Хромозома 6

Ню Йорк, 4 март 1997 г. 19.00 часа

Лори наряза зелена салата, подложи под купата една хартиена салфетка и я пъхна в хладилника. След това се зае със заливката — проста комбинация от зехтин, пресен чесън и ябълков оцет, която също отиде в хладилника. Обърна внимание и на агнешката плешка, от която изряза малките пластове тлъстина, останали от месаря, след което я заля с предварително приготвената марината и я постави да се охлажда заедно с останалата храна. Остана й да подреже връхчетата на броколите, след което избърса ръце в престилката си и хвърли поглед към стенния часовник. Добре запозната с програмата на Джак, тя съобрази, че вече може да му позвъни. Използва деривата, окачен на стената до умивалника.

Докато чакаше връзката, тя си го представи как трополи по занемареното стълбище на още по-занемарения блок. Беше сигурна, че разбира защо преди време е наел този апартамент, но не проумяваше защо продължава да стои там. Сградата беше изключително потискаща. Хвърли бегъл поглед около себе си и се принуди да признае, че между нейното и неговото жилище няма особено голяма разлика, ако не се вземе предвид квадратурата, която при него беше почти два пъти по-голяма.

Сигналът прозвуча в слушалката и тя започна да брои позвъняванията. Когато стигна до десет, в душата й се промъкна леко съмнение относно познаването на програмата му. Но Джак вдигна в момента, в който се готвеше да затвори.

— Ало — задъхано рече той.

— Тази вечер имаш късмет…

— Кой се обажда? Лори, ти ли си?

— Задъхан си. Това означава ли, че си паднал на баскет?

— Означава, че тичах четири етажа нагоре по стълбите, за да вдигна слушалката — отвърна Джак.

— Какво става? Само не ми казвай, че си още на работа!

— Не, за Бога… Вече цял час съм си у дома. — И защо имам късмет тази вечер?

— Преди да се прибера реших да се отбия в „Гристийд“. Купих всичко, което обичаш и вечерята е готова. Докато включа фурната ще имаш време за един душ, след което да отскочиш дотук…

— Малко съм гузен — призна Джак. — Не биваше да се смея по повод изчезването на твоя мафиот. Май трябва да ти се извиня…

— Няма нужда. Ще се радвам на компанията ти и без извинения. Но при едно условие…

— Какво е то?

— Никакви велосипеди! — отсече Лори. — Или идваш с такси, или вечерята се отменя!

— Такситата са по-опасни от колелото ми — възрази Джак.

— Без повече приказки! Или приемаш условието, или се отказваш. Не искам да се чувствам отговорна, когато рано или късно се навреш под някой автобус, или се потрошиш в канавката… — Почувства как лицето й поруменява. По този въпрос нямаше никакво желание да се шегува.

— Окей — неочаквано лесно се съгласи Джак. — Ще бъда при теб най-много след четиридесет минути. Да взема ли малко вино?

— Добра идея.

Лори беше доволна, тъй като не беше сигурна, че Джак ще приеме поканата й. Излизаха заедно вече почти година, а преди два-три месеца тя си даде сметка, че е влюбена в този човек. Джак обаче не бързаше да премине към следващата фаза на връзката. Тя направи един-два опита в тази посока, но той винаги се затваряше в себе си. Обидена, тя беше реагирала с гняв и в продължение на няколко седмици двамата контактуваха само по служебни въпроси.

Но през последния месец отношенията им бавно се подобриха. Пак започнаха да се срещат извън службата, но този път Лори се зарече да бъде търпелива. Това не беше лесно, особено за жена на тридесет и седем години като нея, която нито за миг не се беше отказала от идеята един ден да бъде съпруга и майка. Но времето течеше с безпощадна бързина.

Скоро вечерята беше готова и Лори се зае с разтребването. За едностайното й жилище тази задача съвсем не беше трудна и се изчерпа с подреждане на книгите по лавиците, събиране медицинските списания на една купчина върху масичката и почистване кутията на Том — шестгодишният й котарак, който продължаваше да бъде див като току-що прибрано от улицата бездомно котенце. Протегна ръка и нагласи литографията на стената, която Том винаги изкривяваше на една страна по време на ежедневната си разходка от лавицата за книги към корниза на прозореца.

После взе един бърз душ, облече джинси и поло с висока яка, след което си сложи и малко грим. Загледа се в бръчиците, които се бяха образували в ъгълчетата на очите й. Не се чувстваше по-стара от времето на дипломирането си в Медицинската академия, но годините вече си личаха.

Джак пристигна точно навреме. Лори надникна през шпионката, но видя само част от широко ухиленото му лице, почти залепено за вратата. Усмихна се на детинското му поведение и започна да се бори с многобройните ключалки, с които бе оборудвала вратата.

— Хайде влизай, шут такъв!

— Исках да съм сигурен, че ще ме познаеш — промърмори Джак. — А това може да стане само ако зърнеш счупения ми резец горе, вляво…

Миг преди да затвори вратата зад гърба му, Лори зърна любопитното лице на съседката си госпожа Енглър, която надничаше да види кой й идва на гости. Направи й гримаса и затвори.

Вечерята мина великолепно. Храната беше без грешка, виното — също, въпреки оправданията на Джак, че в кварталния им магазин не продават скъпи вина, тъй като въртят оборот главно с наливно.

През цялото време Лори трябваше да хапе език, за да поддържа разговора далеч от щекотливите въпроси и най-вече онзи, който засягаше личните им отношения. Винаги беше знаела, че колебанието на Джак произтича от трагичната участ на някогашното му семейство. Преди шест години жена му и двете им дъщери бяха загинали при самолетна катастрофа. Джак й разкри този факт цели седем месеца след като бяха започнали да излизат заедно, но след това забрани да се говори на тази тема. А тя усещаше, че тази загуба е главното препятствие пред задълбочаването на техните отношения. Тази увереност й помагаше да го приема нормално, без чувство на обида. Самият Джак нямаше проблеми да поддържа лек разговор. Беше прекарал една отлична вечер на кварталния баскетболен терен и нямаше нищо против да говори за нея. Шансът го беше събрал в един отбор с Уорън — афроамериканец с внушителни размери, лидер на кварталната банда и безспорно най-добрият играч. Отборът им не загуби през пятата вечер.

— Как е Уорън? — попита Лори. На няколко пъти бяха излизали заедно с Уорън и приятелката му Натали Адамс. Лори не ги беше виждала от временната си раздяла с Джак насам.

— Както винаги — сви рамене Джак. — У това момче има огромен потенциал, но упорито отказва да се запише във вечерната гимназия. Казва, че моята ценностна система е различна от неговата и толкоз…

— А Натали?

— Предполагам, че е добре. Не съм я виждал от последното ни общо излизане…

— Трябва пак да го направим — тръсна глава Лори. — Тези хора ми липсват.

— Идеята не е лоша — избягна прекия отговор Джак.

В настъпилата тишина се чуваше единствено мъркането на Том. След вечерята Джак се беше преместил на дивана, а Лори се настани насреща в креслото „Ардеко“, което бе закупила от един антикварен магазин в Гринич Вилидж. От устата й се откъсна тежка въздишка. Забраната да се докосват до важни в емоционално отношение теми й се струваше все по-детинска.

Джак погледна часовника си, подхвърли едно изненадано „охо“ и се премести на ръба на дивана.

— Единадесет без четвърт, време е да тръгвам — подхвърли той. — Буквално умирам за сън…

— Още малко вино? — попита Лори и посегна към каничката. Не бяха изпили дори половината.

— Не мога — отказа той. — Рефлексите ми трябва да са наред, тъй като ми предстои пътуване с такси…

Лори остави каничката на масата и се изправи.

— Ще използвам таксито ти до моргата, ако нямаш нищо против — обяви тя.

— Какво? — изненадано я погледна Джак. — Не ми казвай, че отиваш на работа, особено пък по това време! Ти дори не си на повикване!

— Искам да си поговоря с нощния санитар и охраната — отвърна Лори и излезе в антрето, където бяха окачени палтата им.

— Но за какво? — продължаваше да недоумява Джак.

— Искам да разбера как изчезна тялото на Франкони — отвърна младата жена и му подаде пилотското яке. — Вече разговарях с вечерния екип, изчаках ги да се появат на работа…

— И какво научи?

— Нищо особено. Трупът е бил докаран някъде около девет без четвърт, придружен от полиция и репортери. Било е истински цирк. Предполагам, че именно по тази причина не са го снимали на рентгена. Идентификацията е била извършена от майка му, сцената е била безкрайно емоционална. Към единадесет без четвърт са го поставили в хладилна камера 111. Очевидно е, че отвличането е било осъществено през нощната смяна — между единадесет и седем…

— Но защо си пъхаш носа във всичко това? — попита Джак. — Защо не оставиш администрацията да се оправя?

— Да речем, че проявявам личен интерес към случая — отвърна Лори, облече палтото си и взе ключовете.

Джак извъртя очи и излезе в антрето.

— Ще си имаш неприятности, Лори! — загрижено рече той. — Помни ми думата!

Лори излезе на площадката, натисна бутона за повикване на асансьора и отправи втренчен поглед към госпожа Енглър, която отново надничаше през открехнатата врата на дома си.

— Тази жена ще ме подлуди! — промърмори вече в кабината тя.

— Не слушаш какво ти говоря! — погледна я обидено Джак.

— Слушам, но няма да се откажа. Убедена съм, че има връзка между тази афера и спречкването ми с предшественика на Франкони. Тези гангстери очевидно си въобразяват, че могат да правят каквото им скимне. И че законите не важат за тях. Помниш ли Поли Черино, за когото Лу спомена сутринта? Той е убил няколко души, само защото не е имал търпение да си изчака реда за трансплантация на роговица! По това можеш да съдиш за морала им. Аз обаче няма да се примиря с това! Не може да идват в моргата и да прибират трупа на човека, когото току-що са убили!

Излязоха на Деветнадесета улица и поеха надолу към Първо авеню. Лори вдигна яката на палтото си. Температурата беше ниска, откъм Ийст Ривър духаше доста студен вятър.

— Какво те кара да мислиш, че зад тази кражба стоят гангстерите? — попита Джак.

— Не е нужно да си ракетен специалист, за да се досетиш — промърмори Лори и вдигна ръка пред едно такси, което профуча покрай тях, без да намалява ход. — Франкони сключи сделка с обвинението и щеше да даде показания срещу фамилията Вакаро, чиито босове явно са изпаднали в ужас. Позната история…

— Добре, убили са го — кимна Джак. — Но защо ще отмъкват трупа?

— Нямам претенции да мисля като гангстер — сви рамене Лори. — Признавам, че нямам представа за какво им е притрябвал трупа. Може би, за да го лишат от достойно погребение, а може би от страх, че аутопсията ще открие улики за убиеца. Не знам и в крайна сметка това не ме интересува…

— А може би трябва да те интересува — подхвърли Джак. — Мисля, че в момента, в който интересът ти към случая стане достояние на фамилията, положението ти ще стане опасно…

— Възможно е — отново сви рамене Лори. — Имам навика да се набутвам между шамарите. Предполагам, че го правя, защото работата е най-важното нещо в живота ми, поне за момента…

— Ето едно свободно такси — рече Джак и по този начин си спести коментара на откровението й. Може би инстинктивно почувства, че тази тема ще го въвлече в по-интимен разговор.

Пътуването до пресечката на Първо авеню и Тридесета улица беше кратко. Лори слезе и изненадано се обърна към Джак, който стори същото.

— Не е нужно да идваш — рече тя.

— Знам, но ще дойда — отвърна той. — Ако още не си забелязала, твоето поведение ме тревожи… — След тези думи се наведе над прозорчето и плати на шофьора.

Тръгнаха между паркираните катафалки и Лори отново настоя да действа сама. В моргата проникнаха през входа откъм Тридесета улица.

— Нали каза, че умираш за възглавницата си?

— Възглавницата ще почака — тръсна глава Джак. — Мисля, че няма да мръдна на крачка от теб, просто, защото си спомних как са те изкарали оттук в закован ковчег…

— Онова беше друго — отвърна Лори.

— Така ли? — иронично подхвърли Джак. — Нали пак ставаше въпрос за гангстери?

Лори прекрати протестите си, съзнавайки, че в думите му има истина.

Първият човек, когото видяха, беше нощният пазач Карл Новак, който седеше в остъклената си кабина. Любезен мъж с посивели коси и прекалено широка униформа, той играеше на компютъра и вдигна глава едва когато Джак и Лори се изправиха на прага.

— С какво мога да ви помогна? — попита Новак, после позна Лори и се извини. Лори го попита дали знае за изчезването на трупа.

— Разбира се — кимна Новак. — Шефът на охраната Робърт Харпър се обади у дома и беше бесен…

Лори бързо усети, че възрастния човек едва ли ще й каже нещо ново. С лека изненада изслуша становището му, според което нищо особено не беше станало. Тук трупове идват и си отиват всеки Божи ден от годината… Запитан дали се е отклонявал, Новак призна, че на два пъти е отскочил до тоалетната. Но и двата пъти се бавил съвсем малко, като преди това е уведомявал дежурния санитар Майк Пасано…

— А къде се храните? — попита Лори.

— Тук — отвърна Новак и извади от чекмеджето си една пластмасова кутия с капак.

Лори благодари и се оттегли, следвана по петите от Джак.

— Нощем всичко изглежда различно — рече той, докато прекосяваха широкия коридор, който водеше към хладилните камери и залата за аутопсии.

— Без дневната суматоха е малко страшничко — призна Лори. В канцеларията седеше Майк Пасано, наведен над формулярите. Току-що бяха докарали някакъв труп на удавник, открит от катер на Бреговата охрана. Усетил присъствието им, Майк вдигна глава.

Беше младеж на двадесет и няколко години с вид на сицилианец и подчертан лонгайлъндски акцент, дребен и жилав, изпъкнали скули на лицето. Всичко у него беше тъмно — коса, очи, кожа. Макар да го срещаха из патологията всеки ден, нито Джак, нито Лори бяха работили с него.

— Хей, доктори — подвикна той. — За удавника ли сте дошли?

— Не — отвърна Джак.

— Проблем ли има?

— Няма проблем. Просто не е приятен като гледка.

— Искаме да си поговорим за снощи — подхвърли Лори.

— Какво за снощи?

Младата жена повтори въпроса, който беше задала на Карл. Младежът изведнъж почервеня, готов да избухне. Забелязал това, Джак я дръпна навън.

— Спокойно — промърмори той, когато се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Но аз не съм ядосана — погледна го с недоумение тя. — Нито пък се държах предизвикателно…

— Съгласен съм — рече той. — Хич ме няма в дипломацията с колегиалните отношения, но това момче явно се впрегна от въпроса… Ако искаме да получим някаква информация от него, ще трябва да пипаме много внимателно…

— Може би си прав — кимна след секунда размисъл Лори. Върнаха се в канцеларията. Лори понечи да каже нещо, но Майк я изпревари:

— За ваше сведение мога да кажа, че доктор Уошингтън ме събуди по телефона рано сутринта, точно във връзка с тази история. Изчете ми едно конско за служебните задължения, макар че си бях свършил работата както трябва. Нямам нищо общо с изчезването на трупа!

— Извинявай, ако съм те засегнала — усмихна се приятелски Лори. — Казах само, че въпросният труп е изчезнал по врете на твоето дежурство. Но това не означава, че носиш някаква отговорност…

— Точно така прозвуча — неохотно промърмори Майк. — Искам да кажа, че през нощта аз съм единственият човек тук, ако не броим охраната и санитарите.

— Забеляза ли нещо необикновено? — попита Лори.

— Не — поклати глава Майк. — Дежурството беше спокойно. Докараха два трупа, също толкова бяха изнесени.

— Нещо необичайно около новите? Нашите хора ли ги докараха?

— Аха — кимна Майк. — С фургоните на Джеф Купър и Питър Молина. И двата трупа бяха изпратени от болници в града.

— А изнесените? — попита Лори.

— Какво изнесените? — втренчи се в нея младежът.

— Кой дойде да ги вземе?

Майк придърпа дневника и рязко го разтвори. Пръстът му затича по редовете.

— Единият беше прибран от погребална агенция „Сполето“ в Озоун Парк, а другият — от погребална агенция „Диксън“ от Съмит, Ню Джърси…

— Имената на покойниците?

— Франк Глийсън и Доръти Клайн — отвърна след консултация с журнала Майк. — Входящи номера 100385 и 101455. Нещо друго да ви интересува?

— Очаквана ли беше визитата на тези две погребални агенции?

— Естествено. Обадиха се предварително, както е редът.

— И ти беше готов?

— Да — кимна Майк. — Бях попълнил формулярите, оставаше им само да се разпишат…

— А телата?

— Бяха извадени от хладилните камери и чакаха на носилки в предверието, както обикновено…

Лори хвърли кос поглед към Джак:

— Нещо да съм пропуснала?

— Според мен не — сви рамене Джак. — Неяснота може да има единствено за времето, когато Майк не е бил на етажа…

— Прав си — кимна Лори и отново се извърна към младежа: — Карл каза, че на два пъти е ходил в тоалетната, но преди това ти се е обаждал… Ти по същия начин ли постъпваш?

— Абсолютно — кимна Майк. — Често става така, че долу сме само двамата. Единият трябва да остане и да пази входа.

— А снощи дълго ли те нямаше?

— Не повече от обикновено. На два пъти отскочих до тоалетната, половин час бях горе да хапна… Дежурството беше спокойно, вече ви казах това.

— А санитарите? — попита Лори. — Навъртаха ли се наоколо?

— Не — отвърна Майк. — Обикновено почистват още вечерта и се прибират горе. Викаме ги само в извънредни случаи…

Лори не успя да измисли нови въпроси и пусна в ход очарователната си усмивка.

— Благодаря ти, Майк — рече тя.

— Пак заповядайте — сви рамене младежът.

Младата жена се насочи към вратата, после рязко спря и се обърна:

— А случайно да си зърнал тялото на Франкони?

Майк се поколеба за миг, после утвърдително кимна с глава.

— При какви обстоятелства?

— Обикновено поемам дежурството от Марвин — лаборантът от вечерната смяна — отговори младежът. — Той ме запознава със състоянието на нещата. Снощи беше доста възбуден от шумотевицата около Франкони — роднини, полиция и всичко останало… Заведе ме да ми покаже трупа.

— И той беше в камера 111?

— Да.

— Имаш ли представа по какъв начин би могъл да изчезне този труп, Майк?

— Никаква — въздъхна младежът. — Освен да си е тръгнал сам… — По устните му пробяга бегла усмивка, заменена от очевидно смущение: — Извинявам се… Човек не бива да се шегува с тези неща. Общо погледнато, аз съм объркан колкото всички останали… Единственото, което зная, е, че бяха изнесени два трупа, със съответните документи.

— Не видя повече трупа на Франкони, след като ти го показа Марвин, така ли?

— Не, разбира се. Защо ми е да го гледам повече?

— Прав си — кимна Лори. — Случайно да знаеш къде са шофьорите на катафалките?

— Горе, в столовата. Винаги стоят там…

Тръгнаха към асансьорите. Влязоха в кабината и Лори забеляза, че Джак е готов да заспи прав.

— Изглеждаш уморен — подхвърли тя.

— Нищо чудно, защото наистина съм уморен — отвърна той.

— Защо не се прибереш?

— И тъй и тъй вече съм тук, по-добре да му видя края…

Яркото луминисцентно осветление в столовата ги принуди да присвият очи. Седнали в близост до автомата за закуски, Джеф и Пийт хрупаха чипс и прелистваха вестници. Бяха облечени в сини и доста измачкани работни комбинезони, на ръкавите, на които личаха емблемите на Болнично-клиничната корпорация. Косите и на двамата бяха стегнати в конски опашки. Лори се представи, поясни защо се интересува от изчезналия труп и ги попита дали снощи са забелязали нещо необичайно, особено около докараните от тях трупове.

Шофьорите си размениха кратки погледи, инициативата пое Пийт:

— Моят беше на парчета — рече той.

— Нямах предвид състоянието на труповете — поясни Лори. — Интересува ме нещо необичайно в работната среда. Непознати лица, странни действия…

Пийт отново погледна Джеф, след което поклати глава:

— Нищо. Всичко изглеждаше както обикновено.

— Помните ли в коя камера сложиха вашия труп? — попита Лори.

Пийт се почеса по главата, помълча малко и промърмори:

— Май не…

— Беше ли близо до камера 111?

— Тц — рече Пийт. — По-скоро в обратна посока… Някъде около номер 55. Не помня точно, но можете да проверите в регистъра…

Лори мълчаливо погледна Джеф.

— Моят го сложиха в 28 — рече той. — Помня го, защото съвпада с годините ми…

— Някой от вас да е виждал тялото на Франкони?

Нова размяна на погледи.

— И двамата го видяхме — рече Джеф.

— В колко часа?

— Приблизително по това време…

— При какви обстоятелства стана това? — попита настоятелно Лори. — Обикновено вие не виждате други трупове, с изключение на тези, които превозвате…

— Марк ни разказа за какво става въпрос и отидохме да хвърлим едно око — ей така, от любопитство… Но нищо не сме пипали.

— Беше само за секунда — добави Пийт. — Отворихме вратичката и надникнахме…

— Заедно с Майк?

— Не — поклати глава Пийт. — Той ни каза за коя камера става въпрос.

— А снощи да сте разговоряли с доктор Уошингтън?

— Аха… — кимна Джеф. — С доктор Харпър също…

— Казахте ли на доктор Уошингтън, че сте ходили да гледате трупа?

— Не — поклати глава Джеф.

— Защо?

— Не ни попита… Освен това подозирахме, че това не е наша работа… Искам да кажа, че обикновено не правим такива неща. Този път го направихме по изключение, просто от любопитство…

— Може би е трябвало да споделите това с доктор Уошингтън — отбеляза Лори. — Той има нужда от всички подробности.

Обърна се и тръгна към асансьорите, следвана по петите от Джак.

— Какво ще кажеш? — вдигна глава тя.

— Колкото по-късно става, толкова ми е по-трудно да мисля — оплака се Джак. — Но според мен тези двамата са проявили любопитство и нищо повече… — Само дето Майк не спомена нищо за тях — отбеляза Лори.

— Вярно — кимна Джак. — Но те отлично знаят, че са нарушили правилника и се чувстват гузни…

— Може би си прав — въздъхна Лори.

— А сега накъде? — попита Джак, след като се натикаха в кабинката.

— Идеите ми май се изчерпаха — призна с въздишка Лори.

— Слава Богу.

— Дали да попитам Майк защо не ни каза, че и шофьорите са ходили да гледат трупа?

— Можеш да го сториш, но едва ли ще научиш нещо повече. Явно тук става въпрос за обикновено човешко любопитство…

— В такъв случай да приключваме — реши Лори. — Аз също умирам за топлото си легълце…