Хромозома 6

Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 17.45 часа

— Ало, има ли някой тук?

Ръката на Кевин неволно потрепна. Гласът на Кандис отекна високо в отдавна опразнената лаборатория, където тишината се нарушаваше единствено от тихото мъркане на фризерите. Беше останал тук, за да довърши един от блотните анализи, съпътстващи разделянето на ДНК-фрагментите. Гласът на Кандис го стресна и мини-пипетката пропусна едно от миниатюрните отворчета. Течността се плъзна по повърхността на гела, опитът беше провален.

— Насам! — извика той, остави пипетката и се изправи. През подредените с реактиви шишенца на горния рафт можеше да види фигурата на Кандис, изправена колебливо на прага на лабораторията.

— В неподходящо време ли идвам? — попита тя.

— Не, тъкмо приключих — отвърна Кевин. Недоволството от проваления опит се стопи в момента, в който зърна лицето на младата жена. По време на обяда с хамбургерите в някогашната църква беше преодолял свенливостта си и покани Кандис и Мелани да пият чай в дома му. Двете приеха с възторг, а Мелани призна, че отдавна мечтае да види къщата му отвътре.

Следобедът се превърна в блестящ успех. Той без съмнение се дължеше на младите дами, които бъбреха безспир. Другият фактор беше виното, с което единодушно решиха да заместят чая. Като част от елита на Зоната, Кевин беше удостоен с честта да получава редовни доставки от качествено френско вино, което почти не докосваше. По тази причина запасите му бяха внушителни.

Разговаряха предимно за Щатите — любима тема на всички американци, които са принудени да живеят далеч от родината. Подред изброяваха предимствата на родните си градове. Мелани беше влюбена в Ню Йорк и беше доволна от изключителния статут на този град в очите на света. Кандис заяви, че качеството на живота в Питсбърг е сред най-високите на планетата, докато Кевин се прекланяше пред интелектуалните стимули, предлагани от Бостън. Никой не спомена дори дума за емоционалния изблик на Кевин по време на обяда.

Разбира се, и двете пожелаха да узнаят какво означават опасенията му, че престъпва границата. Но той нямаше желание да обяснява и те го оставиха на мира, интуитивно усещайки, че е по-добре да сменят темата.

— Отбих се да проверя дали имаш желание да отскочиш до господин Хоръс Уинчестър — поясни Кандис. — Разказах му за теб и той изрази желание лично да ти благодари.

— Не зная дали това е добра идея — промърмори Кевин и усети как напрежението му се завръща.

— Много е добра — увери го Кандис. — Мисля, че след това, което каза на обед, точно сега е времето да видиш и добрата страна на своето откритие. Съжалявам, че без да искам ти развалих настроението…

Пулсът на Кевин се ускори. За пръв път някой от участниците в обеда споменаваше за инцидента с гневното му избухване.

— Грешката не беше твоя — промърмори той. — Аз си бях в лошо настроение още преди да те видя…

— Тогава ела да се запознаеш с Хоръс — разцъфна в усмивка Кандис. — Възстановява се толкова бързо, че моето присъствие около него е напълно излишно…

— Не зная какво да му кажа — промърмори Кевин.

— Това е без значение. Човекът е безкрайно благодарен. Само преди няколко дни беше тежко болен, с всички шансове да напусне този свят. А сега се чувства така, сякаш някой му е подписал полица за безсмъртие! Хайде, ела! Ще видиш, че и ти ще се почувстваш по-добре!

Кевин напразно търсеше оправдателна причина, за да отклони поканата. Спаси го Мелани.

— Охо, ето къде били моите другарчета по чашка — надникна през отворената врата тя. Очевидно беше тръгнала към своята лаборатория, тъй като беше облечена в синя престилка с надпис ЖИВОТИНСКИ ЦЕНТЪР на джобчето. — Някой да страда от махмурлук? На мен главата ми леко се върти… Господи, още не мога да повярвам, че пресушихме две бутилки вино!

Кандис и Кевин запазиха мълчание. Очите на Мелани пробягаха в бърза последователност по лицата им.

— Хей, какво става? — попита тя. — Нима е настъпило отрезвяването?

Кандис се усмихна. Прямотата на Мелани й харесваше.

— Мисля, че сме в период на застой — закачливо отвърна тя. — Опитвам се да го убедя да отскочи до болницата, за да се запознае с господин Уинчестър. Той вече напусна леглото и се чувства по-бодър от всякога. Разказах му за вас двамата и човекът изгаря от желание да ви види…

— Чух, че бил собственик на хотелска верига — намигна Мелани. — Защо не го помолим за малко безплатни ваучери? Сигурно няма да ни откаже…

— Той е богат, но едновременно с това и благодарен човек — рече Кандис. — Безплатните ваучери са най-малкото нещо, което ще пожелае да направи за вас. Но Кевин няма желание да го види…

— Защо бе, приятел? — попита Мелани.

— Убеждавам го, че няма да е зле, ако види и положителната страна от работата си — подхвърли Кандис.

В очите на Мелани се появи безмълвно одобрение. Тази жена схващаше нещата от половин приказка.

— Права си — кимна тя. — Нека почерпим сили от реален и жив пациент. Това несъмнено ще ни накара да се почувстваме по-добре след толкова безсънни нощи…

— Аз не мисля така — възрази Кевин.

През целия следобед се беше ангажирал с рутинни опити, просто, за да не мисли за страховете си. До известна степен се получи, но после любопитството му надделя, извика на екрана графиката на Изла Франческа и започна да си играе с наличните данни в компютъра. Ефектът беше дори по-лош от този на дима…

— Защо? — попита Мелани и сложи ръце на кръста си. — Не те разбирам…

— Трудно е за обяснение — направи опит да се измъкне Кевин.

— Опитай все пак! — настоя с предизвикателен блясък в очите младата жена.

— Видът на този пациент ще ми напомни факти, за които не желая да мисля — поясни той. — Например за това, което се случи с другия пациент…

— Имаш предвид бонобото, което е негов двойник?

Кевин кимна. По лицето му се появи червенина, която положително беше по-гъста от тази в барчето.

— Май приемаш тезата за защита на животните по-сериозно и от мен — подхвърли Кандис.

— Страхувам се, че нещата отиват далеч отвъд защитата на животните — промърмори Кевин.

Възцари се напрегната тишина. Мелани хвърли поглед към Кандис, която сви рамене с очевидното намерение да се откаже.

— Добре, достатъчно! — отсече с внезапна решителност в гласа Мелани, постави ръцете си върху раменете на Кевин и го принуди да седне на лаборантското столче. — До днес следобед бях убедена, че сме просто колеги, но сега се чувствам доста по-различно… — Лицето й с остри черти бавно се приближаваше към лицето на Кевин: — Успях мъничко да те опозная и вече не те считам за хладен сноб-интелектуалец, на какъвто ми изглеждаше преди. Мисля, че станахме и приятели. Права ли съм?

Кевин кимна и неволно потръпна под погледа на черните й очи.

— Но приятелите разговарят помежду си — продължи Мелани. — Те общуват, те споделят, не крият чувствата си, не карат околните да се чувстват неудобно. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да — кимна Кевин.

Никога досега не беше си представял, че поведението му може да предизвиква неудобство у другите.

— Мислиш, но не си сигурен, така ли? — продължи да настъпва Мелани. — Как да ти го обясня така, че да бъдеш сигурен?

— Добре де, сигурен съм — нервно преглътна Кевин.

— Толкова си плъзгав, че направо побеснявам! — театрално извъртя очи жената. — Но както и да е, това мога да го преглътна. Виж, гневното ти избухване на обед беше съвсем друга работа… Попитах те съвсем човешки какво не е наред, а ти отговори, че си престъпил някакви граници, но не желаеш да говориш за това. Приятелите не се държат така, Кевин. А нежеланието да споделиш проблемите си само ще ги задълбочи и ще отблъсне приятелите ти… Кандис мълчаливо кимаше с глава в знак на съгласие.

Кевин местеше очи от едната към другата. По лицата им се четеше решителност, особено по това на Мелани, надвесено на сантиметри от неговото. Почувства се длъжен да им предложи някакво обяснение, но не знаеше как да започне.

— Видях дим над Изла Франческа — смутено промълви той.

— Къде? — недоумяващо попита Кандис.

— Това е островчето, на което изпращаме всички трансгенетични бонобо след навършването на тригодишна възраст — поясни Мелани.

— И какво като видя този дим?

Кевин се изправи и им направи знак да го последват. Заобиколи бюрото си и посочи с пръст през прозореца:

— Видях го на три пъти — поясни той. — Винаги на едно и също място, непосредствено под варовиковите скали. Съвсем тънка струйка дим, която обаче си е все там…

Кандис присви очи. Беше късогледа, но твърде суетна, за да носи очила.

— Онова там, най-далечното ли? — попита тя. Беше в състояние да види само едно кафеникаво възвишение, което може би беше въпросната скала. Огрян от ярките лъчи на следобедното слънце, малкият архипелаг приличаше на броеница от изумрудени петна, изникнала от морето.

— Точно то — кимна Кевин.

— Голяма работа — сви рамене Мелани. — При тези всекидневни гръмотевични бури не може да няма и горски пожари.

— Същото каза и Бъртрам Едуардс — рече Кевин и поклати глава: — Но в случая не може да става въпрос за мълния…

— Кой е Бъртрам Едуардс? — попита Кандис.

— Защо не? — пренебрегна въпроса й Мелани. — Скалите може би съдържат известно количество метална руда…

— Да си чувала поговорката, че мълнията никога не пада два пъти на едно и също място? — контрира Кевин. — Този огън не е предизвикан от мълния, освен това димът се издига винаги от едно и също място…

— Може би там живеят туземци — подхвърли Кандис.

— „ГенСис“ избра островчето след като се увери, че е напълно необитаемо — поклати глава Кевин.

— Тогава може би става въпрос за рибари, които са си направили временен лагер там — не се предаваше Кандис.

— Няма местни жители, които да си позволят това — рече Кевин. — В тази страна действа закон, според който всяко проникване в забранените територии на „ГенСис“ се третира като углавно престъпление. Едва ли някой ще рискува главата си като отиде на лов там…

— Тогава кой е запалил огъня? — изгледа го предизвикателно Кандис.

— Господи! — ахна Мелани. — Мисля, че се досещам какво имаш предвид! Но веднага ще ти кажа, че то е напълно изключено!

— Какво е изключено, за Бога? — изгуби търпение Кандис. — Няма ли най-сетне да ми светнете за какво става въпрос?

— Нека ви покажа още нещо — рече Кевин, извърна се и натисна няколко клавиша на компютъра. Върху екрана изплува графичното очертание на Изла франческа. С няколко думи обясни принципното действие на системата, а след това илюстрира обясненията си като засече двойника на Мелани. Малката червена лампичка започна да мига северно от скалистото възвишение, съвсем близо до мястото, където вчера беше засякъл своето бонобо…

— Имате си двойници? — объркано попита Кандис.

— Кевин и аз бяхме опитните свинчета — поясни Мелани. — Нашите двойници бяха първите. Ние трябваше да докажем, че системата действа…

— Вече знаете как функционира локаторът — намеси се Кевин. — Сега ще ви покажа какво направих преди около час и ще видим дали ще се получат същите тревожни резултати… — Пръстите му затичаха по клавиатурата: — В момента давам команда на компютъра да локализира по автоматичен път всичките седемдесет и три двойника според номерацията им… Червената лампичка ще мига на точното им местоположение, а в ъгъла на екрана ще се изписва съответният номер. Гледайте внимателно… Пръстът му натисна клавиша за стартиране на програмата. Системата работеше безупречно. Червената лампичка започваше да мига в почти пълен синхрон с появата на съответния номер.

— Мислех, че животните са около сто — отбеляза Кандис.

— Толкова са — кимна Кевин. — Но двадесет и три от тях все още не са навършили три години и по тази причина са в отделението за бонобо, което се намира във ветеринарния център.

— Окей — кимна след няколко минути Мелани. — Системата работи безупречно. Какво те смущава?

— Почакай още малко — отвърна Кевин.

В следващия момент на екрана изскочи цифрата 37, но без червената мигаща светлина. Секунда по-късно се появи надпис: ЖИВОТНОТО НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ЛОКАЛИЗИРАНО. НАТИСНЕТЕ КЛАВИША ЗА НОВ СТАРТ.

— Къде е номер 37? — попита Мелани.

— Това, което остана от него, беше изгорено — въздъхна Кевин. — Номер 37 беше двойникът на господин Уинчестър… Но аз исках да ви покажа друго нещо… — Пръстът му натисна клавиша за рестартиране на програмата. Скоро тя отново спря, този път на номер 42.

— Това не е ли двойникът на Франкони? — попита Кандис. — Другият чернодробен донор…

Кевин поклати глава и натисна няколко клавиша. Компютърът скоро изплю отговора: номер 42 беше двойник на някой си Уорън Прескот.

— Къде тогава е номер 42? — изгледа го Мелани.

— Не знам със сигурност, но знам от какво се страхувам — мрачно отвърна Кевин и натисна клавиша. Червената лампичка покорно продължи да показва местонахождението на следващите номера.

След края на програмата стана ясно, че седем двойници са в неизвестност, като в това число не влиза бонобото на Франкони, което вече беше унищожено.

— Това ли откри при предишната си проверка? — попита Мелани.

— Да, само че бяха дванадесет — кимна Кевин. — Част от липсващите животни са се появили отново.

— Това не може да бъде! — възкликна Мелани.

— Преди години, още в началото на престоя си тук, аз обиколих островчето — рече Кевин. — Помня, че видях няколко пещери сред варовиковите скали. А сега си мисля, че нашите създания не само се крият временно там, а част от тях са ги избрали за постоянен дом… Само по този начин си обяснявам защо компютърната мрежа ги пропуска…

Мелани ахна и сложи ръка пред устата си. В очите й се четеше недоверие и ужас.

— Хей, какво става? — забеляза реакцията й Кандис. — Защо не ми обясните какво не е наред?

Мелани свали ръката си, но очите й останаха заковани в лицето на Кевин.

— Сега разбирам какво си имал предвид когато каза, че си прекрачил границата — прошепна тя, обърна се към другата жена и отчетливо добави:

— Той се опасява, че е създал човешки същества!

— Не говориш сериозно! — възкликна Кандис, после видя лицата на другите двама и изведнъж прехапа устни. В кабинета се възцари напрегнато мълчание.

— Не твърдя, че съм създал истински човек, маскиран като маймуна — прошепна най-сетне Кевин. — Това, което се е получило без съзнателното ми участие, е по-скоро някакъв човешки прототип, подобен на нашите прадеди, произлезли от маймуните преди повече от пет милиона години. Решаващ фактор за завършека на този процес може би ще се окажат именно гените на развитието, които открих в късото разклонение на Хромозома 6…

Кандис извърна глава към прозореца. В паметта й изплува лицето на бонобото, от което бяха взели черния дроб за господин Уинчестър. Малко преди да го упоят, то започна да издава странни, почти човешки звуци и отчаяно се опитваше да освободи завързаните си ръце, сякаш беше сигурно, че жестовете ще му помогнат. Пръстите му непрекъснато се свиваха и разпущаха…

— Имаш предвид същество от хуманоиден вид, нали? — обади се Мелани. — Нещо, което прилича на Homo erectus. При малките на трансгенетичните бонобо действително се наблюдава по-ярко изразен стремеж да се ходи на два крака, отколкото при майките им. Но ние отдавахме това на повишената им интелигентност.

— Хуманоидите в тази фаза на развитие, не познават огъня — възрази Кевин. — Той е открит много по-късно, от праисторическия човек. Но това, което виждаме на острова, твърде вероятно ще се окаже лагерен огън и именно то ме тревожи…

— Нека си го кажем направо — стисна устни Кандис и обърна гръб на прозореца: — На онова островче там живеят праисторически хора. Няма значение дали ще ги наречем племе, или просто група.

— Нещо такова — кимна Кевин. Двете жени бяха слисани, точно според очакванията му. Но самият той се почувства по-добре, тъй като най-сетне му олекна.

— Какво ще правим сега? — попита Кандис. — Лично аз няма да участвам в повече операции от този вид, поне докато нещата не бъдат окончателно изяснени. Беше ми достатъчно трудно дори когато бях убедена, че донорът е обикновена маймуна…

— Нека не бързаме — вдигна ръка Мелани. Очите й трескаво блестяха. — Може би заключенията ни са твърде прибързани. Мисля, че става въпрос за предположения, които не се подкрепят от конкретни доказателства.

— Права си — кимна Кевин. — Но вие все още не знаете всичко… — Извърна се към компютъра и подаде команда за едновременно локализиране на всички бонобо на острова. След секунда на екрана започнаха да мигат две червени точици. Едната беше точно на мястото, където бяха засекли двойника на Мелани, а другата — северно от езерото. Извърна се към нея и попита:

— Какво заключение ще извадиш от тези данни?

— По всяка вероятност съществуват две групи животни — отвърна тя.

— Мислиш ли, че това разделение е постоянно?

— От доста време насам е така — промърмори Кевин. — Според мен това е изключително явление, абсолютно нетипично за бонобите. Те живеят на далеч по-големи семейства от шимпанзетата, а в случая имаме работа със сравнително млади животни, които задължително трябва да са в една група. Това направи впечатление дори на Бъртрам…

Мелани кимна с глава. През последните пет години беше научила много неща за бонобите.

— Има и още нещо, което ме тревожи — въздъхна Кевин. — Според информация на Бъртрам, при улова на двойника на Уинчестър е бил убит един пигмей. С камък, запратен от бонобо. Подобно агресивно поведение е типично за хората, а не за този вид маймуни.

— Съгласна съм — кимна Мелани. — Но всичко това остава в рамките на предположенията. Твърди доказателства все още нямаме…

— Имаме, нямаме — все тая! — тръсна глава Кандис. — Оттук нататък ще ми бъде много трудно да мисля за тях като за обикновен трансплантационен материал!

— И аз се чувствам така — въздъхна Мелани. — Днес цял ден работя върху две женски, които са в период на овулация. Но сега мисля, че няма да продължа, преди да се изяснят нещата около тази невероятна идея за хуманоидите.

— Това няма да е лесно, — поклати глава Кевин. — За целта трябва да се отиде на острова, но само двама души тук могат да разрешат това: Бъртрам Едуардс и Зигфрид Шпалек. Вече се опитах да говоря с Бъртрам, но той беше категоричен — на острова може да ходи само пигмеят, който доставя специалната храна.

— Каза ли му какво те тревожи? — попита Мелани.

— Не толкова подробно, колкото на вас, но той е съвсем наясно — отвърна Кевин. — Проблемът е там, че той няма интерес да се раздухва тази история. Двамата с Шпалек са сред хората, които вземат премии от реализацията на проекта. Следователно ще направят всичко възможно никой да не попречи на този процес. Страхувам се, че изобщо не се интересуват от това, което става на острова. А не трябва да забравяме и противния характер на Шпалек, който мрази всички, на моменти дори и себе си…

— Толкова ли е зле? — вдигна глава Кандис. — Бях чувала разни неща за него, но…

— Умножи тези неща по десет и ще придобиеш само приблизителна представа — рече Мелани. — Тоя тип е истински мръсник. Като пример ще посоча, че е убил неколцина от местните хора само защото ги е хванал в Зоната, любимото му място за лов…

— Какво? — стреснато я погледна Кандис. — Убил ги е със собствените си ръце?!

— Не, разбира се. Но ги изправил пред местния съд, съставен от жалки марионетки. След присъдата нещастниците били екзекутирани от военните — ей там отсреща, на футболното игрище…

— А черепите им се мъдрят върху бюрото му, под формата на пепелници и настолни лампи — мрачно добави Кевин.

— Господи! — потръпна Кандис. — Извинявайте, че попитах…

— Ами доктор Лайънс? — вдигна глава Мелани.

— Него можеш да го забравиш — горчиво се усмихна Кевин. — Той е по-зле и от Бъртрам, тъй като лично е планирал цялата операция. Опитах се да му кажа за дима, но той се изсмя и отвърна, че въображението ми е прекалено развинтено. Честно казано, не мога да му вярвам, въпреки щедрите премии и всичките тези акции. Системата му е такава, че участниците в проекта действително получават част от печалбата, която никак не е малка. Достатъчно умен е, за да стимулира хората, особено Бъртрам и Зигфрид…

— Значи проблемът трябва да решим ние — тръсна глава Мелани. — Нека видим дали става въпрос за развинтеното ти въображение. Какво ще кажете да отскочим за няколко часа на този остров?

— Ти се шегуваш — поклати глава Кевин. — Неразрешеният достъп до Изла Франческа се наказва със смърт.

— За местните, но не и за нас — не се предаваше Мелани. — Зигфрид ще бъде принуден да поиска становището на централата на „ГенСис“.

— Бъртрам вече ми отказа — въздъхна Кевин. — Предложих му да отскоча до островчето сам, но той категорично забрани.

— Много важно! Най-много да побеснее. Какво може да ни направи? Лично на мен не ми пука, дори и да ме уволни. Пет години в тези пущинаци ми стигат. Но няма да го стори, защото без теб са заникъде…

— А няма ли да е опасно? — попита Кандис.

— Бонобите са далеч по-миролюбиви от шимпанзетата — поклати глава Мелани. — А и шимпанзетата стават опасни само ако ги притиснеш някъде…

— Но нали са убили някакъв човек?

— Това е станало по време на улов — поясни Кевин. — Експедицията е била длъжна да се приближи непосредствено до стадото, в обсега на упойващата стреличка… А и това е бил четвъртият последователен улов.

— Ние ще се ограничим само с наблюдение — добави Мелани.

— Добре де, но как ще стигнем там? — попита Кандис.

— Предполагам с джип — сви рамене другата жена. — Сигурно има някакъв мост, тъй като експедициите за улов или пускане на нови животни винаги използват джипове…

— Има един път, който върви на изток покрай брега — рече Кевин. — Асфалтиран е до последното селце, след това става черен. Именно него използвах преди време, още преди началото на проекта, когато ходихме да оглеждаме терена. Островчето е разделено от сушата от тесен пролив, някъде десетина-петнадесет метра. По онова време там имаше въжен мост, закрепен в двата края за махагонови дървета…

— Може би ще успеем да зърнем животните и без да се прехвърляме на острова — рече Кандис.

— Нека опитаме, а?

— Вие сте безстрашни дами — отбеляза Кевин.

— Едва ли — поклати глава Мелани. — Но аз наистина не виждам какво лошо има, ако отскочим дотам и огледаме ситуацията на място. А след това вече ще решим какво да правим…

— Кога предлагате да го направим?

— Сега! — отсече Мелани, хвърлила кратък поглед на ръчния си часовник. — Това е най-подходящото време. Деветдесет процента от градското население се намира около басейна и се разхлажда с коктейли, а останалите десет проливат пот във фитнес-центъра…

Кевин въздъхна, отпусна ръце и капитулира.

— Чия кола ще използваме? — попита той.

— Твоята — отвърна без колебание Мелани. — Моята дори няма двойно предаване…

Спуснаха се по стълбите и стъпиха на горещия асфалт на паркинга. Кевин не можеше да се освободи от мрачното предчувствие, че правят фатална грешка. Но от лицата на двете жени лъхаше такава решителност, че той предпочете да си замълчи.

Минаха покрай оживените тенискортове в източния край на града. Влажността на въздуха и жегата бяха в рамките на обичайните си максимални стойности, играчите приличаха на хора, които са скочили в басейна без да свалят екипите си.

Зад волана се настани Кевин. Мелани зае седалката до него, а Кандис седна отзад. Слънцето се спусна на линията на хоризонта, точно зад тях. Температурата значително се понижи и те свалиха стъклата на прозорците.

Отминаха футболното игрище и джунглата надвисна ниско над пътното платно. Между клоните се стрелкаха ярко оцветени птички, едри бръмбари се блъскаха в челното стъкло с настървението и решителността на миниатюрни камикадзе.

— Доста гъста гора — отбеляза Кандис, която никога не беше излизала извън чертите на града.

— Това е нищо — усмихна се Кевин. Малко след пристигането си тук той беше направил опит за туристически набези в околността, но бързо се отказа. Растителността беше толкова гъста, че без мачете придвижването беше абсолютно невъзможно.

— Хрумна ми нещо във връзка с агресивността на бонобо — обади се Мелани. — Стадата им са миролюбиви и пасивни главно поради системата на матриархата, която властва сред тях. Но нашата програма се нуждае от повече мъжки индивиди и равновесието е нарушено. Сега там сигурно се водят жестоки битки за всяка женска, нали?

— Имаш право — кимна Кевин. Защо Бъртрам не е помислил по този въпрос, запита се той.

— Това е само за мен — ухили се Кандис. — Може би трябва да прекарам следващата си отпуска на Изла Франческа, а не в поредното тъпо ваканционно селище на „Клуб Медитеране“!

— Вземи и мен — засмя се Мелани.

Задминаха неколцина гвинейци, които се прибираха от работа в Кого. Жените бяха натоварени с багаж, върху главите им се поклащаха кани и денкове. Мъжете не носеха нищо.

— Странни обичаи — отбеляза Мелани. — На жените принадлежи лъвския пай от работата: копаят на полето, носят вода, готвят и отглеждат децата, грижат се за къщата…

— А мъжете? — попита Кандис.

— Нищо. Само клечат по ъглите и си бъбрят…

— Хрумна ми нещо — прекъсна ги Кевин. — Нека си поговорим с пигмея, който пренася допълнителната храна на острова. Сигурно ще научим доста полезни неща…

— Добра идея — кимна Мелани. — Знаеш ли как се казва?

— Алфонс Кимба.

Скоро пристигнаха в селцето и спряха пред смесения магазин. Кевин слезе да разпита за къщата на Алфонс.

— Очарователно местенце — оглеждаше се Кандис. — Хем си е африканско село, хем прилича на Дисниленд…

Селото беше построено от „ГенСис“, в тясно сътрудничество с министерството на вътрешните работи на Екваториална Гвинея. Къщите бяха кръгли, изградени от кирпичени тухли и тръстикови покриви. Край всяка от тях имаше дървен обор за домашни животни. Отдалеч приличаха на традиционните африкански къщи, но отблизо личеше необичайната им чистота. За разлика от други места, тук беше прекарано електричество, имаше водопровод и модерна канализация. Кевин се върна бързо.

— Човекът живее съвсем наблизо — рече той. — Ще отидем пеша… Селото беше оживено. Навсякъде се виждаха хора, между къщите играеха деца, разпалваха се традиционните огньове, върху които жените готвеха. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение, вероятно поради края на досадния дъждовен сезон.

Алфорс Кимба беше висок около метър и четиридесет, с черна като абанос кожа. Върху плоското му лице грееше широка усмивка. Направи опит да представи съпругата и детето си, но те срамежливо се скриха в къщата. Покани неочакваните гости да седнат на тръстиковата рогозка пред входа, донесе четири чаши и ги напълни с безцветна течност от зелето шише, което някога е било пълно с моторно масло.

Гостите нерешително разклатиха чашите си, но никой не посмя да отпие.

— Това алкохол ли е? — попита Кевин.

— О, да! — светна лицето на Алфонс. — Казва се лотоко и го правим от царевица. Много е хубаво! Донесох си го чак от Помако. — Отпи една едра глътка и примижа от удоволствие. За разлика от повечето гвинейци, английският му език беше натежал от френски, а не от испански акцент. Това се дължеше на факта, че принадлежеше към заирското племе Монганду и беше пристигнал в Зоната с една от първите доставки на бонобо.

Преценили, че алкохолът ще убие евентуалните микроби, гостите предпазливо опряха чашите до устните си. След което, въпреки волята си, направиха гримаси. Питието беше изключително противно.

Кевин обясни целта на посещението им. Без да споменава нищо за своите опасения, той попита Алфонс дали бонобите се държат по-различно, отколкото в родния Заир.

— Млади са — отвърна пигмеят. — И затова са много буйни.

— Ти често ли ходиш там?

— Не, забранено ми е. Ходя там само за улов, винаги с доктор Едуардс.

— А как пренасяш допълнителната храна?

— Има една надуваема лодка с въже. Дърпам я през водата…

— А агресивни ли са бонобите, или си поделят храната?

— Много агресивни — кимна малкият мъж. — Бият се като луди, най-вече за плодовете. Видях как едно от тях уби една маймуна…

— Защо?

— Мисля, за да я яде. Отнесе я нанякъде. Това стана след като свърши храната, която им бях занесъл…

— Подобно поведение е по-характерно за шимпанзетата — отбеляза Мелани и хвърли поглед към Кевин.

Той кимна и продължи с въпросите:

— На кое място извършвате улова?

— От отсамната страна на езерото, близо до поточето.

— А отвъд скалите?

— Не — поклати глава Алфонс. — Никога не сме ходили там.

— Как отивате на острова, когато трябва да уловите поредното животно? С надуваемата лодка?

Алфонс избухна в толкова бурен смях, че от очите му бликнаха сълзи.

— Лодката е прекалено малка — обясни той и избърса очите си с длан. — С нея веднага ще станем храна на крокодилите. Минаваме по моста…

— А защо не използваш моста и за пренасяне на храната? — попита Мелани.

— Защото доктор Едуардс трябва да го направи голям…

— Да го направи голям? — недоумяващо го погледна Мелани.

— Да — кимна с достойнство Алфонс.

Тримата си размениха объркани погледи.

— А виждал ли си огън на острова? — смени темата Кевин.

— Огън не — отвърна пигмеят. — Но видях дим.

— И какво си помисли като го видя?

— Аз ли? — учуди се Алфонс. — Нищо…

— А да си виждал бонобите да правят така? — обади се Кандис и започна да свива и разпуска пръстите на ръката си — както го правеше онова животно в операционната.

— Да — кимна пигмеят. — Правят го след като си разделят храната.

— А шум? — попита Мелани. — Вдигат ли много шум?

— Много — кимна Алфонс. — Като бонобите в Заир?

— Повече. Но в Заир аз не ги виждам толкова често, колкото тук. И не ги храня, защото те сами се грижат за това…

— Какъв шум вдигат? — попита Кандис. — Можеш ли да ни покажеш?

Върху лицето на Алфонс се появи смутена усмивка. Огледа се да види къде е жена му, после тихичко започна:

— И ба да, лу-лу, тад-тат… Замълча, очевидно смутен от артистичните си способности.

— А не пищят ли като шимпанзета? — попита Мелани.

— Някои от тях да — сви рамене Алфонс.

Гостите отново се спогледаха. Кевин усети, че въпросите им са изчерпани, поне за момента. Стана на крака, двете жени сториха същото. Благодариха за гостоприемството и оставиха недопитите чаши на рогозката. Алфонс с нищо не показа, че е обиден, усмивката му беше все така широка.

— О, още нещо — рече той миг преди гостите да си тръгнат. — Бонобите на острова обичат да се показват. Видят ли, че храната идва, всички се изправят на задните си крака.

— Винаги ли? — попита Кевин.

— Почти винаги.

Тръгнаха обратно към колата в пълно мълчание. Кевин проговори едва след като запали двигателя.

— Е, какво ще кажете? — попита той. — Ще продължаваме ли? Слънцето вече залезе…

— Аз съм за — тръсна глава Мелани. — И тъй, и тъй вече сме тук…

— Аз също — каза Кандис. — Много съм любопитна да видя тоя мост, който става голям…

Кевин включи на скорост и се отдалечи от магазина, пред който цареше още по-голямо оживление. Но не знаеше накъде да кара. Асфалтът свършваше на площадчето пред магазина, черен път не се виждаше никъде. Направи един бавен кръг и го откри — едва забележими коловози в тревата, които чезнеха в източна посока.

Поеха по тях и почти моментално оцениха предимствата на цивилизацията. Тук пътят беше неравен, с изровени коловози и дълбоки локви. Между коловозите стърчеше жилав треволяк с височина почти метър. Клоните на дърветата блъскаха челното стъкло и се промъкваха през страничните направо в купето. Принудиха се да вдигнат стъклата. Кевин включи фаровете и климатичната инсталация. Ярките лъчи опираха в гъстата зеленина и създаваха впечатлението, че пътуват през тунел.

— Колко километра трябва да изминем по тая козя пътека? — нервно попита Мелани.

— Шест-седем — отвърна Кевин.

— Добре, че имаме двойно предаване — отбеляза Кандис, вкопчила се здраво в ръкохватката над главата си. Предпазните колани изобщо не вършеха работа. — Надявам се да не закъсаме някъде тук… — Мастилено черната джунгла отвъд стъклото я накара да потръпне.

Над главите им епизодично се мяркаха късчета лилаво небе. Шумът беше невъобразим. По време на краткото им посещение при Алфонс нощните обитатели на джунглата бяха влезли в правата си, хорът им беше оглушителен.

— Какво ще кажете за нещата, които чухме от Алфонс? — обади се най-сетне Кевин.

— Ще кажа, че съдебните заседатели все още не са стигнали до решение — отвърна Мелани.

— Според мен фактът, че бонобите приемат храната си на два крака, е твърде обезпокояващ — въздъхна Кевин. — Косвените доказателства май се увеличават…

— Аз пък съм впечатлена от предположението, че те могат да общуват — обади се Кандис.

— Горилите и шимпанзетата също могат да усвоят езика на знаците — възрази Мелани. — А всички знаем, че бонобите се изправят на два крака далеч по-често от останалите маймунски видове. Аз съм впечатлена главно от агресивното им поведение и продължавам да считам, че грешката е наша. Би трябвало да им осигурим повече женски…

— А шимпанзетата могат ли да издават звуците, които ни демонстрира Алфонс? — попита Кандис.

— Не — поклати глава Кевин. — Това е много важен момент, защото означава, че ларингса на бонобите е устроен по по-различен начин.

— А вярно ли е, че шимпанзетата убиват други маймуни?

— От време навреме го правят — кимна Мелани. — Но за бонобите не съм чувала подобно нещо.

— Дръжте се! — внезапно извика Кевин и скочи на спирачката.

Колелата прескочиха ствола на дърво, паднало напреки на коловозите, цялото купе се разтресе.

— Добре ли си? — попита той и погледна в огледалцето за обратно виждане.

— Няма проблем — отвърна Кандис. Този път предпазния колан изигра ролята си и спаси главата й от съприкосновение с тавана.

Кевин намали скоростта в очакване на нови препятствия. Четвърт час по-късно се озоваха на малка полянка, на която коловозите свършваха, фаровете осветиха правоъгълна дървена постройка с гараж в предната част.

— Това ли е? — попита Мелани.

— Сигурно — сви рамене Кевин. — Нямаше го тук при предишното ми идване.

Спря двигателя и изключи фаровете. Полянката беше достатъчно широка, светлината от небето — напълно достатъчна. В продължение на няколко секунди никой не помръдна.

— Сега пък какво става? — промърмори нетърпеливо Кевин. — Ще ходим ли да проверяваме, или ще се връщаме обратно?

— Срамота е, вече сме на крачка от острова — отвърна Мелани и отвори вратичката.

Кевин също слезе.

— Аз ще остана в колата — обяви Кандис.

Кевин отиде до постройката и побутна вратата. Беше заключена.

— Нямам представа какво има тук — промърмори той и размаза с длан един комар върху челото си.

— А как ще стигнем на острова? — попита Мелани.

— Тук някъде трябва да има пътека — отвърна Кевин и махна вдясно от себе си. — До водата са не повече от петдесетина метра.

Мелани вдигна очи към теменуженото небе.

— След малко ще се мръкне — рече тя. — Имаш ли фенерче в колата?

— Мисля, че да — кимна Кевин. — Но по-важното е, че имам спрей против комари. Без него тези зверове живи ще ни изядат.

Върнаха се при колата. Кандис отвори своята врата и слезе.

— Не мога да стоя сама — промълви тя. — Твърде страхлива съм за подобно нещо…

Кевин измъкна спрея и го подаде на жените. След това започна да търси фенерче. Откри едно в жабката, пое флакона и на свой ред се напръска с гъстата струя.

— Дръжте се близо до мен — предупреди той. — Вечер крокодилите и хипопотамите имат навика да излизат от водата.

— Той шегува ли се? — пребледня Кандис.

— Според мен не — поклати глава Мелани.

Тръгнаха по пътечката. Светлината видимо намаля, макар че все още беше достатъчна, за да не използват фенерчето. Двете жени вървяха плътно зад Кевин. Колкото повече наближаваха водата, толкова по-гръмогласен ставаше хорът на насекомите и жабите.

— Как попаднах тук? — озадачено поклати глава Кандис. — Аз не си падам по подобни екскурзии, а крокодил и хипопотам съм виждала само в зоологическата… Изпадам в ужас от всяко насекомо, което е по-голямо от нокът, да не говорим за паяците!

Изведнъж вляво от тях се разнесе оглушителен трясък. Кандис нададе уплашен писък и се вкопчи в Мелани, която стори същото. Кевин хлъцна и включи фенерчето. Лъчът попадна върху гъстата зеленина, сред която не се виждаше нищо.

— Какво беше това? — попита с треперещ глас Кандис.

— Вероятно дюкър — отвърна Кевин. — Това е една порода дребни антилопи…

— Или слон! — промърмори Кандис. — Изкара ми акъла!

— И на мен — призна Кевин. — Май е по-добре да прекратим тази работа и да се върнем по светло…

— Изминахме толкова път, за Бога! — възрази Мелани. — Вече пристигнахме, чувам водата…

За миг всички утихнаха. До слуха им действително долиташе мекото шляпане на водата по брега.

— Къде изчезнаха всички нощни същества? — попита с тревога Кандис.

— Добър въпрос — промърмори Кевин. — Вероятно антилопата ги е подплашила…

— Угаси фенерчето! — напрегнато заповяда Мелани.

Кевин се подчини и миг по-късно успяха да видят водата, която проблясваше през храстите като течно сребро.

Невидимият хор отново подхвана безкрайната си песен. Пътечката свърши пред малка полянка, която опираше във водата. В центъра й се издигаше тъмна грамада, почти същата като онази постройка, при която бяха оставили колата. Кевин се насочи към нея и скоро установи за какво става въпрос. Това беше мостът.

— Снабден е с телескопичен механизъм — поясни той. — Ето защо Алфонс каза, че може да расте…

От Изла Франческа ги разделяха някакви си десетина метра вода. Гъстата растителност на отсрещния бряг изглеждаше тъмносиня, почти черна. Точно насреща се виждаше бетонен блок, върху който очевидно опираше мостът в разгънато състояние. Зад него се простираше широка поляна, далечната й граница се губеше в гората на изток.

— Опитай да разгънеш моста — предложи Мелани.

Кевин включи фенерчето и почти веднага откри контролното табло. На него имаше два бутона — червен и зелен. Натисна първо червения, изчака малко, а след това повтори същото и със зеления. Машинарията остана безмълвна. Приведе се напред и видя тесния процеп на секретна ключалка, над която пишеше „on — off“.

— Трябва ни ключ — подвикна той.

Мелани и Кандис се бяха приближили до ръба на водата.

— Има леко течение — отбеляза Мелани и посочи листата и клонките, които бавно се носеха по повърхността.

Кандис вдигна глава. Клоните на дърветата от двете страни на канала почти се докосваха.

— Защо тези създания стоят на острова? — учуди се тя.

— Маймуните се държат на разстояние от водата, особено, когато е дълбока — поясни Мелани. — Затова горилите в зоологическите градини са отделени от публиката само с тесен ров…

— А не могат ли да се прехвърлят по дърветата?

— Бонобите са доста тежички — обади се Кевин, който също пристъпи към брега. — Особено нашите приятелчета отсреща. Повечето от тях са надхвърлили петдесет-шейсет кила, клоните няма да ги издържат. Когато преди години избрахме това островче, изсякохме дърветата на едно-две особено тесни места. Но това не попречи на маймунките колобус да се прехвърлят отсам…

— Какви са тези квадратни предмети на полянката? — попита Мелани.

Кевин щракна фенерчето и го насочи нататък. Но лъчът му беше твърде слаб, светлината се разсейваше. Изключи фенерчето и напрегна очи в здрача.

— Приличат ми на транспортните клетки, които правят в Животинския център — промърмори той.

— Но защо са там, при това толкова много?

— Нямам представа — поклати глава Кевин.

— Как ще накараме бонобите да се появят? — попита Кандис.

— По това време вероятно се готвят за сън — промърмори със съмнение в гласа Кевин.

— А защо не използваме надуваемата лодка? — вдигна глава Мелани. — Тя вероятно е вързана за верига. Ако я раздрънкаме, бонобите положително ще помислят, че е пристигнала нова пратка с храна…

— Можем да опитаме — кимна Кевин и огледа брега в двете посоки. — Но проблемът е там, че не знаем къде е лодката…

— Едва ли е далеч — отвърна Мелани. — Ти върви на изток, а аз — на запад…

Тръгнаха в противоположни посоки. Кандис остана на място. Единственото й желание беше да се озове обратно в болничния пансион.

— Ето я! — извика след няколко минути Мелани. Беше стигнала до надвесено над водата дебело дърво, в дънера, на което беше забита кука с макара. От нея висеше дебело въже, долният му край се губеше във водата, а към горния беше прикрепена квадратна надуваема платформа, издърпана на брега. Големината й беше едва метър на метър.

Кевин и Кандис се приближиха, фенерчето отново светна. Отсреща се виждаше друга макара, забита в четвъртит дънер.

Кевин подаде фенерчето на Мелани и сграбчи въжето. Дръпна рязко, макарата отсреща се завъртя. Продължи да тегли, като сменяше ръцете си. Ръждясалите макари започнаха да издават пронизителни скърцащи звуци. Платформата се отлепи от брега и се люшна по водата.

— Това май ще свърши работа — задъхано рече Кевин и продължи да опъва мокрото въже. Мелани насочи лъча на фенерчето към отсрещния бряг. На няколко метра вдясно от макарата се разнесе оглушителен плясък, два зеленикави процепа отразиха светлината на фенерчето. Беше огромен крокодил.

— Пресвети Боже! — извика Кандис и отскочи като опарена от брега.

— Не се бой — подвикна Кевин, пусна въжето и грабна една натежала от водата цепеница. Запрати я към крокодила, той плесна с опашка и изчезна под водата.

— Прекрасно! — извика Кандис. — Сега дори не знаем къде се намира!

— Отиде си — успокои я Кевин. — Те не са опасни, освен ако не са гладни точно когато си във водата…

— Кой може да каже кога са гладни? — потръпна Кандис.

— Тук храната им е в изобилие — рече Кевин и отново хвана въжето. Платформата скоро опря в отсрещния бряг. Това го принуди да смени въжетата, за да я върне обратно.

— Жалко — промърмори той. — Вече е късно и нищо няма да се получи. Най-близката червена точка на екрана беше на около миля оттук… Ще трябва да се върнем през деня.

Още не свършил и въздухът се огласи от страховити писъци. Крайбрежните храсти е раздвижиха като от силна буря, сякаш оттам всеки момент щеше да изскочи разгневен слон.

Кевин изпусна въжето. Кандис и Мелани панически хукнаха по пътечката, после изведнъж се заковаха на място в очакване на следващия писък. С трепереща ръка Мелани насочи фенерчето към мястото на раздвижването. Но всичко беше спокойно. Нито лист не помръдваше.

Така изтекоха десетина секунди, които им се сториха часове. И тримата стояха абсолютно неподвижно, с напрегнат слух. Тишината беше пълна. Нощните обитатели бяха замлъкнали, сякаш цялата джунгла беше замръзнала в очакване на страшна катастрофа.

— Какво беше това, за Бога? — обади се най-сетне Мелани.

— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна с потрепващ глас Кандис. — Хайде да се махаме оттук!

— Това вероятно бяха боноби — рече Кевин и отново улови въжето. Надуваемата платформа напусна средата на течението и бързо тръгна към тях.

— Мисля, че Кандис има право — промълви Мелани. — Дори и да се появят, едва ли ще ги видим в тая тъмница… А да си призная честно, вече умирам от страх. Хайде да си ходим!

— Не възразявам — рече Кевин, пусна въжето и пристъпи към двете си спътници. — Честно казано, и аз не зная какво търсим тук по това време… Ще дойдем пак, но през деня…

Забързаха по обратния път. Водеше Мелани, стиснала фенерчето в ръка. Кандис почти я настъпваше, хванала се за блузата й. Най-отзад крачеше Кевин.

— Би било страхотно, ако се сдобием с ключ от този мост — промърмори той докато минаваха покрай машинарията.

— Как го виждаш да стане? — попита Мелани.

— Ще вземем назаем ключа на Бъртрам…

— Няма да го даде! Нали сам каза, че е против всякакви посещения на острова? — Ще го вземем назаем без той да разбере…

— Да бе, как не — саркастично проточи Мелани. Навлязоха в пътечката-тунел, която щеше да ги отведе при колата. Някъде по средата на пътя Мелани забави ход.

— Какъв мрак, Господи! — оплака се тя. — Виждате ли къде стъпвате?

— Карай, дръж фенерчето по същия начин — отвърна Кандис.

Мелани рязко спря.

— Какво има? — попита Кевин.

— Чух нещо странно — прошепна тя и започна да върти глава във всички посоки.

— Хей, плашиш ме! — проплака Кандис.

— Жабите и щурците мълчат — промърмори Мелани.

В същия миг се отприщиха вратите на ада. Екна оглушителен грохот, сякаш някой беше включил в действие гигантска шевна машина. Над главите им се посипаха клони и листа. Кевин светкавично разбра за какво става въпрос и реагира инстинктивно. Разпери ръце, тласна двете жени пред себе си и ги притисна към влажната земя.

Това тракане му беше познато по простата причина, че веднъж му се случи да присъства на учебните стрелби на гвинейската армия. Беше твърде характерно, за да го забрави. Така стреляха автоматите „Калашников“…