Хекс Хол

Шестнадесета глава

Забелязах малките дупчици точно под челюстта й, както и няколко драскотини по китките, от които капеше кръв по пода. Без да се замислям, се втурнах към нея и занареждах лечителско заклинание. Не беше от най-добрите, наясно съм. Единственото, което някога съм успявала да излекувам, беше ожулено коляно, но сега реших, че си струва поне да опитам. Стори ми се, че малките дупчици на врата й леко се свиха, но после пак се отвориха. Изохках отчаяно. Господи, защо магията ми беше толкова нескопосана?

— Клепачите на Частън потрепериха леко и тя отвори уста, сякаш си опитваше да каже нещо. Хукнах към вратата.

— Г-жа Касноф! Помощ! Помощ!

Две-три врати в коридора се отвориха и от тях надникнаха няколко глави.

— О, Боже! — прошепна някой. — Пак ли!

Г-жа Касноф се появи на стълбището по роба, а косата й се спускаше на дълга плитка до кръста й. В момента, в който видя къде съм, пребледня. Като забелязах уплашеното й лице аз просто рухнах. Коленете ми затрепериха и усетих как гърлото ми се стяга от напиращите сълзи.

— Там е… там е Частън — едва успях да промърморя. — Тя е… има кръв…

Г-жа Касноф ме дръпна за ръката и влетя в банята. После се обърна към мен и ме погледна изпитателно.

— София, трябва веднага да повикаш Кал. Знаеш ли къде е къщата му?

Имах чувството, че умирам и умът ми е станал на бъркани яйца.

— Кал, градинарят? — попитах глупашки.

За какво ли може да й е той? Да не би да е лекар или нещо подобно?

Г-жа Касноф кимна, като все още ме стискаше здраво за раменете.

— Да, той е. Къщата му е точно до езерото. Извикай го и му кажи какво се е случило.

Завъртях се и хукнах към стълбището. Като минах покрай нашата стая, видях Джена да излиза оттам. Струва ми се, че я чух да ме вика, но след миг вече излизах от външната врата.

Въпреки топлия ден вече беше толкова хладно, че настръхнах. Единствената светлина идваше от училището зад мен, чиито огромни прозорци рисуваха още по-огромни триъгълници от светлина по поляната. Затичах се наляво, където знаех, че се намира езерото, макар да не го виждах. Хладният въздух ме пронизваше като нож при всяко вдишване. В далечината забелязах някаква сянка и много се надявах това да е къщата на Кал. Въпреки всички усилия да не допускам да изпадна в паника, пред очите ми непрекъснато беше сцената с кървящата Частън.

Доближих се малко и видях, че това наистина е къща. Отвътре се чуваше тиха музика, а от прозорците се процеждаше слаба светлина.

Вече бях толкова задъхана от тичането, че не знаех дали изобщо ще мога да кажа нещо. Почуках на вратата и още на третия път тя се отвори. Кал стоеше пред мен.

Очаквах да е възрастен и дебел, а за своя изненада се оказах лице в лице с атлетичното момче, което видях в първия си ден тук. Тогава го помислих за нечий по-голям брат. Едва ли беше на повече от деветнайсет.

— На учениците не е разрешено… — започна той с раздразнено изражение, но аз го прекъснах.

— Г-жа Касноф ме изпрати тук. Става дума за Частън, тя е пострадала.

Още на първата дума той затвори вратата зад себе си и се затича към Замъка, а аз подтичвах след него.

Стигнахме на третия етаж и видяхме, че Частън беше извадена от ваната и увита в хавлия. Раните на врата и на китката бяха превързани, но тя все още изглеждаше прекалено бледа, а очите й бяха затворени.

Елодия и Анна се бяха скупчили около пивката по пижами и хлипаха прегърнати. Г-жа Касноф беше коленичила до главата на Частън и мърмореше нещо. Дали е било заклинание, или просто успокоителни думи, не знам.

Тя се обърна и като видя Кал, на лицето й се изписа облекчение. Сега изглеждаше повече като нечия грижовна баба, отколкото като строга директорка.

— Добре, че дойде — каза тя нежно.

Като се изправи, забелязах, че копринената й роба е цялата подгизнала и най-вероятно съсипана. Но тя сякаш не обърна внимание.

— Занеси я в кабинета ми — каза тя на Кал.

После тръгна по коридора с разперени ръце, за да разпръсне струпалите се ученици.

— Отдръпнете се, деца. Направете малко място. Уверявам ви, че г-ца Бърнет ще се оправи. Станал е малък инцидент.

Всички се отдръпнаха и Кал мина по коридора с Частън на ръце. Главата й беше отпусната на рамото му и забелязах, че устните й бяха виолетови.

След като тримата слязоха по стълбите, чух как някой зад мен въздъхна тежко. Обърнах се и видях Шивайн, подпряна на вратата.

— Какво? — изгледа ме тя. — Само не ми казвай, че не би проляла малко кръв, за да бъдеш носена така от него.

Елодия и Анна излязоха от банята, пребледнели и треперещи. Изведнъж Елодия забеляза нещо точно зад мен и присви очи от злоба.

— Ти си била! — изстреля тя.

Обърнах се бързо и видях Джена.

— Ти го направи! — повтори Елодия и започна да пристъпва към Джена.

Тя, от своя страна, дали за да се покаже много смела, или пък от лудост, продължи да гледа нахакано Елодия.

Изведнъж настроенията в коридора се смениха. Въпреки че всички бяхме притеснени за Частън, сега наблюдавахме с интерес сблъсъка между Елодия и Джена, донякъде за да се разсеем от кръвта, която все още беше навсякъде по пода на банята, а може би и защото тийнейджърките са зли създания, които обичат да гледат борба между други момичета.

Самообладанието на Джена угасна за миг и тя сведе поглед.

— Не знам изобщо за какво говориш.

— Лъжкиня! — извика Елодия и по бузите й потекоха сълзи. — Вие сте убийци, всички вампири сте такива! Не ви е тук мястото!

— Права е — подхвана някой и аз се огледах.

Разпознах Навзикая, която си проправяше път през тълпата. Тя махаше с криле разярено, а Тейлър стоеше точно зад нея и гледаше с разширени очи.

Джена се засмя, но прозвуча малко пресилено. Огледах се и видях как всички са я обградили и това я правеше да изглежда малка и безпомощна.

— И какво от това? — попита тя, а гласът й леко потрепери. — Да не би сред вас да няма убийци? Да не би нито една вещица, фея или зооморф да не са извършвали убийство? Да не би вампирите да са единствените, които някога са отнемали живот?

Всички погледи бяха насочени към Елодия и може би очакваха тя да скочи и да сграбчи Джена за врата или нещо подобно.

Зелените й очи просветнаха гневно, но тя само каза презрително:

— А ти какво изобщо знаеш за нас? Та ти дори не си истински член на магическото общество!

Всички ахнаха едновременно. Ето, каза го. Това, което всички си мислеха, но никой нямаше смелост да изрече гласно.

— Нашите семейства притежават древни магически сили — продължи Елодия. Лицето й беше бледо, с изключение на руменината по бузите й. — Ние сме наследници на ангели. А ти какво си! Жалко човешко същество, което е послужило за храна на някакъв паразит!

Сега вече Джена трепереше.

— Значи аз съм чудовището? Ами ти, Елодия? Холи ми каза какво планирахте с твоята вярна групичка.

Очаквах Елодия да отвърне нещо грубо, но вместо това тя пребледня още повече. Анна беше спряла да плаче и сега стискаше Елодия за рамото.

— Хайде да си тръгваме — каза тя на висок глас.

— Изобщо не знам за какво говориш — отвърна Елодия, но изглеждаше уплашена.

— Де да беше така. Ти и малкото ти сборище се опитвате да възкресите демон.

След такава реплика най-вероятно би било тълпата да ахне. Аз го направих. Но всички останали запазиха мълчание.

Елодия просто се взираше в Джена, но мисля, че дочух Анна да хленчи.

— Тя каза, че си искала да станеш много по-силна, затова ти е бил нужен ритуал за призоваване — започна да нарежда Джена. — А за да го направиш, ти е било нужно жертвоприношение, с което да нахраниш… демона, така че…

Елодия успя да си възвърне самообладанието.

— Демон? Ти си мислиш, че бихме могли да възкресим демон тук и да останем незабелязани? От г-жа Касноф, от Ванди, от Съвета? Моля те!

Някой в тълпата се разкикоти и напрежението рухна. Когато един човек се разсмее, дава правото на всички останали да го последват.

Джена издържа да слуша този присмехулен смях много по-дълго, от колкото аз бих могла. После се обърна и влезе в стаята, като затръшна вратата след себе си.

В момента, в който се прибра, всички се разприказваха.

Най-близо до мен бяха Навзикая и Шивайн.

— Коя ли ще е следващата?

— Всичко, което направих, е, че полетях, за да хвана автобуса. Изобщо не заслужавам да съм тук с някакви убийци.

— Джена не е убийца — заявих аз, но после осъзнах, че няма как да го знам със сигурност. Тя все пак е вампир. Вампирите се хранят с човешка кръв.

А може би и с вещерска.

Не. Изгоних тази мисъл, въпреки спомена за начина, по който се опитваше да не поглежда към раната ми.

За моя изненада Тейлър се включи в моя подкрепа.

— Софи е права. Няма никакво доказателство, че Джена е убила някого.

Не бях сигурна дали го каза, защото наистина го мислеше, или просто искаше да подразни Навзикая. Но и в двата случая й бях благодарна.

— Благодаря — казах аз, но в този момент Бет застана между мен и Тейлър.

— Не бих повярвала на нищо, казано от Софи Мерсер.

Погледнах я изненадано. Какво стана с нашия ритуал по сближаване?

— Едно от момичетата върколаци ми каза, че бащата на Софи е председател на Съвета.

Чу се мърморене и някои от по-големите момичета се втренчиха в мен. По-малките изглеждаха объркани.

Мамка му.

— Баща й е този, който допуска вампири в Замъка — довърши Бет. Погледнах я внимателно и видях как кучешките й зъби се удължаваха. — Естествено, че ще защитава Джена. Иначе работата на татенцето й би била напразна.

Нямах време за тези глупости.

— Никога не съм виждала баща си и не съм тук с цел да провеждам някаква политическа пропаганда. Просто наруших правилата и ме доведоха тук, както всички останали.

Тайлър присви очи.

— Баща ти е председател на съвета?

Преди да успея да отговоря, г-жа Касноф се появи на стълбището. Беше спокойна, макар и все още с подгизнала роба, и въпреки целия стрес, изписан на лицето й, не беше така пребледняла, както преди малко. Приех го за добър знак.

— Момичета, моля за внимание — каза тя с типичния си глас, достатъчно мощен, за да изпълни помещението, но без да звучи като викане. — Благодарение на усилията, положени от Кал, г-ца Бърнет вече идва в съзнание и най-вероятно ще се оправи.

Колективната въздишка на облекчение беше последвана от бърборене. Използвах това, за да се доближа до Анна.

— Какво искаше да каже с това за Кал?

Очаквах някакъв нахален отговор, обясняващ ми колко съм тъпа, но явно Анна беше прекалено развълнувана от хубавата новина, за да се прави на кучка.

— Той е бял магьосник. Изключително могъщ. Може да лекува рани, които никой друг не би могъл.

— Тогава защо не е спасил Холи? — попитах аз и с това си спечелих враждебен поглед. Все пак се успокоих да науча, че Анна си е пак предишната.

— Холи вече беше мъртва, когато я намерихме, благодарение на твоята любима приятелка. Кал може да лекува само живите, но не може да възкресява мъртвите. Никой не може.

— О, така ли? — казах аз глуповато, но Анна вече говореше с Елодия.

— Родителите й ще дойдат утре — обяви г-жа Касноф — и предполагам, ще може да се върне на училище след зимната ваканция.

— Тя каза ли нещо — попита Елодия. — Спомена ли кой го е направил?

Г-жа Касноф се намръщи леко.

— На този етап не. Искам да ви призова да запазите предположенията си за себе си и да не разпространявате слухове, свързани с този инцидент. Тези неща са много сериозни и последното, което ни трябва, е масова паника.

Елодия отвори уста, но красноречивият поглед на г-жа Касноф я отказа да споделя каквото и да й е било на ум.

— Добре, а сега моля всички по леглата. Ще продължим с обсъждането на случилото се утре сутрин.