Хромозома 6

8 март 1997 г. 2.00 часа, Кого, Екваториална Гвинея

— Спиш ли? — попита Кандис.

— Ти шегуваш ли се? — отвърна с напрегнат шепот Мелани. — Как мога да спя на някаква ръбеста скала с няколко клонки под главата?

— И аз не мога — въздъхна Кандис. — Особено с това хъркане наоколо… А Кевин?

— Буден съм — обади се от мрака той.

Веднага след пристигането им ги бяха натикали в малка пещера, вдясно от входа на основната. Абсолютният мрак се нарушаваше единствено от бледите лунни отблясъци. Пещерата беше широка около три метра, а височината при входа й беше приблизително метър и осемдесет — малко над главата на Кевин. Навътре таванът плавно се снижаваше и опираше не в стена, а в тесен тунел. Кевин вече бе успял да го изследва с помощта на фенерчето си, но само, за да установи, че той свършва десетина метра по-нататък, във вътрешността на скалата. Отношението на бонобите беше добро, въпреки малко странния прием от страна на женските. Животните явно бяха запленени от човеците и не възнамеряваха да им причинят зло. Донесоха им мътна вода в кратуни и най-разнообразна храна. За съжаление тя беше под формата на червеи, личинки и други насекоми, плюс някакви водорасли от Лаго Хипо.

Късно следобед животните запалиха огън пред входа на основната пещера. Кевин много искаше да види как го правят, но беше твърде далеч. Група боноби направиха плътен кръг на каменната площадка и половин час по-късно оттам се изви струйка дим.

— Ето го отговора на въпроса относно дима на острова — задоволи се да отбележи той.

Бонобите одраха убитите маймуни колобус и ги изпекоха на огъня. После месото беше разкъсано на отделни парчета и разпределено с голям шум между членовете на стадото. Писъците и примляскванията идваха да покажат, че този маймунски вид се счита за особен деликатес.

Бономо номер едно положи няколко къса месо върху голямо листо и ги занесе на хората. Единствено Кевин прояви желание да опита. Мнението му беше, че никога не е вкусвал по-жилаво месо. По отношение на вкуса каза, че то се доближава до слонското, което му се беше случвало да опита преди време. Миналата година Зигфрид беше застрелял един слон. След като прибра бивните, той нареди месото да бъде приготвено в общинската кухня.

Бонобите не направиха опит да превърнат човеците в затворници и не им попречиха да се освободят от грубото въже. Но едновременно с това им дадоха да разберат, че предпочитат да ги виждат единствено в малката пещера. Двойка едри мъжкари непрекъснато се въртяха в близост до входа и надаваха предупредителен рев в мига, в който Кевин или някоя от жените пристъпеше крачка напред. Устните им се разтегляха и оголваха огромни остри зъби, в гърлата им клокочеше заплашително ръмжене. Тази реакция беше напълно достатъчна.

— Трябва да направим нещо — тръсна глава Мелани. — Не можем цял живот да останем тук. Напълно ясно, че трябва да го направим докато нашите домакини спят, тоест — сега!

Стадото действително спеше дълбоко, животните се бяха проснали на примитивните си постели от съчки и сухи листа. Най-високо хъркаха едрите мъжкари, които би трябвало да им бъдат пазачи.

— Мисля, че не бива да рискуваме да ги ядосаме — промърмори Кевин. — Според мен извадихме късмет, че ни приеха толкова добре…

— Като ни хранят с червеи! — изфуча Мелани. — Не, серизно! Трябва да предприемем нещо. Всеки момент могат да се нахвърлят отгоре ни. Всъщност, не знаем нищо за техните намерения, нали?

— Предпочитам да изчакаме — възрази Кевин. — В момента сме им интересни, но скоро ще им омръзнем. Освен това в града несъмнено вече са разбрали за изчезването ни… Зигфрид и Бъртрам положително ще отгатнат къде сме и ще дойдат да ни потърсят…

— Не съм убедена в това — отвърна Мелани. — За Зигфрид нашето изчезване е манна небесна.

— Може — кимна Кевин. — Но не и за Бъртрам, който по принцип не е лош човек…

— Ти какво ще кажеш, Кандис? — попита Мелани.

— Не знам — безпомощно въздъхна русокосото момиче. — Никога не съм изпадала в подобна ситуация и просто не зная как да реагирам…

— А какво ще правим като се приберем? — попита Кевин. — По този въпрос изобщо не сме мислили…

— Ако се приберем — жлъчно подхвърли Мелани.

— Не говори така! — проплака Кандис.

— Трябва да гледаме истината в очите! — тръсна глава Мелани. — Затова предлагам да предприемем нещо докато маймуните спят.

— Нямаме представа дали спят дълбоко — въздъхна Кевин. — Измъкването оттук ще прилича на прекосяване на минно поле…

— Знам само едно — въздъхна Кандис. — Повече няма да участвам в никакви трансплантации. Започна да ми става неудобно още, когато ги мислех за маймуни, но сега вече знам, че са хуманоиди и решително няма да мога.

— Доста прибързано решение — отбеляза Кевин. — Но всеки чувствителен човек би реагирал така. Но въпросът е там, че сме свидетели на оформянето на нов животински вид. Какво ще ги правим, след като не ги използваме за трансплантации?

— Способни ли са да се размножават? — попита Кандис.

— Положително — кимна Мелани. — Не сме правили никакви опити, засягащи плодовитостта им.

— Ужас! — прехапа устни Кандис.

— Може би трябваше да се погрижим за стерилността им — подхвърли замислено Мелани. — Така щяхме да имаме работа с едно единствено поколение…

— Много ми се иска да бях помислил за това преди началото на проекта — въздъхна Кевин. — Но когато се натъкнах на уникалната възможност да разменям части от хромозомите, аз получих такъв интелектуален стимул, че изобщо не се замислих върху страничните ефекти!

Внезапна светкавица освети вътрешността на пещерата, последва оглушителна гръмотевица. Планината се разтърси. Природата напомняше за себе си — започваше поредната гръмотевична буря, почти ежедневно явление на тези географски ширини.

— Още един аргумент в подкрепа на тезата ми — промърмори Мелани, след като тътенът заглъхна.

— Какво искаш да кажеш? — попита Кевин.

— Гръмотевицата беше толкова силна, че би събудила и мъртвец — поясни Мелани. — А бонобите дори не помръднаха!

— Вярно е — обади се Кандис.

— Мисля, че поне един от нас трябва да направи опит да се измъкне — продължи Мелани. — Само по този начин ще бъдем сигурни, че Бъртрам ще научи за това, което заварихме тук. А след това ще организира и спасителна експедиция за останалите.

— Май си права — колебливо рече Кандис.

— Разбира се, че съм права!

Кевин наруши краткото мълчание, възцарило се в пещерата.

— Чакайте малко… Това означава ли, че очаквате именно аз да го направя?

— Аз не бих могла дори да вляза в кануто, да не говорим за гребане — рече Мелани.

— Аз ще вляза, но не мога да греба — добави Кандис.

— Значи аз, така ли? — леко повиши тон Кевин.

— Това е най-доброто решение…

Кевин потръпна. Представи си как се промъква в нощта, а около езерото лениво преживят хипопотамите. Ами лодката? Тя остана на мочурливия бряг, който положително гъмжи от крокодили!

— Можеш да се скриеш в кануто до разсъмване — подхвърли Мелани. — Важното е да се измъкнеш от тази пещера докато животните спят… Идеята да изчака в кануто му се стори далеч по-приемлива от нощното гребане през езерото. Но тя не решаваше проблема с хипопотамите, които вероятно пасат по крайбрежните ливади.

— Не забравяй, че идеята да дойдем тук беше твоя — добави Мелани.

Кевин понечи да възрази, после сви рамене. Това беше истина. Той каза, че посещението на острова е единственият начин да разберат дали са създали хуманоиди. Но инициатор на всичко останало беше Мелани.

— Така беше — обади се и Кандис. — Отлично помня, че предложи да дойдем да видим какво пуши тук… Бяхме в кабинета ти…

— Но нали исках само да… — започна Кевин, после изведнъж спря. Отлично знаеше, че не може да спори с Мелани, особено когато и Кандис е на нейна страна. Извърна глава към изхода, осветен от луната. Сериозни пречки за измъкването му нямаше, ако не се броят известно количество камъни и клони.

Стори му се, че действително би могъл да се справи. Няма да мисли за хипопотамите и толкоз. Не бива да разчитат на гостоприемството на тези създания, може би, защото в жилите им действително тече и човешка кръв.

— Добре — внезапно взе решение той и рязко стана. — Ще опитам.

— Ура! — иронично се усмихна Мелани. През тялото му премина силна тръпка. Представата, че трябва да се измъкне от опеката на петдесет силни и здрави животни не беше от най-приятните. — Ако нещо се обърка, просто се връщаш тук — рече Мелани.

— На думи звучи много лесно — промърмори той.

— И на практика не е трудно. Бонобите и шимпанзетата спят непробудно от мръкване до разсъмване. Няма да имаш проблеми.

— Ами хипопотамите? — потръпна Кевин. — Какво хипопотамите?

— Нищо — въздъхна той. — И без тях си имам достатъчно грижи…

— Тогава — успех!

— Успех! — повтори като ехо Кандис.

Кевин понечи да се измъкне навън, но мускулите му отказаха да се подчинят. Никога не се беше изявявал като герой, а този нощ едва ли беше най-подходящата за пръв опит.

— Какво има? — попита Мелани.

— Нищо — промърмори той и с изненада установи, че някъде дълбоко в душата му се появява куражът. Приведен напред, той предпазливо се насочи към изхода на пещерата, огрян от лунните лъчи.

Запита се дали да върви бавно, или да вземе разстоянието до кануто на един дъх. Вродената му предпазливост се сблъска с безумното желание нещата да приключат час по-скоро. Предпазливостта победи и той тръгна напред с малки, безшумни стъпки. При всяко проскърцване на скалата под подметките му, той изкривяваше лице в болезнена гримаса и се заковаваше на място. В ушите му имаше място единствено за гръмкото хъркане на създанията около него.

Едно от животните в близост до входа се размърда, сухите съчки под тялото му остро изпукаха. Кевин се закова на място с разтуптяно сърце. Но бонобото спеше дълбоко, въздухът излиташе от ноздрите му с остро свистене. Лунната светлина беше достатъчна, за да се виждат проснатите наоколо животни. Гледката беше достатъчно стряскаща, за да го закове отново на място. След една пълна минута на парализиращ страх, Кевин възобнови придвижването си към свободата. Влажният дъх на нощната джунгла започна да заменя вонята на животните. Но облекчението му се оказа кратко.

Оглушителният тътен на поредната гръмотевица, последван от тропически порой, почти го принуди да изгуби равновесие. Размаха ръце и успя да се задържи прав с цената на върховни усилия. Замалко не настъпи едно от животните, хъркащо на сантиметри от него.

Оставаха му три-четири метра, вече виждаше тъмните храсталаци в подножието на скалата. Нощните звуци на джунглата станаха властни, почти поглъщайки хъркането на стадото.

Нещастието се стовари върху него точно в мига, в който спря, за да обмисли най-безопасния начин за спускане по почти отвесната скала. Една ръка го сграбчи за глезена, сърцето се качи в гърлото му. Почти изкрещя от болка, стегнат в стоманената хватка на невидимите пръсти. От очите му бликнаха сълзи. Първото нещо, което видя, беше собственият си часовник, проблясващ върху косматата ръка на Бонобо номер едно.

— Тада! — изкрещя звярът, скочи на крака и рязко го дръпна към себе си. За щастие на Кевин площадката беше покрита с дебел пласт сухи листа, които омекотиха падането му. Стовари се върху тях странично, върху лявото си бедро.

Крясъкът на Бонобо номер едно събуди и останалите животни. Настана краткотрайна суматоха, после бонобите очевидно разбраха, че не ги заплашва нищо конкретно и бавно започнаха да се успокояват, Бонобо номер едно пусна глезена на Кевин и сграбчи ръката му. Вдигна го във въздуха със смайваща лекота. Държеше го само с едната си ръка, при това протегната напред.

От устата му излетя бърза канонада от гневни звуци, а Кевин не беше в състояние да стори нищо друго, освен да се мръщи от острата болка.

Тирадата скоро се прекрати, Бонобо номер едно направи няколко крачки по посока на малката пещера и буквално запрати Кевин във вътрешността й. После изръмжа нещо и се тръшна на постелята си.

Кевин успя да заеме седнало положение. За втори път падна на левия си хълбок, прониза го остра болка, след това цялата лява половина на тялото му изтръпна. Допълнителна награда за усилията му бяха една изкълчена китка и дълбока драскотина на лакътя. Отчитайки факта, че беше прелетял във въздуха поне два-три метра, той стигна до заключението, че се е отървал леко…

Вътрешността на пещерата се изпълни от нови крясъци. Вероятно Бонобо номер едно продължаваше да се гневи, но Кевин не можеше да го види в мрака. Опипа лакътя си, пръстите му попаднаха на нещо лепкаво, вероятно кръв.

— Кевин, добре ли си? — прошепна Мелани.

— Точно толкова, колкото може да се очаква — горчиво промърмори той.

— Слава Богу! Какво стана?

— Не знам — въздъхна той. — Мислех, че ще се справя. Почти бях стигнал до изхода…

— Ранен ли си? — попита Кандис.

— Малко… Но мисля, че нямам нищо счупено…

— Изобщо не видяхме какво стана — промълви Мелани.

— Моят двойник малко ми се поскара — поясни Кевин. — Или поне аз мисля, че беше така. После ме хвърли обратно. Радвам се, че не се строполих върху някоя от вас…

— Съжалявам, че те подтикнах — въздъхна Мелани. — Предполагам, че твоето предложение беше по-разумно…

— Радвам се да го чуя — отвърна Кевин. — Но трябва да призная, че почти бях успял…

Кандис включи електрическото фенерче и сложи длан пред него. После се зае да изследва лакътя на Кевин.

— Май ще разчитаме единствено на Бъртрам Едуардс — потръпна Мелани и тежко въздъхна: — Все още не мога да повярвам, че се оказахме пленници на собствените си творения!