Хекс Хол

Трета глава

Зоната на „прекалено розовата липса на здрач“ би било по-добро описание.

Не знам как съм очаквала да изглежда една стая на вампир. Може би цялата в черно, няколко книги на Албер Камю. А, и портрет на единствения човек, когото вампирът е обичал и който, е загинал по красив и трагичен начин, обричайки вампира на вечна тъга и романтични въздишки.

Какво да ви кажа, чела съм много книги.

Но тази стая изглеждаше така, сякаш е декорирана от момиченце — почитателка на Барби и на ягодови тортички.

Беше по-голяма, отколкото очаквах. Имаше достатъчно за две еднакви легла, две бюра, два гардероба и един стар фотьойл. Завесите бяха от естествен бежов лен, но Джена ги беше покрила с розов воал. Между двете бюра имаш един от онези стари китайски паравани, но дори той носеше отпечатъка на Джена. Както се досещате, беше боядисан в розово. Освен това по него бяха окачени розови коледни лампички. Леглото й пък беше покрито с розов губер.

Джена забеляза, че го гледам.

— Страхотно е, нали?

— Ами… не знаех, че съществува такава разновидност на розовото.

Тя събу обувките си и се метна на леглото, с което наруши спокойствието на две възглавници и един пухкав лъв.

— Казва се електриково ягодово.

— Това име много му пасва — усмихнах се аз.

Придърпах куфара към леглото си, което изглеждаше така обикновено, както… както аз в сравнение с Джена.

— Предишната ти съквартирантка също ли харесваше розовото?

За миг лицето на Джена замръзна. После това изражение изчезна и тя се намести по-удобно на леглото.

— Не, на Холи й харесваха тези сини работи, които ти дават тук, ако нищо не си носиш. Ти си носиш свои неща, нали?

Отворих куфара си и издърпах зелената си покривка за легло. Джена въздъхна малко разочаровано.

— Е, поне е нещо по-различно от стандартното синьо. Кажи сега какво те доведе в Свърталището, Софи?

— Свърталище? — учудих се аз.

— Така наричат „Замъкът на Хеката“ повечето ученици. Много му пасва.

— О, не знаех.

— Е, как се озова тук? — попита тя отново. — Направи дъжд от жаби или превърна някой досадник в тритон?

Облегнах се на леглото и се опитах да имитирам безразличието на Джена, но се оказа доста трудно на гол матрак, така че първо се заех да извадя багажа от куфара си.

— Направих любовна магия на едно момиче от класа ми. Стана много зле.

— Не подейства ли?

— Напротив. Подейства прекалено силно.

Разказах й накратко епизода с Кевин и Фелисия.

— Опа, станало е голямо мазало! — възкликна Джена.

— Определено — отвърнах аз. — Значи ти си… ъ-ъ вампир? Какво точно се случи с теб?

Не ме погледна в очите, но тонът й беше съвсем обикновен.

— Същото, което се случва на всички останали. Срещаш вампир, ухапва те и ставаш и ти такъв. Нищо кой знае колко интересно.

Не мога да я упрекна, че не желае да разкаже цялата история на някого, когото е срещнала преди петнайсет минути.

— Значи майка ти е нормална, така ли? — попита ме тя.

Хм. Това определено не беше нещо, за което исках да говоря още от първия ден, но нали точно това означава да си намериш място? Да споделяш със съквартирантката си гримовете, дрехите, както и майчините си тайни.

Прокашлях се.

— Да, баща ми е магьосник, но те двамата не са заедно.

— О! — възкликна Джена многозначително. — Няма нужда да ми казваш повече. Много от учениците тук от семейства на разведени родители. Дори магията не може да помогне, за да има човек щастлив брак.

— Твоите родители разведени ли са?

Тя най-после откри лака за нокти, който търсеше.

— Не, те са отвратително щастливи. Или поне предполагам, че са. Не съм ги виждала, откакто… откакто се промених.

— О, не! Това е много гадно. — Тъкмо приключих с поставянето на чаршафите. — А щом си вампир, трябва ли да не дърпам пердетата през деня?

— Не. Виждаш ли това? — Тя извади от пазвата си сребърна верижка, на която висеше малък медальон. Имаше формата на бобово зърно и беше тъмночервено на цвят. Някой друг би го помислил за рубин, но аз съм виждала снимка на този камък в книгите на майка ми.

— Кръвен камък?

Кръвните камъни са гладки кухи камъни, които могат да бъдат напълнени с кръв от могъщ магьосник. Този камък дава защита от множество опасности. Предполагам, че в случая предпазва Джена от опасните за вампирите неща. Сега поне знам, че мога да ям чесън пред нея без проблем.

Джена започна да лакира лявата си ръка.

— Ами кръвта? — попитах аз.

Тя въздъхна дълбоко.

— Много е объркано. Трябва да ходя до амбулаторията. Имат хладилник с много банки кръв. Като в Червения кръст.

С усилие потиснах отвращението си. Кръвта ме отвращаваше. Ако случайно се порежа на лист хартия, изпадам в ужас. Все пак беше облекчение за мен да чуя, че Джена няма да „похапва“ в стаята ни. Никога не бих могла да излизам с вампир. Само мисълта за дъх с миризма на кръв… бляк.

В този момент забелязах, че Джена ме наблюдава. По дяволите. Дали отвращението ми е било изписано на лицето? За всеки случай се опитах да се усмихна и да се пошегувам.

— Страхотно! Като сокче от кутия със сламка.

Джена се засмя.

— От най-вкусните.

Помълчахме известно време и Джена първа наруши тишината.

— Значи раздялата на родителите ти е била неприятна?

— Определено — отвърнах аз. — Случило се е преди да се родя.

— Сериозно? — възкликна тя и вдигна поглед от маникюра си.

Отидох до бюрото си. Някой, предполагам г-жа Касноф, е сложила там учебната ми програма. Изглеждаше като обикновена програма, само дето съдържаше неща като „Понеделник-Петък, 9:15 — 10:00, Магическа еволюция. Жълтата аудитория“.

— Да, майка ми не говори за това особено, но каквото и да се е случило, било е много неприятно, защото тя не ми разрешава да се виждам с него.

— Значи ти никога не си виждала татко си?

— Виждала съм го на снимка. Също така си пишем имейли и сме говорили по телефона.

— Мамка му, какво ли може да е направил? Дали например не я е ударил, или нещо такова?

— Не знам! — отвърнах аз малко по-рязко, отколкото трябваше.

— Извинявай — промърмори тя.

Обърнах се към леглото си и започнах да изпъвам покривката. След като оправих поне пет въображаеми гънки (а Джена през това време лакира един и същ нокът три пъти), се обърнах към нея.

— Не исках да прозвучи така…

— Няма проблем, права си. Изобщо не е моя работа.

Дружелюбността й беше напълно изчезнала.

— Просто… през целия си живот съм живяла само с майка си и още не съм готова да си кажа всичко от раз. Вероятно защото винаги сме били доста потайни.

Джена кимна, но все още не гледаше към мен.

— Предполагам, че с предишната ти съквартирантка сте си казвали всичко.

Изражението й придоби предишния мрачен вид. С рязко движение затвори шишенцето с лака.

— Не. Не всичко.

Тя метна лака в чекмеджето и тръгна към вратата.

— Ще се видим на вечеря.

На излизане за малко да се блъсне в майка ми, измърмори някакво извинение и изчезна.

— Соф, — започна мама — само не ми казвай, че вече си успяла да се скараш със съквартирантката си.

Беше досадно добра в разчитането на настроението ми.

— Не знам. Предполагам, че хич ме няма в тези момичешки работи, нали разбираш. За последен път имах приятелка в шести клас. Не е много лесно да си намериш най-добра приятелка, ако не се задържаш особено дълго на едно и също място. Затова си мис… О, мамо, не съм искала да се чувстваш виновна.

Тя поклати глава и забърса сълзите си.

— Не, няма нищо, миличка. Просто… просто ми се иска да ти бях осигурила по-нормално детство.

Седнах до нея и я прегърнах през рамо.

— Не говори така. Имах страхотно детство. Все пак колко хора могат да се похвалят, че са живели в цели деветнайсет щата? Помисли си за всичко, което съм видяла и научила.

Май не бях на прав път, защото от това майка ми изглеждаше още по-тъжна.

— Това място също е страхотно! Ще живея в готина убийствено розова стая, а с Джена явно сме достатъчно подобни, че да се скараме, което е много важно за приятелството между момичета.

Мисията е изпълнена. Майка ми се усмихна.

— Сигурна ли си, миличка? Ако не ти харесва, не е задължително да оставаш. Със сигурност има начин да те измъкнем от тук.

За миг ми се искаше да извикам — Да, моля те, нека да хванем следващия ферибот и да се разкараме от този изродски остров.

Вместо това обаче казах нещо съвсем различно.

— Е, все пак няма да остана тук завинаги, нали така? Само две години, а ще имам коледна и лятна ваканция. Точно като в обикновените училища. А сега си тръгвай, преди да съм ревнала, че ще заприличам на истински глупак.

Очите на майка ми се напълниха със сълзи и тя ме прегърна силно.

— Обичам те, Соф!

— И аз те обичам — казах аз, а гърлото ме стегна.

И след като ме накара да обещая, че ще се обаждам поне три пъти в седмицата, майка ми тръгна.

А аз легнах на не-розовото си легло и се разплаках като малко дете.