Хекс Хол

Двадесета и осма глава

Смятах, че Елодия няма да иска да дойде отново, след сцената с изтръгнатото сърце на Алис, и се изненадах да я видя на стълбите следващата нощ.

— Откога се срещаш с Алис? — попита тя, докато слизахме.

— Може би някъде от средата на октомври… — отвърнах аз.

Елодия кимна, сякаш точно този отговор очакваше да чуе.

— Значи след случката с Частън?

— Да. Това каква връзка има?

Но тя не отговори.

Елодия идваше с мен всяка нощ през следващите две седмици. Алис не показваше да има нещо против, а аз бях изненадана да открия, че присъствието й не ми беше неприятно. Всъщност у мен се прокрадна подозрение, че започвам да я харесвам.

Не че се беше променила кой знае колко, но определено беше по-любезна и поносима. Може би просто ме използваше, заради Алис. Само след няколко нощи упражнения тя можеше да появи предмет с размерите на канапе и бързо премина към опити да направи транспортиращо заклинание. Не че някоя от нас е успяла за момента.

Но не мисля, че е само заради магията. Според мен тя бе самотна. Анна и Частън вече ги нямаше и досега не се бях замисляла до каква степен тя общува само с тях. Като изключим Арчър, разбира де. А и те като че ли прекарваха вече по-малко време заедно. Елодия каза, че била „прекалено заета“ с други неща, докато Артър каза, че й давал малко пространство.

Между мен и него нещата също вървяха странно. След бала отношенията ни драстично се промениха и непринуденият начин, по който прекарвахме времето си в мазето, напълно се изпари. Сега прекарвахме целия час в подреждане и описване на предметите, вместо в шеги и закачки. Понякога го поглеждах, без той да забележи, и виждах онзи дистанциран поглед, все едно присъства само физически, докато мислите му бяха далеч.

Не знаех дали мисли за Елодия, или пък, като мен, е разочарован от появилата се помежду ни дистанция.

Ноември беше мрачен и дъждовен, от което настроението ми съвсем се развали. Колкото и да бях доволна, че с Елодия ставаме нещо като приятелки, тя все пак не беше Джена.

Около седмица след нападението над Анна г-жа Касноф обяви по време на вечеря, че съветът е извадил Лорд Байрон от всякакво подозрение. Все пак той имаше солидно алиби. Точно в този момент е разговарял по телепатия с някой Съвета. Но колкото и да настоявах, г-жа Касноф отказваше да ми даде каквато и да било информация Джена и аз вече бях ужасно притеснена.

Майка ми, понеже е майка, винаги, като й се обаждах, успяваше да надуши, че нещо не е наред, но този път й казах, че съм го закъсала с часовете. Не споменах абсолютно нищо за Частън, Анна и Джена. Това щеше да я побърка, а знаех, че и без това достатъчно се тревожи за мен.

Не понасях да стоя сама в стаята си, затова когато нямах работа в мазето, стоях в библиотеката. Четях книги, свързани с магическото общество, и се надявах да открия нещо, което би могло да оневини Джена. Засега единствените същества, за които се знаеше, че могат да източат нечия кръв, бяха вампирите, демоните и, ако се вярва на източника, членовете на Окото на Бога. Откакто г-жа Касноф отхвърли теорията ми за Окото, се насочих към книги за демоните. Но имах чувството, че всяка книга за демони в тази библиотека е написана на латински. Опитах се да използвам заклинание за превод, но книгата се оказа защитена. Единственото, което успях да прочета, бяха само факти, които и без това знаех, като например това, че могат да бъдат убити само с меч от демонично стъкло. Искрено се надявах да няма демон в „Хеката“, защото откриването на този меч не е като да изтичаш в магазина и да си купиш един.

В една дъждовна ноемврийска вечер, точно след вечеря, взех няколко от книгите за демони и тръгнах към кабинета на г-жа Касноф. Заварих я вътре да пише нещо в дебела папка. Носеше се приятна музика, която, както и в нощта на бала, не идваше от никое конкретно място.

Щом влязох, тя веднага вдигна поглед към мен.

— Да?

— Имам няколко въпроса относно тези… — казах аз и показах книгите.

Тя леко се намръщи, но затвори папката и направи жест с ръка да седна.

— Има ли някаква конкретна причина, поради която проучваш демоните, София?

— Ами… прочетох, че те понякога пият кръвта на жертвите си, и си помислих, че може би нещо такова се е случило с Частън и Анна.

Известно време тя не каза нищо, просто ме изгледа изпитателно. Осъзнах, че музиката е спряла.

— Софи, — започна тя. За пръв път ме наричаше така. Гласът й звучеше уморено. — Разбирам колко много искаш да оневиниш Джена.

Знаех какво се кани да каже. Същото, което каза и за Окото. Реших да избързам.

— Не мога да прочета нито една от тези книги, защото са на латински, но разгледах илюстрациите и там са показани демони, които изглеждат като хора.

— Вярно е. Но също така е вярно, че бихме разбрали, ако подобно същество прекрачи границите на училището.

Изправих се и треснах една от книгите върху бюрото й.

— Сама казахте, че отговорът невинаги е в магията! Може би вашето защитно заклинание не е толкова добро. Може би някой има сила, по-голяма от вашата, и е успял да неутрализира заклинанието ви.

Г-жа Касноф се изправи. Появи се известно напрежение във въздуха и много силно усетих, че тя не е просто директорка. Също така беше и много могъща вещица.

— Не си позволявай да ми повишаваш тон, млада госпожице. Макар да е вярно, че магията невинаги е отговорът за всичко, предположенията ти са невъзможни. Много ми е мъчно за теб, но се налага да се съгласиш, че през трите седмици, в които Джена я няма, нито ти, нито Елодия, нито който и да било друг, е бил нападнат. Направила си лош избор на приятелка, но никой не може да ти помогне по този въпрос.

Гледах я в очите, а дишането ми беше толкова учестено, сякаш съм тичала.

Тя прокара ръка през косата си и забелязах, че ръката й трепери.

— Извинявам се, ако съм била прекалено рязка, но трябва да разбереш, че вампирите не са като нас. Те са чудовища и беше глупаво от моя страна да го забравя. На мен също ми е неприятно, Софи. Аз приех предложението на баща ти да вкара вампир в училище. Сега имам мъртва ученичка и други две, които може би няма да се завърнат, а много могъщи магьосници са ми ядосани. Иска ми се да вярвам, че Джена няма нищо общо с това, но фактите сочат друго.

Тя си пое дълбоко въздух и тикна книгата обратно във вцепенените ми ръце.

— Ти си вярна приятелка, щом търсиш начин да я оневиниш, но в този случай, опасявам се, усилията ти са напразни. Не желая да правиш повече проучвания върху демоните, ясна ли съм?

Не казах нищо в знак на съгласие, но тя се държеше така, все едно съм казала.

— А сега вече ми се струва, че закъсняваш за работата си в мазето, така че ти препоръчвам да побързаш, преди г-жа Вандерлиден да е тръгнала да те търси.

През насълзени очи видях как сяда обратно на мястото си и отваря папката. Бях бясна заради упорития й отказ да признае, че е възможно да има нещо в „Хеката“, за което тя не знае. Също така чувствах и много силна тъга. Няма значение какво съм открила или над какви теории съм разсъждавала. Най-простото обяснение, че всичко е дело на Джена, е и най-удобното, така че всички вярваха в него. Всичко друго би значело, че грешат или, което е по-лошо, че не са всесилни.

Докато стигнах мазето, сълзите ми бяха пресъхнали. Замести ги тъпа болка зад очите. Заварих Ванди да ме чака на вратата. Очаквах да ми отхапе главата, дори и буквално, но може би е забелязала нещо по изражението ми, защото каза само:

— Закъсняваш.

А после ме побутна леко по стълбите.

След като заключи зад гърба ми, Арчър вдигна поглед от лавиците.

— А, ето те и теб. Ванди беше ли пуснала назгулите по петите ти?

— Не.

Грабнах папката и се насочих към най-близката лавица.

— И какво? Няма да ми отговориш нищо заядливо? Няма ли да се върне обичайната Софи Мерсер?

— Не съм в най-заядливата си форма точно сега, Крос — казах аз и заобиколих рафтовете, без реално да виждам какво има на тях.

— Хм — каза той нежно. — Какво ти е?

— Какво ли може да ми е, я да видя? Единствената приятелка, която имах тук, вече я няма и може би никога няма да се върне. Всички са убедени, че тя е чудовище, и не са склонни да слушат каквито и да било други идеи.

— Какви други идеи? — попита той. — Софи, тя е вампир. А те правят точно такива неща.

— Значи и ти вярваш в това?

Той хвърли папката.

— Да, вярвам. Знам, че ти е приятелка и всичко това е ужасно, но не беше единственият приятел, който имаш тук.

Толкова бях ядосана, че направо треперех.

— Да не би да кажеш, че и ти си ми приятел, Крос? Защото мога да се закълна, че едва сме разговаряли слез случката на бала.

Той отмести поглед и видях как се стегнаха мускулите на челюстта му.

— Държиш се много странно оттогава.

— Аз? — възкликна той и ме погледна възмутено. — Ти си тази, която дори не ме поглежда. И извинявай, ако съм твърде подозрителен, но откакто с Елодия се сближихте, тя се отдръпна от мен.

Поклатих глава объркана, докато не ми просветна какво намеква.

— Според теб съм издрънкала на Елодия това, което ми каза? Че си искал да прекараш бала с мен… Мислиш, че съм го направила, за да те разкара и да останеш само за мен? — Той не отговори нищо и го побутнах леко. — Стига си се превземал — почти изръмжах аз.

Опитах се да мина покрай него, но той хвана ръката ми и ме дръпна към себе си толкова рязко, че едва не се блъснахме.

За няколко секунди останахме така, вгледани един в друг и задъхани. Видях как очите му потъмняват, точно като на Джена, когато видя капките кръв по ръката ми. Но това беше друг вид глад. Такъв, какъвто и аз познавах.

Не му мислих много. Просто се доближих към него и притиснах устните си към неговите.

Той отвърна на целувката ми и изръмжа, ръцете му ме обгърнаха и ме стиснаха толкова силно, че ми беше трудно да дишам. Не че ме интересуваше. Сега мислех само за него, за устните му върху моите, за тялото му, притиснато към моето.

Целувала съм се няколко пъти преди това, но изобщо не беше същото. Бях наелектризирана от глава до пети и в ума ми изплува споменът за думите на Алис, че привличането е магия само по себе си. Беше напълно права.

Разделихме се за миг, за да си поемем дъх. Запитах се дали изглеждам така замаяна като него, но след това той ме целуна отново и се спънахме в лавиците. Нещо падна и се разби на земята. Чух звука от стъкло под обувките на Арчър, който ме притисна към стената.

Някои по-чувствителни части от мен се възпротивиха на идеята първият ми път да се случи в мазе, но щом ръцете му се плъзнаха под блузата ми, започнах да смятам, че мазето е място, не по-лошо от всяко друго.

Не усещах ръцете си, сякаш бяха чужди. Започнах да разкопчавам копчетата на ризата му. Исках да докосна кожата му точно така, както той докосваше моята. Сигурно се е чувствал по същия начин, понеже се отдръпна леко назад, за да ме улесни. Започна да ме целува и слизаше все по-надолу, а аз отметнах глава назад и я подпрях на стената.

Плъзнах ръце под ризата му, устните му бяха на врата ми и усещането беше толкова невероятно, че ми отне известно време да осъзная, че лявата ми ръка, с която докосвах гърдите точно над сърцето му, гори. Вдигнах с усилие глава, за да видя какво става.

И тогава вълната от страст, която замъгляваше ума ми, отстъпи място на безмълвен шок. През пръстите си виждах, че на гърдите му имаше татуировка — черно око със златен ирис.