Тридесет и първа глава

Бях сигурна, че ще намеря Елодия да лежи кървяща или дори мъртва, когато стигна до гробището. Така че много се изненадах да я видя с Алис усмихната, да се премества с магия през няколко метра. Явно най-после беше овладяла заклинанието.

Алис първа ме забеляза и вдигна ръка за поздрав. Погледнах я и се зачудих как изобщо съм могла да си помисля, че е просто поредния дух. Никой от духовете тук не изглежда така истински, толкова пълноценен. Животът просто струеше от нея. Почувствах се ужасно глупава, че не съм го осъзнала по-рано.

Доближих се до тях, изпълнена със страх. Усмивката на Елодия угасна и сега тя гледаше някъде над главата ми.

— Елодия — започнах аз с глас, който би трябвало да е спокоен, но всъщност само показваше колко съм изплашена. — Трябва да се връщаме в училището. Г-жа Касноф те търси.

— Не, не ме търси — отвърна Елодия. Бръкна в деколтето си и извади огърлицата. — Свети, когато някой иска да ме открие и ми казва кой е той. Виждаш ли?

Огърлицата светеше и името ми беше изписано на нея.

— Семейно наследство, а? — казах аз на Алис.

Тя се усмихна, но видях как нещо проблесна в очите й.

— София, не бъди ревнива.

— Не съм. Просто мисля, че с Елодия трябва да се връщаме в училище.

Замислих се колко време ще отнеме на г-жа Касноф и кал да стигнат до тук. Ако Джена ги е открила веднага, щом тръгнах, значи са само на няколко минути след мен.

Алис се намръщи и вдигна ръка, като духаше във въздуха. Нямаше нищо човешко в този жест. Усетих как започвам да треперя.

— Ти се страхуваш, София — каза тя. — Как е възможно да се страхуваш от мен?

— Не се страхувам — излъгах аз и гласът отново ме издаде.

Вятърът клатеше клоните на дърветата, като ги караше да скърцат зловещо и да хвърлят страховити сенки наоколо. Алис се обърна и си пое дълбоко въздух. Този път изражението й стана строго.

— Пратила си ни натрапници. Защо, по дяволите, би направила такова нещо, София?

Тя замахна с ръка по посока на гората и дочух някакво стенание, сякаш дърветата се изкореняваха и се движеха. Осъзнах с ужас, че тя забавяше г-жа Касноф и Кал.

— Извикала си Касноф тук? — попита Елодия, но аз не отмествах поглед от Алис.

— Знам какво си — почти прошепнах аз.

Очаквах да се ядоса или поне да се изненада, но тя просто се усмихна. А това беше дори по-страшно.

— Наистина ли?

— Демон.

Тя се засмя гърлено и в очите й просветнаха червеникавовиолетови пламъчета.

Елодия ме гледаше виновно, но не сведе поглед.

— Ти си призовала демона — казах аз и тя кимна, сякаш ставаше дума за нещо съвсем обикновено.

— Нямах избор — оправда се тя. — Чу думите на г-жа Касноф — враговете ни стават все по-силни. Господи, Софи, та те привлякоха един от нас и го обърнаха срещу собствената му раса. Трябва да сме подготвени.

Елодия каза всичко това с пламенния тон на учителка от детската градина.

— И какво от това? — попитах аз с треперещ глас. — Оставила си я да убие Холи!

Този път тя сведе поглед.

— Жертвоприношението е единствения начин да привържеш демон към себе си.

Искаше ми се да изтичам, да я зашлевя, да изкрещя, но останах вцепенена на мястото си.

Елодия ме погледна с огромни умоляващи очи.

— Не сме имали намерение да я убиваме. Знаехме, че трябва да сме четири, за да удържим демона и да го обвържем със себе си. Но ни трябваше кръв. Така че аз й направих приспиваща магия, а Частън проби две дупки във врата й с кинжал. Мислехме, че можем да спрем кървенето преди да е станало твърде късно, но тя просто не спираше да кърви.

Обзе ме неописуем гняв.

— Могли сте да вземете кръв от къде ли не. Но сте го направили от точно това място, за да обвините после Джена. С един куршум два заека, а?

Не можех да спра.

— Били сте наясно, че именно вие сте убили Холи, но ме убеждавахте, че е била Джена!

— Аз наистина мислех, че тя е нападнала Анна и Частън — извика Елодия и по бузите й се стичаха сълзи. — Просто смятахме, че ритуалът се е провалил. Не бях виждала Алис, преди ти да ме заведеш при нея. Заклевам се.

— Защо не се яви на тях? Нали те са те възкресили? — попитах Алис.

Тя вдигна рамене.

— Не ми се занимаваше с тях. Те ме извадиха от Ада, но не изпитвах никаква нужда да служа на три ученички.

Елодия трепна.

— Чудя се, защо ти отне толкова време да го разбереш — продължаваше Алис. — Изглеждаш толкова умно момиче, Софи, а не можеш да направиш разлика между дух и демон.

Тя вдигна леко ръка и Елодия с писък полетя и се стовари върху купчина пръст, точно до оградата на гробището. Остана да лежи неподвижно, но не знаех дали е в безсъзнание, или просто Алис използва магия, за да я обезвреди.

— Знаеш ли какво си мисля, София? Мисля си, че ти винаги си знаела каква съм, но не искаше да си го признаеш. Защото при положение, че аз съм демон, какво смяташ, че си ти самата?

Цялото ми тяло трепереше. Исках да закрия очи и да не чувам това, което казва. Защото беше права. Усещах, че има нещо нередно в нея от самото начало, но не исках да задавам въпроси, защото я харесвах. Харесвах силата, която ми даваше.

— Толкова дълго чаках, за да стигна до теб, София. — Сега тя изглеждаше точно както и преди, като момиче. — Когато тези жалки подобия на вещици направиха призоваващия ритуал, си проправих път през цяла орда демони, за да бъда аз призованата. Единствено с надеждата, че ще мога да те открия.

Кръвта бучеше в ушите ми, а слепоочията ми пулсираха.

— Но защо? — прошепнах през зъби.

Усмивката й беше едновременно и красива, и ужасяваща. Очите й светеха като звезди.

— Защото сме едно семейство.

Изведнъж бях хвърлена назад, гърбът ми се удари болезнено в едно дърво, а кората му одраска кожата ми през тениската. Опитах се да помръдна, но крайниците ми бяха сковани и тежки.

— Извинявам се за това — каза тя, — но не мога да те оставя да ми се пречкаш точно сега.

Тя коленичи до Елодия, а аз стоях парализирана и безпомощна. Нежна като майка, която държи в скута бебето си, Алис хвана главата на Елодия. Очите й бяха полуотворени, но като че ли не виждаше. Алис посегна с ръка към врата й и два тънки нокътя се изстреляха от пръстите й, осветени от светлината на кълбото.

Елодия едва потрепна, когато ноктите прободоха кожата й, но аз изпищях. После Алис наведе устни към раната, за да пие. Не издържах на гледката и просто затворих очи.

Не знам колко време е минало, докато си възвърна способността да се движа, но когато най-после се изправих, Алис стоеше пред мен, а Елодия лежеше до вратата на гробището, много бледа и напълно неподвижна.

Затичах се към нея, а Алис не направи дори опит да ме спре.

Коленичих и усетих влажната земя под нас. Лицето на Елодия беше студено, но очите й все още бяха полуотворени и чувах лекото й дишане.

Раните на врата й бяха зачервени и кървящи в контраст с прекомерната бледост на кожата й. Погледите ни се срещнаха и тя раздвижи устни, сякаш искаше да каже нещо.

— Съжалявам — прошепнах аз. — Съжалявам за всичко.

Тя мигна и устните й отново се раздвижиха:

— Ръка.

Помислих, че иска да стисна ръката й, затова се протегнах и взех лявата й ръка в своята.

Тя въздъхна и усетих лека вибрация, сякаш ме хвана ток.

Магията й се посипа върху мен, хладна и нежна като сняг, точно както ми го беше описала. Изведнъж ръката й се изплъзна от моята и тя застана съвсем неподвижно.

Чух Алис да се смее. Обърнах се и я видях да се върти в кръг, хванала с ръце полата си.

— Трябва да призная, че от всички подаръци, които можеше да ми направиш, тя беше най-добрият.

Бавно се изправих на крака.

— Подаръци?

Алис спря да се върти, но все още се кискаше.

— Онази вечер, когато я доведе с теб, бях сигурна, че си разбрала каква съм. Беше много мило от твоя страна да ми я доведеш и да ме спасиш от опасността да ме хванат.

Магията, която Елодия ми предаде все още туптеше във вените ми, но нямах идея какво да правя с нея. Знаех, че е безсмислено да меря сили с Алис, макар да сме от един и същ вид. Тя е имала много повече време да използва силата си, а и можех да се обзаложа, че в ада е научила доста полезни трикове. Така че единственото, което имах в своя полза, бяха няколкото параграфа, прочетени в книгата за демоните, както и чистият ми неподправен гняв.

Алис продължаваше да се смее, опиянена от кръвта на Елодия.

— А сега, след като възвърнах цялата си сила, ние с теб ще бъдем непобедими, София! Нищо няма да може да се изпречи на пътя ни.

Но аз не я слушах. Гледах статуята на ангела с черен меч в ръка. Някаква черна скала.

Демонично стъкло.

В часовете по самоотбрана Ванди непрекъснато ни повтаряше, че всеки си има слабо място. Знаех кое е слабото място на Алис.

Аз.

— Счупи се! — извиках аз и с шумно изпукване мечът се строши на две.

Острието се приземи точно пред мен. Вдигнах го, макар да пронизваше ръката ми с пареща болка. Беше по-тежко отколкото съм предполагала, и се надявах, че ще успея да го вдигна достатъчно високо, за да направя каквото трябваше.

Алис се обърна към мен и ме видя с острието в ръце, но не изглеждаше уплашена, просто объркана.

— Какво правиш, София?

Стоеше на десетина крачки от мен. Знаех, че ако се затичам, ще ме размаже върху някое дърво като буболечка. Но тя беше толкова замаяна, че въобще не очакваше да я нараня. В крайна сметка нали сме семейство.

Затворих очи и се концентрирах, призовавайки всичките си сили, включително и тези на Елодия, които сега притежавах. Силен вятър се завихри около мен, толкова студен, че дъхът ми секна. Сърцето ми заби по-силно, но външно останах спокойна. Отворих очи и видях, че съм непосредствено до Алис.

Очите й се разшириха, но не от страх или изненада, а от радост.

— Ти успя! — извика тя възторжено.

— Да, успях.

После рязко вдигнах острието и й прерязах гърлото.

Загрузка...