Хекс Хол

Петнадесета глава

Наказанието ми започна два дни по-късно. Трябва да си призная чистосърдечно, че никога в живота си не съм била в мазе. Даже не мога да си представя причина, поради която някой би се забутал в такова, освен ако няма замесено вино.

А това мазе изглеждаше доста неприветливо. Подът бе покрит с тонове мръсотия. Въздухът беше хладен, въпреки жегата навън, и миреше на влага и мухъл. Като добавим към това високия таван с провесените крушки, малкия тесен прозорец, който гледаше към компостера зад училището, и безкрайните лавици с прашасали боклуци, веднага ми стана ясно защо наказанието „работа в мазето“ има толкова лоша слава. Не стига това, ами трябва да оставаме три пъти седмично след вечеря. Докато всички останали си почиват или се трудят върху есетата на Лорд Байрон, ние с Арчър трябва да подреждаме купчини боклуци, за които Съветът е решил, че все пак са важни и не са за изхвърляне, но не и чак толкова важни, че да си ги държат в Лондон.

Джена се опита да ме разведри малко.

— Все пак си има и хубава страна, ще прекараш времето си с готино момче.

— Арчър не е в списъка на готините вече — отвърнах аз. — Опита се да ме удуши, а и приятелката му е самият дявол.

Но докато стояхме на стълбището и слушахме указанията на Ванди относно задачата ни в мазето, се усетих как му хвърлям по някой поглед крадешком и не можех да не призная, че в страни от насилствените му прояви спрямо мен и злите му приятелки, той все още беше готин. Както обикновено, вратовръзката му беше хлабава, а ръкавите на ризата му бяха навити на горе. Гледаше Ванди с отегчен и леко подигравателен поглед и скръстени ръце.

Тази поза подчертаваше мускулестите му гърди. Колко неприятно, че от всички хора на света точно Елодия му е гадже. Къде е справедливостта, питам аз…

— Г-це Мерсер! — излая Ванди и така подскочих, че за малко да загубя равновесие.

Сграбчих парапета, а Арчър ме хвана за лакътя. После ми намигна и аз веднага обърнах поглед към Ванди, сякаш тя е най-интересното нещо, което съм виждала в живота си.

— Нужно ли е да повтарям всичко отначало, г-це Мерсер?

— Н-не, схванах го — запелтечих аз.

Тя ме изгледа изпитателно. Очаквах да ме скастри с някоя саркастична забележка, но като повечето зли хора и тя беше порядъчно глуповата, така че в един момент просто де качи по стълбите.

— Имате един час — извика тя през рамо.

Ванди затръшна странната врата и тя не толкова изскърца, колкото изплака от болка. За свой ужас чух и щракване.

— Тя да не би да ни заключи? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-пискливо, отколкото планирах.

— Мхм — отвърна той и слезе по стълбите, за да вземе една от папките, които Ванди беше оставила едва-едва закрепени върху лавицата с буркани.

— Но това… това не е ли незаконно?

Той се усмихна, но не вдигна поглед от папката си.

— Мерсер, наистина е време да се разделиш с представите си за очарователни човешки неща като законност. — После ме погледна изненадано. — О, щях да забравя. — Той остави папката на страна и забърка в джоба си. — Ето — каза той и натика нещо в ръката ми.

Погледнах надолу. Беше пакетче носни кърпички.

— Ти си тъпанар!

Хвърлих кърпичките в краката му и го подминах. Лицето ми пламтеше.

— Нищо чудно, че ходиш с Елодия — промърморих аз и взех папката.

Демонстративно разлистих страниците. Те бяха всичко на всичко двадесет, с по около петдесет реда на всяка страница. Очите ми се плъзнаха по някои от тях, отбелязвайки неща като:

Бесило: Ребека Нърс и Отрязана ръка: А. Волдари.

Взех горните десет страници и ги връчих на Арчър, заедно с химикалката.

— Ти вземи тази половина — казах аз, без да го поглеждам в очите.

Отдръпнах се от него по най-бързия начин и се насочих към лавицата в най-далечния край на стаята, точно под малкото прозорче. Той не помръдна в първия момент и си помислих, че се кани да каже нещо, но след известно време просто въздъхна и отиде в другия край на стаята.

За около петнайсет минути никой не каза и дума. Въпреки че Ванди беше отделила ужасно много време да ни обяснява задачите, всъщност не бяха чак толкова сложни, макар и безумно досадни. Трябваше да търсим предметите по лавиците, после да ги отбелязваме в списъците заедно с местонахождението им. Единствената трудност беше, че предметите не бяха означени и трябваше някак си да ги разпознаваме. Например на лавица Г, рафт пет, имаше парче плат, което би могло да бъде „Къс от завивка, Громоар: С Кейтлан“ или „Фрагмент от церемониална роба: С. Кристакос“.

А можеше да не е нито едното, а нещо от списъка на Арчър. Сигурно щяхме да се справим по-бързо, ако работехме заедно, но аз все още бях бясна заради историята с кърпичките.

Приклекнах и взех един прокъсан кожен барабан. Започнах да го търся в списъка, но реално не виждах нищо. Знаех, че не трябваше да се разплаквам пред него, но не можех да повярвам, че ще излезе такъв тъпанар и ще си прави майтап с това. Не че сме първи дружки или нещо такова, но през онази първа вечер почувствах, че някак си се сближихме.

Явно съм се объркала.

— Просто се пошегувах — каза той изведнъж.

Вдигнах поглед и видях, че се е навел над мен.

— Както и да е — отвърнах аз и се обърнах отново към лавицата.

— Какво искаше да кажеш с това за мен и Елодия?

Завъртях очи и тръгнах да преглеждам предметите на лавица Б.

— Наистина ли е толкова трудно за схващане? Имах предвид, че вчера тя си осигури много смях за моя сметка, така че е напълно естествено ти, като неин приятел, също да изпитваш склонност да ми се подиграваш. Толкова е сладурско, когато двама влюбени споделят хобитата си.

— Хей, — отвърна той сепнато. — Не забравяй, че малката шегичка на Елодия накисна и мен тук. Защото се опитах да ти помогна.

— Да не би да съм те карала? — казах аз, преструвайки се, че разглеждам някакъв буркан с кехлибарена течност, в която плуваха листа.

Изведнъж осъзнах, че това не са листа, малки трупове на феички.

Потиснах порива си да го захвърля с писък и заразглеждах страниците, за да открия надпис „Малки мъртви феи“.

— Е, не се тревожи — отвърна Арчър сопнато. — Няма опасност да се повтори.

За момент и двамата бяхме концентрирани върху списъците си и мълчахме.

— Да си виждала нещо, което прилича на церемониална дреха? — попита той.

— Погледни на лавица Г, ред пети — отвърнах аз.

— Тя не е толкова лоша, знаеш ли… — започна той без никакво предупреждение. — Елодия имам предвид. Просто трябва да я поопознаеш малко.

— Това ли е, което се случи между вас?

— Какво?

Преглътнах малко нервно. Наистина нямах никакво желание Арчър да ми държи възхваляващи речи за Елодия, но също така бях ужасно любопитна.

— Джена ми каза, че едва ли не си бил председател на клуба на мразещите Елодия. Как стана така, че сега сте двойка?

Той отмести поглед настрани и започна да събира произволни предмети, без реално да гледа какво прави.

— Тя се промени — отвърна той тихо. — След като Холи умря… знаеш за Холи, нали?

Кимнах.

— Съквартирантката на Джена. Елодия, Частън и Анна вече ми разказаха.

Той прокара ръка през косата си.

— Да, те все още обвиняват Джена. Както и да е. Елодия и Холи станаха много близки, след като се запознаха. А Холи и аз бяхме сгодени…

— Чакай малко — прекъснах го аз и вдигнах ръка — Сгодени?

Той ме погледна объркано.

— Да. Всички вещици се сгодяват за определен магьосник, когато навършат тринайсет години. Точно една година след като са получили магическите си способности. Добре ли си? — попита ме той изведнъж. Явно съм направила странна физиономия.

На тринайсет се учех да се целувам с език. Но мисълта за годеж определено ми е била твърде далечна.

— Добре съм. Просто всичко това ми се струва толкова странно… Все едно става дума за книга на Джейн Остин.

— Е, не е толкова лошо.

— Да, бе. Уговорените бракове между тийнейджъри са чудесно нещо.

Той поклати глава.

— Ние не се женим като тийнейджърите, просто се сгодяваме. А и момичето винаги има възможността да приеме или отхвърли годежа, или да промени мнението си по-късно. Но най-често не го прави, защото изборът е направен на базата на способностите и характерите им.

— Както и да е. Дори не мога да си представя да имам годеник.

— А всъщност най-вероятно имаш.

Погледнах го като гръмната.

— Какво?

— Баща ти е важна клечка. Сигурен съм, че ти е намерил някого, когато си навършила тринайсет.

Дори не исках да се замислям за това. Самата идея, че там някъде има човек, който планира някой ден да ме превърне в своята госпожа, ми идваше в повече. Ами ако той беше тук в училището? Ами ако го познавах? О, не, ами ако е онзи противен тип с лош дъх, който стоеше зад мен в часа по Магическа еволюция?

Напомних си да питам майка си за това, когато отново й проговоря.

— Добре — каза аз. — Нека… да не се отклоняваме от историята.

— Не мисля, че някой изобщо осъзнава до каква степен смъртта на Холи е повлияла на Елодия. Започнахме да си говорим по-често през лятото… За училището, за Холи и така едно след друго…

— Можеш да ми спестиш гадните подробности — казах аз с усмивка, въпреки че нещо болезнено се заби в гърдите ми.

Явно той наистина я харесваше. А аз бях започнала да си фантазирам, че просто се преструва на влюбен в нея, за да може да я изобличи по най-неудобния начин, например по националната телевизия.

— Виж… — започна той. — Ще говоря с Елодия и приятелките й да те оставят на мира, става ли? И сериозно ти казвам, опитай се да й дадеш втори шанс. В нея има неподозирани дълбини…

Изстрелях, без да се замисля:

— Нали ти казах да ми спестиш гадните подробности!

В първата секунда дори не осъзнах какво точно съм казала. После загрях и се изчервих като рак. Погледнах към Арчър, който ме гледаше ококорено.

А после избухна в смях.

Аз също се разхилих и докато се усетя, двамата седяхме на мръсния под и триехме сълзите си от смях. Беше минало много време, откакто съм се смяла така с някого или пък съм правила мръснишка шега, затова се почувствах много добре. За кратък миг забравих, че явно бях творение на злото и че бях преследвана от дух.

Беше страхотно.

— Знаеш ли, че ще те харесам Мерсер — каза той и бях много доволна, че можех да обвиня смеха за руменината по бузите си.

— Я почакай малко… — започнах аз и се облегнах на една лавица. — Ако всички се сгодяват като станат на тринайсет, значи и Елодия също е сгодена за някого.

Той кимна.

— Да, но нали ти казах, че тя по всяко време може да си промени решението. Имам предвид, че явно ме смята за добър улов.

— И толкова скромен освен това — отвърнах аз и го замерих с писалката си.

Той я улови с лекота.

Точно над нас вратата изпищя пронизително и ние бързо скочихме на крака виновно, сякаш са ни спипали да се целуваме.

Изведнъж мисълта да се целувам с Арчър тук изпълни ума и сърцето ми заби луда, а руменината от бузите ми се разпространи по цялото ми тяло. Без да се замислям какво правя, се загледах в устните му. Просто го погледнах в очите, а той ме гледаше с неразгадаемо изражение. Но също както погледът му онази вечер на стълбището, и този ме остави без дъх. На практика бях доволна, когато чух Ванди да подвиква имената ни.

Суровият й глас беше звуков еквивалент на студен душ и магията на момента изчезна. Страстните ми погледи се бяха изпарили, когато излязохме от мазето.

— На същото място и по същото време и в сряда — извика след нас Ванди, когато побягнахме към стълбището.

Елодия чакаше Арчър в общото помещение на втория етаж. Беше седнала на синьо канапе. Близката лампа хвърляше леко сияние върху безупречната й кожа, а лъскавата й коса проблясваше доловимо.

Обърнах се към Арчър, но той я гледаше… както аз гледах него.

Дори не си направих труда да казвам лека нощ. Просто се качих по стълбите към стаята си.

Джена я нямаше, а след цялата тази гадост и мръсотия в мазето имах спешна нужда от душ. Грабнах една хавлиена кърпа от гардероба си и излязох.

Етажът ни беше опустял. Не е необходимо да се прибираме по стаите си преди девет, а сега беше едва седем, така че явно всички бяха излезли.

Увлечена в мисли за Арчър и колко е гадно да страдаш от несподелена любов по момче, което ходи с истинска богиня на красотата, изминах коридора и стигнах до банята. Като отворих вратата, отвътре излезе облак пара и не можех да видя нищо пред себе си. Направих крачка навътре и топлата вода заля краката до глезените ми. Чувах как водата шурти от крана.

— Ехо? — извиках аз.

Нямаше отговор и първата ми мисъл беше, че някой е оставил крана на топлата вода пуснат, за да си направи шега.

Но г-жа Касноф никак не би се засмяла на нея. Горещата вода не е най-хубавото нещо за един двестагодишен под.

Парата започна да се разсейва, излизайки през отворената врата зад мен. Едва тогава забелязах защо кранът не е затворен. Отне ми доста време, за да проумея какво виждам. Помислих си, че Частън просто е заспала във ваната, а водата се е оцветила в розово заради някакви соли за вана или нещо подобно. После забелязах, че очите й не бяха затворени, а просто клепачите й бяха леко отпуснати, сякаш беше пияна. Водата беше розова заради кръвта й.