Хекс Хол

Двадесета и седма глава

— Знаех си! — извика тя силно. — Знаех си, че си се забъркала в нещо. Много бързо ще се присъединиш към малката пиявица в Лондон, когато г-жа Касноф открие, че си направила заклинание за сън на цялото училище.

Все още бях замръзнала на вратата хваната за дръжката. От всички хора, които можеха да ме спипат, защо трябваше това да е точно Елодия? Чудех се какво да й кажа, за да не хукне при г-жа Касноф.

Изведнъж си спомних изражението на лицето й, когато ме попита за заклинанието с костицата, и ми хрумна чудесна идея. Само се надявах Алис да няма нищо против.

— Добре, спипа ме. — Опитах се да се усмихна, но сигурно съм изглеждала по-скоро като не съвсем с всичкия си, понеже Елодия отстъпи крачка назад. — След като видях, че съм много зле с магическите умения, не благодарение на теб, започнах да вземам… хм, частни уроци от един от духовете тук.

— О, я стига — завъртя очи Елодия. — Частен учител по магия? И по случайност е призрак? Да не мислиш, че съм чак толкова безмозъчна? — Тя присви очи злобно. — С кого имаш среща? С някое момче? Защото ако е Арчър…

— Няма абсолютно нищо между мен и Арчър — заявих аз. Това практически не беше лъжа, макар да бях лудо влюбена в него, а той май имаше намерение да ме целуне снощи на бала. Но не е като да се срещаме тайно в горите или нещо такова. Без значение колко ми се искаше да бе точно така.

Усмихнах се и подадох ръка на Елодия.

— Искаш ли да научиш някои страхотни заклинания? Ела с мен.

Точно както и предполагах, мисълта за учене на нови заклинания беше твърде привлекателна за Елодия, за да откаже просто така.

— Добре — отвърна тя. — Но ако това е някой трик, който завършва с моето убийство, мисли му.

Алис сигурно се е досетила, че Елодия също ще дойде, защото отпред открихме две метли.

Елодия се ококори като дете на сутринта след Коледната нощ.

— Ти летиш на метла?

— Е, хайде — засмях се аз и повторих точно каквото ми беше казала Алис първия път. — Бъди традиционалистка поне веднъж.

Понесохме се през нощта, а студеният вятър изпълваше дробовете ни. Над нас звездите проблясваха в мастилено синьото небе. Чух как Елодия се смее зад мен и се обърнах. Погледите ни се срещнаха в първата искрена усмивка, която споделяхме.

Когато кацнахме на гробището, представих Елодия на Алис като „член на моето сборище“. Алис ме изгледа изненадано, но не каза нищо.

— Е, с каква магия се занимавате вие двете на това зловещо място? — попита Елодия.

— С много неща — отвърна Алис.

На лунната светлина кожата й изглеждаше гладка като порцелан, а по бузите й имаше руменина. Дори очите й изглеждаха по-ярки. Запитах се дали използва някакви разкрасителни заклинания. Искрено се надявах да науча някое такова един ден.

— Софи се научи много добре да призовава предмети — обясни Алис, — а сега работи над заклинание за преместване.

Елодия ме изгледа поразена.

— Може да правиш така, че предмети да се появяват от нищото?

— Аха — отвърнах аз, все едно това не е кой знае какво, макар най-големият предмет, който можех да призова, беше лампа, и то с адски усилия.

Концентрирах се върху нещо дребно, което нямаше да ме остави без дъх от усилие, махнах с ръка и във въздуха пред Елодия се появи изумрудена брошка. Тя зяпна от изненада, а аз се усмихнах на Алис.

Елодия се пресегна и взе брошката, като я прехвърляше из ръцете си.

— Научи ме — каза тя на Алис.

Елодия възприемаше много бързо, много по-бързо от мен. В рамките на един час тя успя да появи химикалка и една фина жълта пеперуда. Може да се каже, че леко й завидях. Досега не бях успявала да появя нещо живо. От друга страна, Алис не изглеждаше особено впечатлена от Елодия и не я хвалеше така, както мен.

Докато те се занимаваха с това, аз се упражнявах да се преместя от едно място на друго. Заклинание, което все още не успявах да направя. Алис каза, че най-добрите вещици могат да прекосят океани с това заклинание, но за момента аз се затруднявах дори с преместване от сантиметър. В един момент с Елодия бяхме толкова изтощени, че седнахме на земята и се облегнахме на оградата. Алис застана до едно дърво и се взираше в небето.

— Надявам се, че не е проблем, че дойдох и аз — каза Елодия.

— А защо дойде със София? — попита Алис. Не звучеше ядосана, просто любопитна.

— Елодия ме хвана да се измъквам и аз я поканих да дойде. Помислих си, че сигурно ще й бъде интересно да научи някои нови заклинания.

— Г-жа Касноф каза да те държа под око — каза Елодия, но после се засмя.

Не знаех дали е от замайването от магията, или беше просто много доволна, че е тук.

— Защо? — попита Алис и двете с Елодия придобихме сериозни изражения.

Накратко разказах какво се случи снощи с Анна и как Джена и Байрон бяха изведени от училището.

— Сигурни ли са, че работата е на вампир?

— Не, но просто не знаят кой би могъл да бъде — отвърна Елодия.

— Окото, разбира се — каза Алис и аз усетих как Елодия се намести малко по-близо до мен.

— Вече ги питах за това — казах аз. — Г-жа Касноф твърди, че няма начин да са проникнали в училището. Имало твърде много защитни заклинания.

Алис се засмя така зловещо, че ме побиха тръпки.

— Да, и на мен ми казаха това. Нищо не ми костваше да направя заспиващо заклинание върху цялото училище, въпреки жалките им защити. Наистина ли мислите, че за Окото бе представлявало трудност?

— Но нали те не използват магия? — възразих аз, макар да не звучах особено убедително.

Елодия се присламчи още по-близо.

— Така ли? — попита Алис.

Тя дойде при нас и се наведе леко. Дългите й бели пръсти хванаха копчетата на жилетката й и я свалиха, започна да разкопчава и роклята си.

Гледах я, замръзнала от ужас. Тя разтвори роклята от лявата си страна. На мястото, където трябваше да се намира сърцето, имаше огромна зейнала рана.

— Ето това направиха на мен, София. Проследиха ме, преследваха ме, докато вече не можех да бягам, а после изтръгнаха сърцето ми. Тук в „Хеката“.

Можех единствено да се взирам в дупката и да клатя глава невярващо. Усещах как Елодия трепери до мен.

— Да, София — каза Алис тихо.

Погледнах я в лицето и видях, че ме гледа с жалост, сякаш съжалява, че се налага да виждам всичко това.

— Самият председател на Съвета ги прати след мен. Той ме подмами да се чувствам в безопасност тук, а после ме предаде като жертвено агне.

— Но защо? — едва прошепнах аз.

— Защото се страхуваха от силата ми. Бях по-силна от тях.

Главата ми се замая и ми се стори, че ще повърна. Всички онези гадости, които ни показаха първата вечер в „Хеката“, бяха нищо в сравнение с тази единствена рана и история.

— Баща ти вярва, че тук си в безопасност, защото не знае истинската история за моята смърт. Но, София, трябва да ми повярваш. Тук си изложена на огромна опасност. — Тя погледна към Елодия. — Ти също. Някой се стреми да отстрани всички силни вещици и само вие двете останахте.

Сега беше ред на Елодия да поклати глава.

— Не, не, няма начин. Нападенията бяха дело на Джена. Тя е вампир. Тя… тя трябва да е била.

Лицето на Алис остана напълно спокойно като маска.

— Може и така да е било. За ваше добро се надявам, че точно това е станало. — Тя се протегна и ни хвана за ръцете. — Но в случай че не е така…

Изведнъж почувствах силна топлина. Толкова силна, че трепнах и се отдръпнах. Усетих как Елодия се опитва да направи същото, но Алис ни задържа, докато започнахме да скимтим. Най-после горещината отслабна и тя ни пусна. Огледах ръката си и с изненада установих, че не само не е изгорена, но дори не се е зачервила.

— Какво беше това? — попита Елодия с треперещ глас.

— Защитно заклинание. Ще ви помогне да разпознавате враговете си, ако моментът настъпи.

Докато летяхме към училището, никоя от нас не посмя да каже и думичка. Този път нямаше въодушевен смях, нито чувство за безтегловност или свобода.

Когато се приземихме, Алис свали от врата си една огърлица, точно като тази, която ми даде първата вечер. Елодия не си я сложи веднага. Просто я погледна, намръщи се и я стисна в шепата си.

— Благодаря за урока — каза тя на Алис.

После ме погледна, все още пребледняла, и каза:

— До утре, Софи.

— Наистина ли мислиш, че Окото е тук? — попитах Алис, след като Елодия си тръгна.

Тя се загледа в Замъка. Огромната сграда изглеждаше като многооко чудовище в мрака.

— Тук има нещо — каза тя най-после. — Но какво, не мога да кажа със сигурност. Поне засега.

Хвърлих поглед към Замъка и знаех, че тя е права. Някаква сянка се беше надвесила над сградата и сякаш се приближаваше все повече и повече. А над нас облаците се плъзгаха към месечината и нощта ставаше все по-тъмна. Замислих се, че се налага да се изкача по тъмното стълбище и да се прибера в празната си стая.

— Мислиш ли, че… — започнах аз, но когато се обърнах, Алис си беше тръгнала и аз се оказах сама и трепереща в нощта.