Хекс Хол

Осемнадесета глава

След седмица все още нямаше никакво подобрение. Никой не беше чул и дума за Частън, така че Джена продължаваше да бъде заподозрян номер едно.

След вечеря отново бях в мазето с Арчър. За четвърти път бяхме тук и работата ни вече ставаше нещо като рутина. Първите няколко минути просто описвахме предметите по лавиците. Поне половината от тези, които бяхме описали миналия път, се бяха преместили, така че най-напред трябваше да ги подредим. След това спирахме за почивка и да си побъбрим. Разговорите ни всъщност се изразяваха в общи неща и обичайните заяждания, което не беше толкова странно. С Арчър нямахме почти нищо друго общо, освен липсата на братя и сестри. Той е отраснал в много богато семейство с голяма къща на крайбрежието в Мейн. Ние с майка ми сме живели къде ли не — от малка колибка до стая в хотел. Но аз все още очаквах с нетърпение разговорите ни. Даже си мислех със съжаление за момента, в който наказанието ни вече ще е приключило и няма да се налага да идваме заедно в мазето.

Арчър беше седнал на обичайното си място до стълбите, а аз се бях покачила на едно бюро.

Той посочи с пръст купчината празни и покрити с прахоляк буркани в ъгъла на помещението. Два от тях се издигнаха във въздуха, завъртяха се няколко пъти и се превърнаха в кутийки със сода. Той махна с ръка в моята посока и едната от тях се насочи право към мен. Хванах я и с изненада установих колко е студена.

— Впечатлена съм — казах и наистина го мислех.

Той просто ми кимна вместо „благодаря“.

— Мда, мога да превърна буркан в сода. Нека светът да трепери пред моята мощ!

— Е, поне показва, че все още имаш някакви способности.

Той ме изгледа изненадано.

— Какво означава това?

Мамка му.

— Аз… ъ-ъ… просто… някои хора смятат, че си си тръгнал миналата година, защото си искал да се отървеш от магическите си сили.

Предполагах, че е чувал многократно всички тези слухове, но сега изглеждаше много изненадан.

— Хм, значи така си мислят някои, а?

— Все пак много добре знаят, че не е вярно — опитах се да замажа положението набързо. — Нали всички те видяха да спираш Джъстин още първия ден.

Усмивка потрепна по ъгълчетата на устата му.

— „Лошо куче“.

Завъртях очи с досада, но не можех да не се засмея и аз.

— Я млъквай. Е, къде все пак си ходил?

Той вдигна рамене и подпря лакти на коленете си.

— Просто ми трябваше почивка. Не е нещо нечувано. Съветът понякога се държи така, сякаш няма да те пуснат да излезеш от тук за нищо на света, но всъщност са склонни да ти дадат почивка, ако ги помолиш. Предполагам са преценили, че ми е необходима, особено след случката с Холи.

— Да, сигурно е така.

Но споменаването на Холи ме накара да се замисля отново за Частън. Родителите й дойдоха да я вземат още на другия ден след нападението. Бяха прекарали в кабинета на г-жа Касноф повече от два часа, преди тя да дойде и да повика Джена.

Когато Джена се върна обратно в стаята, не каза нито дума, просто легна на леглото си и се загледа в тавана.

Явно внезапната промяна в настроението ми е била очевидна, защото Арчър ме попита:

— Джена добре ли е? Забелязах, че я нямаше на вечеря днес.

Въздъхнах и се облегнах назад.

— Не е добре. Няма да ходи на училище, както и на обяд и на вечеря. Едва става от леглото. Не знам какво са й казали на тази среща, но това, че са я повикали, оставя всички с впечатлението, че несъмнено е виновна.

— Да, Елодия е много разстроена.

— О, какъв ужас. Надявам се това да не й докара бръчки.

— Не се дръж така!

— Виж, съжалявам, че любимата ти е разстроена, но единствената приятелка, която имам тук, е обвинена в нещо, което не е извършила, и Елодия е начело на кампанията. Просто няма как да й съчувствам точно в този момент, нали ти е ясно?

Очаквах да ми отвърне с нещо заядливо, но той реши да прекрати спора. Изправи се и се върна към работата.

— Да си виждала нещо, което да прилича на „Обладан от демони инструмент: Дж. Момпесън“?

— Възможно е.

Скочих от бюрото и отидох до лавицата, на която бях открила барабана миналия път. Естествено сега го нямаше там. Докато го намерим (беше се скрил зад една купчина книги, които се разпаднаха, щом ги разместихме. „Искрено се надявам това да не е било нещо важно“, беше единствения коментар на Арчър по въпроса), часът ни вече беше изтекъл.

Чух как ключалката на вратата щракна. Ванди вече не слизаше долу при нас, а просто отключваше.

Захвърлихме папките и хукнахме към стълбището.

Мога да се закълна, че видях някаква зелена светлина с периферното си зрение, но когато се огледах, вече беше изчезнала. Настръхнах и замислено потрих ръце.

— Добре ли си? — попита Арчър, докато отваряше вратата.

— Да… — започнах аз, но бях прекалено ужасена. — Просто… Мога ли да те попитам нещо наистина откачено?

— Това са любимите ми въпроси.

— Смяташ ли, че някой би могъл да възкреси демон тук?

Помислих си, че ще се засмее или ще направи някакъв ироничен коментар, но вместо това той ме изгледа настойчиво.

— Защо питаш такова нещо?

— Заради нещо, което Джена ми спомена преди няколко дни. Тя смята, че може би Холи е била убита зяряди… ъ-ъ, защото някои хора са възкресили демон.

Арчър се замисли, а после поклати глава.

— Не, няма начин. Г-жа Касноф би забелязала, ако имаше демон в училището. Те много лесно се набиват на очи.

— Защо? Да не би да са зелени и рогати?

— Не точно. Може да изглеждат като хора, даже някои от тях са били хора.

— Ти виждал ли си демон?

Той ме изгледа невярващо.

— Слава Богу, не. Харесвам си лицето както е сега, предпочитам никой да не ми го изяжда.

— Да, но ти си магьосник — казах аз, когато вече бяхме изминали главното стълбище. — Не би ли могъл да победиш демона?

— Не, освен ако не се налага. — Той посочи рисунката на ангел върху стъклото на входната врата. — Виждаш ли този меч? Направен е от демонично стъкло. Само той би могъл да убие демон.

— Такова оригинално име са му измислили — опитах се да се пошегувам аз.

— Не се подигравай. Това са много сериозни неща. Единственото място, където можеш да го намериш, е в ада, така че е малко трудно да се върнеш после.

— О! — отвърнах аз респектирано и погледнах към прозореца.

— Арчър! — чу се отнякъде чуруликането на Елодия.

— Е, благодаря, до скоро — казах набързо и тръгнах да се отдалечавам.

— Мерсер.

Обърнах се.

Той стоеше на най-долното стъпало и в леката светлина на свещите изглеждаше толкова умопомрачително красив, че сърцето ме заболя. Много лесно ми беше да забравя колко дразнещо се държи, когато изглеждаше по този начин.

— Какво? — попитах аз с най-безразличния глас, който можех да наподобя.

— Арч!

Елодия застана между нас и погледът му се премести от мен върху нея.

Обърнах се и тръгнах нагоре, за да си спестя „романтичната“ гледка.