Хекс Хол

Тридесета глава

Очаквах новината за Арчър да потисне всички, но стана точно обратното. Вместо да се притесняват, че член на Окото се е промъкнал в училището, всички бяха доволни, че мистерията най-после е разгадана и сега животът може да си продължи нормално. Е, доколкото думата „нормално“ може да се използва за училище като „Хеката“. Поне на зооморфите им беше разрешено да излизат нощем, а феите можеха да се скитат из горите по изгрев и залез-слънце.

Няколко дни по-късно г-жа Касноф ме повика, за да ми съобщи, че Джена се връща, а баща ми ще пристигне на посещение седмица след това.

Би трябвало да съм ентусиазирана, че най-после ще го видя, но всъщност бях нервна. Дали идваше в „Хеката“ на официално посещение, или защото собствената му дъщеря беше нападната? За какво ще си говорим?

Една нощ се обадих на майка си, за да обсъдим това. Не й разказах нищо за Арчър, би я притеснило прекалено. Само казах, че е имало малко проблеми тук и татко ще дойде да види как е положението.

— Ще го харесаш — каза тя. — Той е много чаровен и доста умен. Ще бъде много развълнуван да се запознаете.

— А защо до сега не е бил развълнуван да ме види? Искам да кажа, ясно ми е, че когато бях малка, ти не си искала да се забъркваме. Но след като станах на дванайсет и получих силата си? Би могъл да ми отдели малко време, нали?

Майка ми първоначално не отвърна нищо, но после каза:

— Софи, баща ти си има свои причини, но нека той да ти каже за тях. Бъди сигурна, че те обича. — След още една кратка пауза тя добави — Има ли още нещо, миличка?

— Доста съм го закъсала с училището — излъгах аз.

Опитвах се да се зарадвам, че ще се запозная с баща си, но ми беше трудно. Чувствах се така, сякаш се движа под водата и всичко, което ми казваха, изглеждаше някак заглъхнало и далечно.

От друга страна, забелязах, че съм станала известна. Явно трябва да бъдеш нападнат в мазето от прикрит демон-убиец, за да поискат да ти бъдат приятели. Кой знае…

Пошегувах се с това веднъж с Тейлър по време на вечеря. Тя напоследък беше много дружелюбна с мен, явно след като осъзна, че не съм някой шпионин, пратен от баща ми.

— Не знаех, че си толкова забавна — засмя се тя.

Да, старая се да се правя на шут. Може би това ще ми помогне до не се разплача.

Гледах как всички се тълпят около Елодия, за да й изказват съчувствие. Тя не ми говореше и осъзнах, че ми липсва. Звучи странно, но наистина имах нужда да поговоря с нея за Арчър. Тя беше единствения човек, който се чувстваше точно така, както и аз.

Престанах да се срещам с Алис. Г-жа Касноф беше вярна на думата си и постави много силно заклинание, така че дори суперсилите на Алис не можаха да се справят с тях. Аз бих могла просто да се измъкна, но имах чувството, че Елодия точно това прави, така че я оставих да продължи. Все пак аз отнех гаджето й, така че нека да й отстъпя прабаба си. Не съвсем равностойна размяна, но само това можех да направя.

А и не бях напълно сигурна, че мога да имам доверие на Алис вече.

Като се замисля, дълбоко в себе си изпитвах особено вълнение от заклинанието с роклята на Елодия. Не че съм искала да я нараня, а и не мисля, че е станало, но фактът, че съм отговорна за подобно заклинание, ме изпълваше с вълнение.

Докъде бих могла да стигна?

Влечението ми към тъмната страна не беше единственото, което тревожеше мислите ми. Непрекъснато си спомнях сцени от случката в мазето. Видях ясно как Арчър извади нож. Имаше предостатъчно време да ме намушка и да избяга. Но защо не го направи? Задавах си този въпрос непрекъснато, но не можех да открия отговора, който действително търсех — възможно ли е Арчър всъщност да не е член на Окото и това да е някаква ужасна грешка?!

Седмица след тази случка седях на прозореца и разлиствах учебника по Магическа литература, макар да беше пределно ясно, че лорд Байрон няма да се върне в училището. Явно е казал нещо грубо на г-жа Касноф, като го е помолила да се върне, защото тя стисна устни презрително, когато ни съобщаваше, че ще имаме нов учител. Този нов учител се оказа Ванди. Мислех си, че би могла да е малко по-любезна с мен, след като едва не бях убита в мазето, но освен че отмени наказанието ми до края на срока (цели три седмици, голяма работа), тя не показа никакво смекчаване.

Вече имахме три есета до петък, затова и се налагаше да чета учебника, който изобщо не ме интересуваше.

Тъкмо стигнах до параграф, в който се говореше за Кристина Розети и нейния пазар за гоблини, когато засякох движение с периферното си зрение. Беше Елодия, която вървеше целеустремено към гората. Предполагам Алис е решила, че метлите привличат много внимание.

Повторих си, че не ревнувам ни най-малко и няма нищо лошо в това, че Алис не е правила опити да се свърже с мен през последните седмици. И без това Елодия напредваше много по-бързо. Хвърлих поглед към гардероба, където прибрах лъвчето на Джена. Скрих го няколко дни, след като тя си замина, защото ми беше тъжно да го гледам. Миналата седмица сложих на врата му огърлицата, която Алис ми даде. И за нея не исках да се сещам.

Не че ми беше необходима, за да ме държи будна.

Все още гледах към гардероба, когато изведнъж вратата на стаята се отвори.

— Липсвах ли ти? — попита Джена с дяволита усмивка.

Не знам коя от нас беше по-изненадана от това, че се разплаках.

Седнахме на леглото ми и Джена ме прегърна, а после извади пакетче кърпички и ми ги подаде.

— Заповядай.

— Мерси — казах аз и си издухах носа в кърпичката. Поех си дълбоко дъх. — Е, сега съм по-добре.

— Тежки седмици, а?

Погледнах я и забелязах, че изглежда по-добре от всякога. Кожата й все още беше твърде бледа, но все пак имаше лека руменина по бузите. Дори розовият й кичур изглеждаше по-ярък.

— Презаредили са те май.

Джена кимна.

— Да, но не мога да повярвам. Арчър никак не ми се връзва с типа таен демон-убиец.

Отново издухах носа си.

— Нито на теб, нито на когото и да било. Видяла си се с тези от Съвета. Уплашени ли са?

— Много. Доколкото чух, Арчър и цялото му семейство просто са изчезнали от лицето на Земята. Никой не знае какво е станало, но е очевидно, че всички са забъркани.

Джена прекара ръка през косата си.

— Не мога да повярвам, че се е прикривал толкова време.

— Да — казах аз и погледнах към ръцете си. — Ужасно е, защото… — въздъхнах аз.

— Защото го мразиш за това, което е направил, но в същото ти липсва — довърши мисълта ми Джена.

— Именно — възкликнах аз изненадано.

Преместих се, за да й направя повече място, и двете се облегнахме на възглавниците ми.

— Е, разкажи ми за Лондон.

Джена завъртя очи и събу обувките си.

— Никога не съм ходила там. Съветът има клон и тук, в Савана, където обсъждат неща, свързани с „Хеката“. Стоях там, а те ме разпитваха всякакви неща, като как съм станала вампир, колко често пия кръв и други такива. Няма да те лъжа, на моменти беше много страшно. Струваше ми се, че всеки момент ще доведат Бъфи да ми види сметката. Имаше и още едно момиче вампир.

— Хубава ли беше? — попитах аз и сбутах Джена с рамо.

— Може би — отвърна тя и се ухили от ухо до ухо.

Единственото, което успях да изкопча от нея, беше, че се казвала Виктория и работела в Съвета.

— Не знаех, че има вампири, които работят за Съвета.

— Да, има такива — каза Джена с оживление, каквото до сега не бях виждала в нея. — Имаше вампири на най-различни длъжности. Някои обучаваха младите, други се занимаваха със сигурността и т.н.

— Докато сме на тази тема, да попитам, дали не си попадала на баща ми?

Тя поклати глава.

— Не, съжалявам. Но чух Викс да казва, че щял да идва след седмица.

— Викс? — възкликнах аз и повдигнах вежди.

Джена се изчерви, а аз се засмях.

— Хей, а дали Брам знае, че скоро ще трябва да те дели с друга?

— Я млъквай — каза тя, но не можеше да събере усмивката си. — А къде е Брам?

— Пазя ти го — казах аз и станах от леглото, за да го извадя от гардероба.

Беше позатрупан с дрехи, но го изрових и й го подхвърлих. Тя го прегърна с усмивка.

— О, Брам, толкова ми липсв…

Изражението й се промени и тя пребледня. Гледаше го ужасено. Или по-скоро огърлицата на врата му.

— От къде се взе това?

— Огърлицата ли? Подарък ми е.

— От кого?

Тя вдигна поглед към мен и видях истински страх в очите й. Тръпки пробягаха по гърба ми.

— Защо, какво е?

Джена потръпна и хвърли Брам далеч от себе си.

— Това е кръвен камък.

Взех Брам и свалих огърлицата от врата му. Изобщо не приличаше на кръвен камък. Дори не беше червена.

— Черна е — казах аз и се приближих до нея, но тя се отдръпна още повече.

— Защото това е демонска кръв.

— Какво?!

Джена вдигна блузата си и извади оттам своя кръвен камък. Течността в него бушуваше, сякаш в малка капсула се разразяваше истинска буря.

— Виждаш ли? В моя има бяла магия. Той реагира така, само ако има черна магия наблизо. А това е много силна черна магия, Софи.

Тя стискаше кръвния си камък толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Същото се случи и в нощта, когато поръси дланите си с онази пръст. Трябваше да кажа нещо още тогава, но ти изглеждаше толкова щастлива от роклята си и аз реших, че черна магия не може да направи нещо толкова красиво.

Но аз не я слушах. Спомних си думите на г-жа Касноф, че никой не знае как Алис е станала вещица. Замислих се как тя едва говореше с мен след нападението над Частън, а после, след Анна, беше станала много по-жизнена.

Спомних си изражението на Елодия, когато Алис й даде огърлицата.

Елодия беше с нея сега.

Хвърлих огърлицата и тя се разби в ръба на бюрото ми. Черната течност се разля от пукнатината и остави прогорени следи в пода.

Не можех да повярвам каква глупачка съм била. Наивница.

— Джена, извикай г-жа Касноф и Кал. Кажи им да отидат в гората, на гробовете на Алис и Луси. Те знаят къде е това.

— А ти къде отиваш? — попита тя, но не успях да й отговоря.

Просто тичах. По същия начин, както в нощта, когато намерих Частън.

Стрелнах се към гората. Клоните драскаха лицето ми, коренаци и камъни деряха краката ми. Бях само по пижама и тениска, но почти не усещах студ. Просто тичах.

Защото едва сега осъзнах как Алис беше върнала тялото си, как имаше такава огромна сила, макар да беше мъртва. Онзи ритуал в който е участвала, не я е превърнал във вещица. Направил я е демон.

И теб също, прошепнах наум. Ако тя е такава, то това се отнася и за теб.