Хекс Хол

Дванадесета глава

След тази информация направих нещо, което не ми се беше случвало досега.

Преживях тотален срив.

Имам предвид, че избухнах в сълзи. Но не трагично красиви или поне елегантни сълзи, а от онези, които включват зачервени очи и подсмърчане.

Обикновено не допускам да се разплача пред хората, особено пред момчето, което адски харесвах, преди да ми изкара въздуха с ритник.

Но като чух поредното нещо, за което досега не съм подозирала, преминах границата.

Арчър за щастие не изглеждаше особено ужасен от поведението ми и даже като че ли посегна, за да ме хване за раменете. Или да ме плесне.

Но преди да успее да ме успокои или пък да предприеме по-нататъшни насилствени действия, аз се завъртях и побягнах.

Не беше хубаво.

Но не ми пукаше. Просто побягнах, като едва дишах, гърлото още ме болеше от душенето, а сълзите само усложняваха нещата.

Краката ми тупкаха по зелената трева, а аз не можех да спра да се чудя що за идиот съм.

Не знаех за блокиращите магии.

Не знаех за татуировките.

Не знаех нищо за някакво глупаво италианско Око.

Не знаех за баща си.

Изобщо не знам какво е да си вещица.

Не знам, не знам, не знам…

Не бях сигурна колко далеч съм отишла, преди да стигна до езерото в задния двор на училището. Краката ми трепереха и усещах пробождаща болка отстрани на корема си. Трябваше да поседна. За щастие имаше една каменна пейка точно до ръба на водата. Бях така задъхана от тичане и плач и изобщо не забелязах, че пейката е обрасла с мъх. Тръшнах се отгоре й. Мъхът беше нагрят от слънцето и леко потрепнах, като го докоснах.

Седнах, подпрях лакти върху коленете си и хванах главата си. Заслушах се в звука на дишането си. Беше горещо и капчици пот започнаха да се стичат по челото ми. Почувствах се замаяна.

Бях просто… бясна. Добре, майка ми е откачила, щом е разбрала, че баща ми е магьосник, но защо, по дяволите, не ми е дала да разговарям с него? Нямаше да е зле да съм малко подготвена за Ванди. Просто ей така, да го вметне между другото: „О, да знаеш, че учителката ти по Самоотбрана много ме мрази и следователно мрази и теб. Пожелавам ти късмет!“.

Изстенах и се излегнах на пейката, но се изстрелях обратно до седнало положение, когато нагорещеният камък докосна кожата ми.

Без да се колебая, подпрях ръка на пейката и се концентрирах над представата ми за удобство.

Тънка сребърна искра излетя от показалеца ми и изведнъж пейката под мен започна да се разтяга и размества, докато не се превърна в хубав, удобен кадифен шезлонг, покрит с розови райета, като зебра. Явно Джена е започнала сериозно да ми влияе.

Настаних се удобно в новопридобития си шезлонг и почувствах приятна тръпка. Не бях правила магия, откакто дойдох тук, и бях забравила колко приятно ме караха да се чувствам дори и най-дребните заклинания. Не успях да накарам разни предмети да се появят от нищото, макар някои вещици да можеха, на пане умеех да превръщам от една разновидност в друга.

Сложих ръка на гърдите си и се усмихнах, когато тясната ми униформа се превърна в бяло потниче и къси панталонки. После насочих показалеца си към ръба на водата и там се образува малка водна спирала. Тя се завъртя като цилиндър и в крайна сметка се сдобих с чаша студен чай, който се носеше във въздуха пред мен.

Чувствах се много доволна от себе си и понеже бях замаяна от магията, взех чая и се излегнах обратно на шезлонга. Може да съм загубенячка, но поне съм способна да правя магии.

Излегнах се, покрих очи с изпотената си длан и останах така няколко минути, заслушана в песента на птиците, в нежния ромон на водата и успях да забравя за сериозната каша, в която се бях забъркала.

Отместих ръка и се загледах в езерото. На отсрещния бряг имаше някакво момиче. Езерото не беше особено голямо, така че можех ясно да я видя. Беше призрак. Видях я още онзи ден, когато пристигнах тук. Както и тогава, тя се взираше в мен.

Беше повече от зловещо, меко казано. Понеже не знаех какво да направя, вдигнах ръка и помахах за поздрав.

Момичето вдигна ръката си в отговор, а после изчезна. Но не избледня, както бях виждала да правят другите призраци. Просто в един миг беше там, а после я нямаше.

— Става все по-странно — казах на глас и начинът, по който той прокънтя, ме изпълни с още по-зловещо чувство.

Хубавото ми настроение започна да се изпарява едновременно със замайването от магията. Готиният тоалет, който си бях спретнала, се превърна отново в униформата, с която бях облечена преди. Странно. Магиите ми обикновено продължаваха много по-дълго. Шезлонгът изведнъж стана по-твърд и си помислих, че след най-много пет минути пак ще стоя върху предишната, обрасла с мъх, каменна пейка.

Замислих се отново за родителите си и тяхната склонност да ми разправят дебели и опашати лъжи. Но колкото и да им бях ядосана, знаех, че не това ме терзаеше в момента.

Работата беше там, че най-лошите ми страхове започнаха да се сбъдват. Едно е да се чувстваш различен сред хората, с които и без това си безкрайно, безкрайно различен. Съвсем друго е да си аутсайдер в група от аутсайдери.

Въздъхнах и се излегнах върху мъха. Затворих очи.

— София Алис Мерсер, най-големият изрод измежду изродите — промърморих си аз.

— Моля?

Отворих очи и видях фигура над себе си. Слънцето беше точно зад нея и я превръщаше в черен силует, но по формата на косата се досетих, че това е г-жа Касноф.

— Загазила ли съм? — попитах аз, без да се изправям.

Явно беше халюцинация, предизвикана от жегата, но съм напълно сигурна, че видях усмивката й, когато се наведе и протегна ръка, за да ме изправи да седна.

— Според г-н Крос имаш наказание до края на срока. Така че да, бих казала, че си сериозно загазила. Но това касае г-жа Вандерлиден, не мен.

Тя хвърли отвратен поглед към розовия ми раиран шезлонг. После посегна с ръка и той се превърна в светлосин двоен фотьойл, покрит с разцъфнали рози.

— Така май е по-добре — каза тя и се настани до мен. — А сега, Софи, би ли ми казала защо си тук, вместо в училище да караш текущия си час?

— Преживявам тийнейджърски гняв, г-жо Касноф — отвърнах аз. — Имам нужда да… да напиша нещо в дневника си, така да се каже.

Тя изсумтя тихо.

— Сарказмът не подхожда на младите дами, София. Освен това не съм тук, за да задоволя нуждата ти от самосъжаление. Предпочитам да ми кажеш истината.

Погледнах я сериозно. Изглеждаше перфектно във вълнения си костюм с цвят на слонова кост. (Пак тази вълна в най-голямата жега! Какво им става на тези хора?) Въздъхнах тежко. Собствената ми майка, която винаги е била супер готина, едва ме разбира. Как може тази увехнала „стоманена магнолия“ с откачена прическа да ми помогне?

Но просто вдигнах рамене и избъбрих на един дъх:

— Не знам изобщо какво е да си вещица. Всички останали са израснали в такава среда, за разлика от мен, и това е адски шибано.

Тя направи отвратена физиономия, предполагам заради думата „шибано“, но не го коментира.

— Г-н Крос ми каза, че не си знаела кой е баща ти.

— Да.

Тя дръпна една власинка от костюма си и продължи.

— Не съм на ясно с мотивите на баща ти да запази позицията си в тайна от теб, но съм сигурна, че е имал такава. Освен това присъствието ти тук е доста… осезателно, София.

— Какво трябва да означава това?

Тя не отвърна нищо в първия момент, просто се загледа за дълго в езерото. Накрая се обърна към мен и сложи ръката си върху моята. Въпреки жегата, тя беше хладна и суха. Погледите ни се срещнаха и аз осъзнах, че всъщност е доста по-възрастна, отколкото ми е изглеждала.

— Ела в кабинета ми, София. Има някои неща, за които трябва да поговорим.