката ми и усетих остра болка, пробождаща болка в дясното бедро. Строполих се на земята от удар, който ми изкара въздуха.

И сякаш това не беше достатъчно гадно — строполих се и нещо тежко и силно, коляното му, ме срита в гръдната кост. Острието на кола одраска нежната кожа под брадичката ми. Огледах се и осъзнах, че хриптя в опит да си поема въздух.

— Много добре — чух гласа на Ванди отнякъде далеч.

Буквално виждах звезди посред бял ден и всеки опит да си поема дъх беше все едно да дишам през счупено стъкло.

От друга страна, поне вече не си падах по Арчър. Изобщо. Когато едно момче си забие коляното в гръдния ти кош, всички романтични чувства някак естествено поемат по дяволите.

Почувствах как две ръце ме повдигат и изправят на крака.

— Съжалявам — промърмори Арчър, но аз просто го погледнах без да кажа нищо. Гърлото все още ме болеше ужасно и не исках никакви думи да минават през него точно сега. Особено тези, които бих му казала в момента.

— Е, — започна Ванди въодушевено — г-н Крос показа отлична техника, въпреки че аз лично бих наблегнала по-сериозно на удара в гърдите на врага.

При тези думи Арчър кимна едва доловимо към мен и се зачудих дали не ми намекна, че именно заради това е предпочел да го направи той. Сигурно е щяло да бъде много по-гадно, но не ми пукаше. Все още му бях бясна.

— А сега, г-н Крос, Умение четири — изчурулика радостно тя.

Но този път Арчър поклати глава.

— Не.

— Г-н Крос — започна тя заядливо, но Арчър просто хвърли кола в краката й.

Очаквах изкормване на червата, налагане с пръчка или поне писане на забележка, но вместо това тя просто се усмихна с типичната си усмивка. После вдигна кола и ми го връчи. Бях решена да го хвърля. Нямаше ли други новаци, които да измъчва? Огледах тълпата и видях няколко съчувствени погледа, но на повечето лица беше изписано облекчение, че не са на моето място.

— Добре. Гледайте и се учете. Умение четири. Елате към мен, г-це Мерсер.

Не помръднах.

Тя присви устни с раздразнение и без предупреждение, посегна и ме сграбчи. Но този път бях готова, ядосана и наранена. Без да му мисля много, протегнах крак и го забих в нея.

С всичка сила.

Видях как кракът ми се заби в гърдите й, сякаш наблюдавах отстрани. Не е възможно да е бил моят. Никога не съм ритала никого в живота си. А и не бих ритнала учител.

Но го направих. Изритах Ванди в гърдите и тя се просна на синята постелка, недалеч от мястото, където аз се търкалях допреди малко.

Чух как всички едновременно ахнаха. Всички петдесет ученици в залата.

И точно тогава ме цапардоса прозрението какво съм направила.

Коленичих и подадох ръката си.

— О, боже! Аз… аз… без да искам…

Тя бутна ръката ми и се изправи на крака, а от ноздрите й хвърчаха искри. Бях много, много загазила.

— Г-це Мерсер, — започна тя, като дишаше тежко — можете ли да измислите някаква причина да не ви наложа едномесечно наказание?

Отворих уста, но не знаех какво да кажа. И изведнъж, като дар Божи, си спомних думите на Елодия.

— Харесвам татуировките ви! — изтърсих аз.

Предишния път само съм се заблудила, че цялата зала е ахнала. Звукът, който се чу сега, беше като шум от самолет.

— Какво каза!?

— Аз… аз харесвам татуировките ви.

Никога не съм виждала човек да изпада в нервна криза, но се опасявах, че точно това е на път да се случи с Ванди. В паниката си огледах всички присъстващи, докато не срещнах погледа на Елодия. Тя се хилеше доволно и едва тогава осъзнах, че съм направила страхотна грешка.

— Надявам се да не сте планирали да имате някакво свободно време в „Хеката“, г-це Мерсер — изсъска Ванди. — Наказана сте. С работа в мазето. До края на срока.

До края на срока? Поклатих глава. Кой изобщо налага наказание за цели осемнайсет седмици? Това беше лудост! Работа в мазето? Какво ли е това?

— О, хайде! — каза Арчър. — Тя не е знаела! Не е живяла досега в нашето общество.

Ванди отметна кичур коса от челото си.

— Наистина ли г-н Крос? Значи смятате, че наказанието й е несправедливо?

Той не отвърна нищо, но тя поклати глава, сякаш е потвърдил.

— Така да бъде. Ще го споделите с нея тогава.

Чух как Елодия изграчи, и това ми донесе малко удовлетворение от цялата ситуация.

— А сега и двамата напуснете салона и докладвайте на г-жа Касноф.

Арчър беше излязъл още преди да е довършила изречението си, но аз се чувствах леко вцепенена, да не се каже и пострадала. Закуцуках към изхода без да поглеждам към Елодия и Частън.

Арчър беше вече много напред и вървеше толкова бързо, че едва успях да го настигна.

— Значи харесваш татуировките й? — изръмжа той, когато най-после го наближих. — Все едно и без това няма достатъчно причини да те мрази.

— Извини ме, но да не би да си ми ядосан? На мен? Нека да ти напомня, че аз бях тази, чийто гръбнак ти за малко не строши с коляно. Така че нека сменим тона, става ли?

Той спря толкова рязко, че аз отхвърчах три крачки по-напред и се наложи да се върна.

— Ако Ванди го беше направила, сега щеше да си в болницата. Извинявай, че ти спасих задника. За пореден път.

— Няма нужда да ми се спасява задника — извиках аз, почервеняла от гняв.

— Добре — отвърна той и тръгна към сградата на училището.

Изведнъж си спомних нещо, което той каза.

— Какво имаше предвид с това, че имала много причини да ме мрази?

Той явно нямаше намерение да спре, така че се наложи да подтичвам след него.

— Баща ти й е направил татуировките.

Хванах го за лакътя, но запотената му кожа се изплъзна от пръстите ми.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш?

— Тези символи означават, че е минала през Очистването. Те са символ на нейния провал. Не са повод за гордост. От къде ти хрумна… — Той спря и ме погледна замислено: — Елодия?

— Да — отвърнах гневно. — Приятелката ти и нейната свита бяха много услужливи да ме информират за Ванди тази сутрин.

Той въздъхна и потърка задната част на врата си замислено. Ефектът от това беше, че тениската му отесня още повече в областта на гърдите. Не че ми пукаше.

— Виж, тя… Елодия…

— Е, да не ти пука — казах аз. — А сега ми кажи какво значи това, че баща ми е направил татуировките й.

Арчър ме изгледа недоверчиво.

— Ха!

— Какво?

— Ти наистина ли не знаеш?

Досега не ми се беше случвало да вдигам кръвно. Чувството беше много подобно на това, когато правя магия, само че с добавка на разрушителен гняв.

— Не. Не знам. Какво да знам?

— Баща ти е шеф на Съвета. Той е човекът, който ни изпраща тук.