Хекс Хол

Двадесет и първа глава

Седнах в леглото и примигнах невярващо.

Това беше момичето, което видях още в първия си ден тук, но сега не изглеждаше като дух, а съвсем като от плът и кръв.

— Е, — попита тя и повдигна перфектната си вежда. — Идваш или не?

Хвърлих бърз поглед към Джена. Не че нещо се виждаше в тази тъмница, но по звука от дишането й можех да се уверя, че все още спи.

Момичето проследи погледа ми.

— О, не се тревожи за нея — каза тя и махна пренебрежително с ръка. — Тя няма да се събуди и да задейства алармата. Никой няма да го направи. Погрижила съм се за това.

Преди да успея да я попитам какво има предвид, тя се завъртя и се понесе към вратата.

Аз стоях като вцепенена, а тя ми подвикваше от прага:

— О, за Бога! София, да тръгваме!

Беше ми пределно ясно, че да следваш дух е Много Лоша Идея. Цялото ми тяло го нашепваше. Чувствах кожата си опъната, а стомахът ми беше на топка. Но се усетих, че без да мисля, отметнах завивките си, грабнах якето от облегалката на стола и я настигнах точно в началото на стълбището.

— Чудесно — каза тя. — Имаме страшно много работа, а не разполагаме с кой знае колко много време.

— Коя си ти? — прошепнах аз.

Тя ме стрелна с раздразнен поглед.

— Казах ти, не е нужно да шептиш. Никой не може да ни чуе.

Тя се изправи насред стълбището, отметна глава назад и се развика с пълно гърло:

— Касноф! Ванди! София Мерсер е напуснала стаята си посред нощ и се размотава с някакъв дуууууух!

Инстинктивно зашътках уплашено.

Но точно както тя обеща, нямаше никакъв знак, че е била чута. Единственият звук беше тиктакането на стария часовник в главното фоайе, а също и собственото ми учестено дишане.

— Виждаш ли? — каза тя и се обърна към мен с широка усмивка. — Погрижила съм се за всичко. Така че нека да тръгваме.

Тя се затича и преди да усетя, бяхме навън. Нощта беше хладна, а тревата влажна и жвакаше неприятно под краката ми. Погледнах надолу, за да се уверя, че това наистина е трева, и забелязах, че краката ми хвърляха странна зелена сянка, въпреки че дори нямаше луна.

Обърнах се и погледнах към сградата на училището. Тя беше обвита в балон от блещукащо зелено сияние. Балонът непрекъснато се движеше, като хвърляше отблясъци. Никога не бях виждала такова нещо, дори не съм чела, че е възможно да съществува подобна магия.

— Впечатляващо, нали? — каза момичето самодоволно. — Това е обикновена магия за заспиване, която прави жертвите изцяло нечувствителни към заобикалящия ги свят за поне четири часа. Аз просто я… уголемих малко.

Никак не ми хареса начина, по който каза жертвите.

— А те, те са добре, нали?

— О, нищо им няма — отвърна тя. — Просто си спят. Като в приказките.

— Но… но г-жа Касноф е сложила защитни заклинания във всяко ъгълче на това място. Не може някой просто да дойде и да направи толкова силна магия.

— Аз мога — отвърна момичето и хвана ръката ми.

Беше точно толкова плътна и реална, колкото и моята. Със сигурност г-жа Касноф ми каза, че духовете не могат да ни докосват. Но преди да успея да попитам каквото и да било, момичето започна да ме дърпа към поляната.

— Почакай. Никъде не отивам с теб, докато не ми кажеш коя си и какво правиш тук. И защо ме следеше?

— О, София. Надявах се, че си малко по-прозорлива. Не е ли очевидно коя съм?

Разгледах роклята й, с дължина до коленете, и яркозелената жилетка. Косата й беше къдрава и хваната назад с няколко фиби. Погледнах надолу и видях, че носеше отвратителни кафяви обувки. Стана ми малко мъчно за нея. Дух или не, никой не заслужава да се носи във вечността с грозни обувки.

После я погледнах в очите. Бяха големи и раздалечени и въпреки слабата зеленикава светлина, която се отразяваше в тях, можех със сигурност да кажа, че са сини.

Точно като моите.

Британски акцент, дрехи като то четирийсетте години и с очи като моите.

— Алис?! — възкликнах аз и сърцето ми скочи в гърлото.

Тя се усмихна широко.

— Браво! А сега просто ела с мен и…

— Чакай, чакай — възразих аз и се хванах за главата. — Значи ти си духът на моята прабаба?

Тя отново ми хвърли раздразнен поглед.

— Да.

— И какво правиш тук, защо ме следиш?

— Не те следя — отвърна тя разпалено. — Явявам ти се. Докато не беше готова за това, но ето, че вече си. Положих много усилия, за да се добера до теб, София. Сега може ли да приключим с празните приказки и да се заемем за работа?

Оставих се да ме завлече най-вече защото се страхувах, че може да ме цапардоса, ако се съпротивлявам. Но също така и защото бях адски любопитна. Все пак колко често се случва духът на нечия прабаба да го измъкне от леглото посред нощ?

Отдалечавахме се от училището по посока на хълма, който водеше към спортния салон. Зачудих се дали не ме води там на тренировка, но след като го подминахме, завихме наляво и тръгнахме директно към гората.

Никога не съм била в горите около „Хеката“ и за това си има много основателна причина — те са зловещи като самия ад. А през нощта този ефект се усилваше още повече. С единия си крак настъпих някакъв камък и изтръпнах. А когато нещо меко се отърка в бузата ми, направо изписках.

Чух как Алис измърмори някакви неразбираеми думи и изведнъж пред нас се появи кълбо от светлина. Толкова силно, че трябваше да закрия очи. Алис измърмори още нещо и кълбото се издигна нагоре на няколко метра, като разпръскваше светлина във всички посоки.

Може би си мислите, че светлината е направила гората по-малко зловеща? Нищо подобно. Даже точно обратното. Сега сенките на дърветата се движеха по земята, а някъде зад храстите мярнах блясъка на животинско око. Стигнахме до пресъхнало корито на поток и за моя изненада Алис грациозно слезе в него.

Аз я последвах, не толкова грациозно, защото бързах да отлепя крака от земята. Камъните ми убиваха и сякаш накъдето и да се обърнех, имаше тъмни хралупи и огромни коренища, навити като черва на гигантски животни. Накрая просто стиснах ръката на Алис и затворих очи. Вървяхме така, докато тя внезапно спря.

Отворих очи и моментално си пожелах да не бях го правила. Пред мен имаше малка желязна ограда, с петна от ръжда. Зад нея видях шест надгробни камъка. Четири бяха леко наклонени и обрасли с мъх, а останалите два стояха изправени и бели като кост.

И надгробните камъни ми въздействаха достатъчно, но имаше и нещо друго, заради което сърцето ми скочи направо в гърлото, а устата ми се изпълни с металическия вкус на страха.

Статуята беше висока около два метра, може би малко повече. Беше ангел, направен от сив камък, крилете му бяха разперени. Бяха толкова старателно издялани, че можеше да се различи всяко отделно перо. Робата му сякаш се развяваше на несъществуващия вятър. В едната си ръка държеше меч. Дръжката беше направена от същия камък, както и самия ангел, но острието беше от някакво черно стъкло, което хвърляше отблясъци. Другата ръка на ангела беше протегната напред, сякаш предупреждаваше някого да стои настрана. Лицето му изразяваше такава непоколебима мощ и властност, че в сравнение с него, г-жа Касноф изглеждаше като срамежлива девойка.

Този ангел ми изглеждаше много познат и веднага се досетих, че е същият от рисунката върху прозореца на входа на Замъка. Ангелът, който прогонил от Рая магическите същества.

— Какво… — започнах аз, но се закашлях. — Какво е това място?

Алис се взираше в ангела с лека усмивка.

— Тайна — отвърна тя.

Потръпнах и загърнах якето си по-плътно. Искаше ми се да я попитам какво има предвид с това, но изражението на лицето й ми подсказваше, че едва ли щях да получа отговор.

Доколкото си спомням, в брошурата на „Хеката“ пишеше, че едно от най-строгите правила е никога да не се ходи в горите. Мислех си, че е просто е опасно или нещо такова.

Но явно е нещо друго.

Внезапно появилият се вятър разклати клоните на дърветата и накара листата им да зашумолят, а зъбите ми да затракат. Защо не си обух обувки, мислех си раздразнено, докато търках босите си крака един в друг.

— Ето — каза Алис и посочи с пръст надолу.

Усетих някакъв допир и на краката ми се появиха най-напред бели чорапи, а след това и любимите ми плюшени червени пантофи. Бях убедена, че в момента се намират на дъното на гардероба ми във Върмонт.

— Как го направи?

Но Алис просто се усмихна загадъчно.

И после, без никакво предупреждение, тя размаха рязко ръка във въздуха.

Усетих пронизващ вятър, който ме събори. Тупнах на земята със звучното „Ооооох!“.

— Какво беше това? — попитах аз преди да се изправя.

— Това — отвърна тя гневно, — беше удивително просто заклинание за атака, което трябваше да си в състояние да блокираш.

Гледах я шокирано. Наистина можех да блокирам това заклинание. Едно от малкото неща, които научих, тренирайки с Арчър в часовете по Самоотбрана. Но така изневиделица и от собствената ми прабаба беше твърде объркващо и не бях подготвена за реакция.

— Как можех да го блокирам, като нямах никаква представа, че се каниш да ме атакуваш? — отвърнах гневно.

Алис се доближи до мен и ми подаде ръка да се изправя. Не я хванах, от една страна, защото бях прекалено ядосана, от друга, защото Алис изглеждаше не повече от четиридесет килограма и най-вероятно щяхме да паднем заедно.

— Би трябвало да можеш да усетиш какво се каня да направя, София. Някой с твоите способности винаги може да предусети атака.

— Хм, така ли стана? — попитах аз, изтупвайки мръсотията и боровите иглички от задните си части. — Нещо като в „Междузвездни войни“? Трябва да усещам, когато има смущение в Силата?

Сега беше ред на Алис да примига объркано насреща ми.