Хекс Хол

Тридесет и втора глава

— И така, оказа се, че съм демон — казах на Джена на другия ден.

Седяхме в стаята си или, или по-точно казано, тя седеше. Аз бях все още в леглото, където ме оставиха Кал и г-жа Касноф, след като ме намериха в гората. Кал успя да излекува повечето рани по краката ми, които сама си бях причинила с глупостта си да хукна боса. Но с ръката ми не беше толкова лесно.

Огледах се. Лявата ми ръка беше добре, но дясната имаше три огромни порезни рани на пръстите, в средата и в основата на дланта. Изглеждаха ужасно. Кал беше направил най-доброто, на което е способен, но за мен демоничното стъкло е смъртоносно и раните бяха сериозни. Най-вероятно белезите щяха да останат завинаги.

А може би просто на Кал не му бяха останали кой знае какви сили след неуспешните опити да съживи Елодия. Той и г-жа Касноф бяха пристигнали броени минути, след като отрязах главата на Алис и гледах тялото й се стопява с пръстта. Кал веднага изтича към Елодия, но всички осъзнахме, че вече е твърде късно. Кал знаеше, че не може да съживи мъртвец, но въпреки това се опита. Чак след като стана ясно, че усилията му няма да дадат резултат, той дойде и издърпа острието от ръката ми.

По пътя към училище почти не бях на себе си, но помня как г-жа Касноф ми разказа, че тялото на Алис било погребано там, заедно с другите демони. Затова са сложили и ангела, който държи меч от демонично стъкло. В случай че някой от тях успее да се измъкне.

— Подготвили сте се по-добре от скаути — казах аз и загубих съзнание.

— Винаги съм смятала, че си голямо зло. Просто не исках да го казвам — обясни Джена.

Опитваше се да се шегува, но очите й бяха тъжни, когато погледна към ръката ми.

С г-жа Касноф си поговорихме доста подробно тази нощ. Тя не ме е излъгала, като каза, че Алис е придобила магическите си сили чрез тъмен ритуал. Просто е пропуснала да спомене, че е бил ритуал за призоваване на демон.

Нямам идея защо някой би поискал да призове демон. За да изпълнява поръчките му? Някакви зли задачи, които се налага да бъдат вършени в дома ежедневно?

Но демоните са лукави и вместо да се превърне в слуга на Алис, той откраднал душата й и я превърнал в чудовище. И понеже в този момент е била бременна, детето й също се превърнало в демон. Луси се е омъжила за обикновен човек, така че баща ми е наполовина демон, а аз — само четвърт.

— Но дори и само четвърт демон — каза тя, — може да притежава невиждана магическа сила.

— Чудесно — казах аз, а ръката ми изгаряше от болка заради бялата магия на Кал.

Г-жа Касноф през цялото време е знаела каква съм. Точно затова не е успяла да усети Алис. Помислила си е, че вибрациите за присъствие на демон идват от мен.

— И какво ще стане сега? — попита Джена и дойде да седне до мен. — Ами Арчър… и баща ти?

— Не съм чувала нищо за Арчър, откакто ти ми каза, че той и семейство му просто се изпарили от лицето на Земята. Явно много хора са се заели да ги преследват.

А какво ли ще направят, ако го хванат? Не исках да мисля за това.

— Кал мисли, че цялото семейство са избягали в Италия — казах аз, като се опитах да пренебрегна болката в сърцето си. — Не е нелогично, предполагам там ще са в безопасност.

За моя изненада Джена поклати глава.

— Не знам. Има нещо, което дочух в Савана. Няколко вещици си говореха за Окото и техния контингент в Лондон. Имало ново момче, тъмнокосо, наша възраст. Може да е той.

Сърцето ми изтръпна.

— Защо би отишъл там? Ще бъде точно под носа на Съвета.

Тя вдигна рамене.

— За да се скрие на най-неочакваното място? Надявам се да го хванат. Надявам се да ги хванат всичките.

Като каза това, погледът й беше толкова студен, че ме побиха тръпки.

— А за баща ти наистина не знам. Съветът винаги е бил наясно, но предполагам, че понеже не е правил опит да изяде някого, а в същото време притежава огромна сила, са решили, че няма проблем да го направят председател на Съвета и да запазят от Магическото общество истината за неговата същност.

— И г-жа Касноф също е била наясно?

— Всички учители знаят. Те работят за Съвета.

Джена започна да върти с пръст розовия си кичур.

— Значи ти не си вещица — каза тя. Не беше въпрос.

Трепнах, но не от болка. Не съм вещица. Никога не съм била. Г-жа Касноф ми беше обяснила, че силите на демоните са много подобни на тези, използвани от тъмните вещици, така че не е трудно демон да „мине“ за вещица, докато не направи нещо ужасяващо, като например да изпие кръвта на няколко вещици, за да стане по-силен.

Харесваше ми да мисля, че съм вещица. Беше много по-приятно, отколкото демон. За мен демонът означаваше чудовище.

Джена протегна ръка и започна да рови в косата ми.

— Какво правиш?

— Проверявам дали имаш рогца под всичката тази коса — засмя се тя.

Избутах ръката й, но не можех да не се засмея.

— Радвам се, че моята чудовищност те забавлява, Джена.

Тя спря да играе с косата ми и ме прегърна през рамо.

— Ако ще си говорим като едно чудовище на друго, мога да ти кажа, че не е толкова лошо. В крайна сметка можем заедно да сме си чудовища.

Отпуснах глава на рамото й.

— Благодаря ти — казах аз нежно.

Някой почука леко на вратата и двете се огледахме.

— Сигурно е Касноф — казах аз. — Днес ме провери поне пет пъти.

Това, което не казах на Джена, беше, че последния път разпитах г-жа Касноф какво точно ще означава за мен да съм демон.

— Означава, че винаги ще бъдеш невероятно силна, София. Означава, че точно както баща ти и от теб се очаква да използваш силите си в полза на Съвета.

— Значи съдбата ми е вече предначертана? Гадост.

Тя се засмя и потупа ръката ми.

— Това е една чудесна съдба. Много вещици биха убили, за да имат такава сила. Някои даже го направиха вече.

Просто кимнах, защото не можех да обясня как точно се чувствах. Не исках да съм София Великата и Ужасната. Нещата от този сорт бяха приоритет на Елодия и момичетата като нея — амбициозни и красиви.

Аз си бях просто аз — забавна, уверена и умна, но не ставах за лидер.

Докато стоях там онази нощ с г-жа Касноф, а Кал все още държеше ръката ми, аз се осмелих да задам въпроса, който не ми даваше мира.

— Опасна ли съм? Например като Алис?

Тя ме погледна в очите и не се поколеба.

— Да, София. Опасна си и винаги ще бъдеш. При някои полудемони, като баща ти, е възможно да минат години без никакъв инцидент. И въпреки това с него винаги има друг член на Съвета, за по-голяма сигурност. А други като твоята баба Луси, нямаха този късмет.

— Какво се е случило с нея?

Тя отмести поглед настрани и каза много тихо.

— Окото на Бога убиха Луси, но имаха основание. Въпреки че живя трийсет години, без да нарани никого, нещо… нещо се е случило с нея една нощ и тя показала истинската си природа.

Тя си пое дълбоко дъх и продължи:

— Убила е твоя дядо.

Известно време не се чуваше нито звук. Най-сетне се осмелих да попитам:

— Значи нещо такова може да се случи и с мен? Мога просто да се събудя един ден и да видя сметката на някого около мен?

А като казах тези думи, мислено видях майка си да лежи в локва от кръв пред мен. Стомахът ми се обърна и ми прилоша.

— Възможно е — отвърна г-жа Касноф.

— А има ли начин да спра да бъда демон, да се превърна в нормален човек?

Тя ме гледаше замислено известно време, а после отвърна:

— Да, можеш да минеш през Очистващия ритуал. Но е почти извън съмнение, че това ще те убие.

Отговорът й заседна като камък в гърдите ми.

Очистването може да ме убие.

Най-вероятно ще ме убие.

Но ако изживея живота си като полудемон, е възможно аз да убия някого. Някого, когото обичам.

Вратата се отвори, но не беше г-жа Касноф. Беше майка ми.

— Мамо! — извиках аз, скочих от леглото и я прегърнах силно.

Усещах сълзите й, когато зарови лице в косата ми, затова се притиснах по-силно към нея и вдишах от познатия ми парфюм.

Когато се разделихме, тя се опита да ми се усмихне и посегна да хване ръцете ми. Не се сдържах да не извикам от болка и тя погледна надолу. Очаквах да се разплаче, като види раните ми, но тя просто вдигна ръката ми нагоре и целуна дланта ми, сякаш съм на три години и с ожулено коляно.

— Софи — каза тя и отметна косата от лицето ми. — Дойдох да те прибера вкъщи, миличка.

Погледнах през рамо Джена, която полагаше максимални усилия да се абстрахира от нас, но видях как болка пробяга по лицето й. Ако аз си тръгна, тя остава съвсем сама. Дотук с плановете да бъдем чудовища заедно.

Поех си дълбоко въздух и се обърнах отново към майка си. Не знаех дали ще съм достатъчно силна да я гледам в очите, за да й кажа това, което искам. Това, което знаех, че трябва да направя от момента, в който г-жа Касноф ми даде отговора.

Изведнъж, преди да мога да кажа каквото и да било, видях Елодия да минава по коридора. Сърцето ми скочи в гърлото и се запитах дали Кал не я е спасил все пак. Може би през цялото време се е възстановявала, а те просто не сами казали. Изтичах след нея в коридора. Нямаше никой друг, а тя беше с гръб към мен.

— Елодия! — извиках аз, но тя не се обърна и осъзнах, че гледам през нея.

Тя се плъзна бавно, сякаш търсеше някой. Още един дух, останал в пределите на Замъка завинаги. Знаех, че си го е заслужила. Заедно с приятелките си беше призовала демон и това беше цената. Останах така, загледана в нея, доста време, докато образът й не избледня напълно. Всъщност никога не сме били приятелки, но тя ми даде всичката магическа сила, която притежаваше, за да успея да победя Алис. Никога няма да го забравя.

Това, че видях Елодия, ми даде сили да се върна при майка си и да й кажа:

— Няма да се прибирам вкъщи. Ще отида в Лондон и ще се подложа на Очистването.