Наложи се да се затичам, за да го настигна. Вече беше до стълбището.
— Крос! — извиках аз. Не можех да кажа Арчър гласно. — Да идем да си вземем по един чай?
Той се спря и се обърна към мен. С изненада забелязах, че не се усмихваше подигравателно.
— Мерсер… — започна той.
— Виж, какво имаше предвид с „Това вече е друго“? Мислих си, че вече си гледал всичко това.
Той слезе с няколко стъпала.
— Да, гледал съм го. Преди три години, когато бях на четиринайсет. Но тогава беше различно.
— Кое е било различно?
Той вдигна рамене.
— Все още го имаше това с Чарлз Уолтън, явно им е любимо. Имаше го и простреляния върколак, както и една-две подпалени феи. Но нямаше толкова образи и не бяха така едновременни. — Погледна ме, сякаш ме преценяваше. — Нямаше обесени вещици и магьосници. Трябва да призная, че съм впечатлен.
Кръстосах ръце пред гърдите си и се намръщих. Не ми харесваше начинът, по който ме гледаше.
— От какво си бил впечатлен?
— Когато гледах това „представление“ преди три години, се наложи да изтичам до банята ей там, — и той посочи малка врата в дъното на фоайето — за да си изповръщам червата. Това, което видяхме преди малко, беше доста по-гадно, а ти дори не изглеждаше пребледняла. Явно си по-силна, отколкото си мислех.
Идваше ми да прихна от смях. Лицето ми може и да е изглеждало спокойно, но стомахът ми все още имаше някои възражения. Погледнах Арчър с възможно най-хладното безразличие, което можех да произведа.
— Не вярвам на всичко това.
Той повдигна вежда, с което ме хвърли в дива завист. Никога не съм можела да го правя. Всичките ми опити се изчерпват с повдигане на двете вежди едновременно, от което изглеждам по-скоро учудено или уплашена, но не и саркастична.
— На кое всичко не вярваш?
— Че хората искат да ни убият по всякакви най-ужасни начини.
— Според мен историята много добре доказва тази хипотеза, Мерсер. По дяволите, та те са избили хиляди от своите в опитите си да се доберат до нас.
— Да, но това е било в миналото. Тогава са смятали, че като ти пробият дупка в главата или ти източат кръв, ще те излекуват от какви ли не заболявания. Хората са много напред вече.
— И това според тебе факт? — Сега той отново се хилеше подигравателно. Чудя се дали лицето ще го заболи, ако известно време не прави това изражение.
— Виж, майка ми е човек. Тя обича магическите същества. Никога не би направила нищо, за да ги нарани. Тя дори…
— И дъщеря й е една от тях?
— Какво?
Той въздъхна и с небрежно движение наметна якето си през рамо. Мислех, че само мъжките тип модели го правят.
— Майка ти сигурно е чудесен човек, но мислиш ли, че би изпитвала цялата тази любов към вещиците, ако не си отглеждаше вкъщи една такава?
Искаше ми се да кажа да. И наистина го мислех. Но той все пак имаше право. Майка ми може и да е станала абсолютен експерт по вещерските въпроси, но да не забравяме, че е изритала баща ми в мига, в който й е казал какъв е.
— Права си — започна Арчър и тонът му беше донякъде омекнал. — Хората не са това, което бяха. Но всички тези образи, които видяхме преди малко, са истински, Мерсер. Хората винаги ще се страхуват от нас. Винаги ще завиждат на способностите ни и ще са подозрителни към мотивите ни.
— Не всички — възразих аз, но не много убедително, защото си спомних за Фелисия и начина, по който крещеше „Тя го направи! Тя е вещица!“.
Арчър сви рамене.
— Възможно е. Досега си живяла с по един крак във всеки от двата свята, но това повече не може да продължи. Сега си в „Хеката“.
Тези думи ме прободоха силно. Не се бях замисляла, че съм различна. И че повечето магьосници са израснали в магически семейства. Повечето от тях са имали само епизодични контакти с хората, откакто са получили способностите си. Въпреки съмнението, което ме накара да настръхна, аз казах:
— Да, но…
— Арч!
Елодия беше застанала на платформата над нас в типичната си поза с чупка в кръста. Когато във филмите се случи нещо такова, приятелката се взира в другото момиче с позеленял от ревност поглед. Но в случая, понеже Елодия беше богиня на красотата, а аз… да кажем просто, че не бях, тя не изглеждаше дори леко раздразнена. Може би по-скоро отегчена.
— Ей сега идвам, Ел — отвърна Арчър.
Тя изпълни перфектно класическата комбинация от въртене на очи, отмятане на коса и махване с ръка, която само красивите момичета, раздразнени на гаджетата си, владеят, а след това се качи не третия етаж. Стори ми се, че малко пресилено си върти задника, но… въпрос на гледна точка.
— Арч? — възкликнах аз, като се опитах да повторя номера с повдигането на веждата. Както обикновено не ми се получи, така че най-вероятно отново съм изглеждала учудена.
— До скоро, Мерсер — беше единственото, което той отвърна.
Но когато се обърна и тръгна, не можах да се въздържа.
— Не мислиш ли, че понякога имат основание?
— Кои?
Той се огледа, но залата беше празна.
— Тези от „Алиансът“ и тези, ирландските момичета. И Окото. Това, което видяхме, наистина беше много гадно, но няма ли също така и зли магьосници?
За миг погледите ни се срещнаха. В началото си помислих, че е раздразнен, но след миг осъзнах, че погледът му не изразява гняв. Беше нещо по-скоро като… и аз не знам. Изпитателен поглед.
Някаква необичайна горещина тръгна от стомаха ми и стигна до бузите. Не знам дали той го забеляза, но ми се усмихна, този път с искрена усмивка. Усетих как дъхът ми е заклещен в гръдния кош. Чувствах се точно като в четвърти клас, когато успях да се гмурна и да пипна дъното на плувния басейн. Бях успяла да го направя, но когато тръгнах да се издигам обратно нагоре, усещах гръдния си кош смазан като в преса, а главата ми беше започнала да се замайва, докато изплувам.
Точно така се чувствах и сега, докато се взирах в очите на Арчър Крос.
Той слезе няколко стъпала надолу и се изравнихме. Все още трябваше да гледам нагоре, понеже беше доста по-висок от мен, но поне нямаше опасност да ме заболи вратът. Той се наведе леко към мен и усетих отново приятната му миризма.
— Ако бях на твое място, Мерсер, не бих казвал това нещо тук — прошепна той. Усещах топлия му дъх върху бузата си и не съм много сигурна, но май започнах да пърхам с мигли. Но само мъничко.
Докато гледах как се качва нагоре, стиснах зъби и си заповтарях наум: Не си падам по Арчър Крос. Не си падам по Арчър Крос. Не си…
Върнах се в стаята си и видях Джена — стоеше с кръстосани крака на леглото и четеше книга.
Въздъхнах и се облегнах на вратата, а тя се затвори с шумно щракване.
— Какво има? Картините от „представлението“ ли те преследват? — попита Джена, без дори да вдигне поглед.
— Не. Искам да кажа… да, беше много гадно.
— Аха — съгласи се Джена. — Но има и нещо друго?
— Падам си по Арчър Крос.
Джена се засмя.
— Ау, много си оригинална.
Метнах се върху леглото си.
— Защо? — простенах театрално с лице във възглавницата си. После се обърнах и загледах тавана. — Добре, сладък е. Голяма работа. Има много сладури.
Явно плямпането ми смути четенето на Джена, защото тя стана и се облегна на ръба на бюрото си.
— Арчър не е сладък — поправи ме тя. — Сладки са кученцата. Сладки са бебетата. Аз съм сладка. А Арчър Крос е убийствено готин. При това аз дори не си падам по момчета.
Ох, явно Джена нямаше да ми бъде от голяма полза да забравя Арчър.
— Той е гадняр. Помниш ли случката с върколака тази сутрин?
— Да — отвърна Джена рязко. — Да те спаси от върколак. Какъв гадняр!
— Изобщо не ми помагаш — простенах аз.
— Извинявай.
Известно време помълчахме, а аз съзерцавах някакво подозрително петно на тавана. Джена се подпираше на лакти върху бюрото си и потропваше с крак по чекмеджетата. Отвън се чуваше виене. Беше пълнолуние, така че върколаците имаха свободна вечер. Запитах се дали и Тейлър е навън.
— О! — извика Джена и подскочи така внезапно, че разпиля моливника си на земята. — Приятелката му е абсолютна кучка.
— Да! — съгласих се аз. — Благодаря ти. Истинска злобарка, която вече без съмнение ме мрази. Момче, което прекарва времето си с Елодия, не може да е стока.
— Точно така — кимна Джена съпричастно.
Почувствах се малко по-добре и се обърнах да си взема някоя книга за четене.
— Това не е ли странно? — попита Джена.
— Кое?
— Арчър и Елодия. Тя го преследваше цяла година, но той не искаше да има нищо общо с нея. После изведнъж се върна от там, където беше, и хоп! Изведнъж вече са двойка. Това е много странно.
— Е, не е чак толкова. Не мога да отрека, че тя е изключително красива. Може би все пак хормоните са си казали думата.
— Може би — отвърна Джена и потърка брадичката си с ръка. — И все пак Арчър е умен и забавен, освен че е готин. А Елодия е глупава и тъпа.
— И секси — добавих аз. — А дори и умните момчета оглупяват, когато стане дума за секси мадами.
— Вярно е — съгласи се Джена.
Канех се да върна отново темата за Холи, когато отвън проехтя гласът на г-жа Касноф. Звучеше като от високоговорител. Предполагам, че е използва някаква усилваща гласа магия.
— Момичета и момчета, предвид тежката ви програма, се налага днес да си легнете рано. Светлините изгасват след десет минути.
Погледнах часовника си.
— Осем часът е — казах невярващо. — Искат от нас да си легнем в осем часа?
Джена въздъхна и отиде до гардероба да си вземе пижама.
— Добре дошла в „Хеката“, Софи.
Набързо минахме през банята да измием зъбите си. Там бяха момичетата от целия етаж. Без феите. Предполагам, че те имат естествено чисти зъби. Като се върнах разполагах с три минути да си облека пижамата и да се мушна в леглото. В 20:10 светлините наистина изгаснаха.
Умът ми блуждаеше и не можех да си представя как ще успея да заспя.
— На теб странно ли ти се струва да си лягаш през нощта? — попитах Джена. — Искам да кажа… нали вампирите спят денем?
— Да. Но след като съм тук, трябва да спазвам правилата на училището — отвърна тя. — Ще бъде много гадно като стане време да си тръгвам.
Не я попитах кога ще се случи това. Всички напускаха училището на осемнайсет, но нашата възраст е еднаква с човешката. Джена вечно ще бъде на петнайсет.
Наместих се в леглото и се опитах да си мисля приспивни неща. Имах чувството, че тъкмо съм затворила очи, когато чух вратата да се отваря.
Паникьосах се и веднага се изправих в леглото. Часовникът над леглото ми показваше, че е пет минути след полунощ. Тъмна фигура се мушна в стаята.
Извиках.
— Спокойно — промърмори Джена. — Сигурно е някой от духовете. Правят го понякога.
Тогава чух как фигурата драска кибритена клечка и я разпознах.
Елодия.
Носеше виолетова копринена нощница и държеше бяла свещ в ръце. Още две свещи бяха запалени и разпознах Частън и Анна.
— Софи Мерсер — започна Елодия с тържествена интонация. — Тук сме, за да те поканим да се присъединиш към нашето сестринство. Кажи петте думи, с които започва ритуалът.
Примигнах изумено на среща им.
— Вие гъбаркате ли ме нещо?
Анна въздъхна раздразнено.
— Не, петте думи са „Приемам предложението ви, сестри мои!“.
Отметнах косата от лицето си.
— Вече ви казах по-рано. Не съм сигурна дали искам да се присъединя към сборището ви. Не казвам никакви думи за започване на никакъв ритуал.
— Да кажеш петте думи не значи, че автоматично ще бъдеш приета — каза Частън и пристъпи напред. — Просто значи, че ритуалът по приемането може да започне. Можеш да се отметнеш по всяко време.
— О, просто иди с тях — каза Джена. На светлината от свещите я видях как се изправи в леглото си. — Няма да те оставят на мира, докато не го направиш.
Елодия стисна устни, но не каза нищо.
— Добре. — Отметнах завивките и се изправих. — Аз… приемам предложението ви, сестри мои.