Хромозома 6

7 март 1997 г. 6.15 ч. Кого, Екваториална Гвинея

Будилникът се задейства точно в шест и четвърт. Навън все още цареше непрогледен мрак. Кевин отметна мрежата против комари и включи лампата до леглото, за да открие халата и чехлите си. Пресъхналата уста и леката болка в слепоочията му напомниха за количеството вино, изпито снощи. Протегна треперещата си ръка към чашата на нощното шкафче, отпи глътка вода и спусна крака на пода. Оттласна се и с несигурна походка се насочи към вратата на спалнята за гости.

Предната вечер стигнаха до решението Мелани и Кандис да останат да спят тук. В къщата имаше предостатъчно място, а и беше разумно да тръгнат заедно, с надеждата, че ще привлекат по-малко внимание. Някъде към единадесет се качиха в джипа и сред смях и закачки Кевин откара жените по домовете им, за да си вземат нужните дрехи и приготвената храна, а самият той отскочи до лабораторията за локатора, контурната карта и едно силно фенерче.

Наложи се да почука два пъти на всяка врата. Първият тихо и възпитано, вторият — далеч по-шумно, докато получи отговор. Жените се появиха в кухнята с доста голямо закъснение — факт, който несъмнено доказваше наличието на известна доза махмурлук. Напълнили по една голяма чаша с кафе, те не проявиха особена охота към разговор.

Закуската обаче ги съживи. А когато се приготвиха да тръгват, настроението им вече беше весело, сякаш отиваха на пикник. Както можеше да се очаква, времето беше отлично. Порозовялото на изток небе беше чисто, без нито едно облаче. Далеч на запад се очертаваха тъмни и буреносни облаци, но те бяха чак на хоризонта и щеше да мине поне денонощие, докато пристигнат тук.

Насочиха се пеш към брега, смаяни от огромното разнообразие на пернати. Сред клоните на дърветата пърхаха шарени колибри и папагали, по земята подскачаха сойки и свраки, а високо над джунглата се рееха орли-рибари и един особен вид едри африкански косове. Във въздуха се разнасяха екзотичните им крясъци. Градчето беше пусто. Капаците на прозорците бяха спуснати, по улиците не се виждаха нито пешеходци, нито коли. Единствената жива душа беше чистачът на бар „Чики“, който миеше пода на заведението с влажен парцал.

Скоро стигнаха на солидния кей, построен от „ГенСис“. Беше широк седем-осем метра, а височината му над водата надхвърляше три. Бетонните стълбове за привързване на плавателни съдове бяха мокри от роса. В далечния му край имаше стълба, от която се стигаше на плуваща във водата платформа. Тя изглеждаше така, сякаш виси във въздуха. Морето под нея, абсолютно гладко, беше скрито под воала на млечнобели изпарения.

Десетметровата моторна пирога ги очакваше на уреченото място. Корпусът й някога явно е бил боядисан с червено, а вътрешността — в бяло. Но сега боята беше олющена или изстъргана, а над по-голямата част от коритото беше опънат избелял брезент, окачен на дървени пръти. Под него бяха наредени пейки. Моторът беше извънбордов, някакъв древен модел на фирмата „Евинруд“. Зад пирогата се поклащаше малко кану с четири дъски за сядане, които изпълваха цялото корито.

— Не изглежда зле, нали? — подхвърли Мелани и започна да тегли въжето.

— По-голяма е, отколкото очаквах — кимна Кевин. — Ако моторът работи, няма да имаме никакви проблеми. Дано не се наложи да гребем…

— В най-лошия случай течението ще ни отнесе обратно — подхвърли безгрижно Мелани. — Все пак ще вървим нагоре по реката, нали?

Натовариха багажа. Мелани остана на кея, а Кевин се спусна в пирогата да прегледа мотора. Върху горната му част имаше ламаринена табелка с инструкции на английски и той облекчено въздъхна. Нагласи газта и дръпна стартовото въженце. За негова огромна изненада моторът забоботи веднага. Направи знак на Мелани да скочи в лодката и изтегли лостчето.

Пирогата покорно потегли. Извърнали лица към брега, тримата внимателно огледаха кея и уличката зад него. Единствен чистачът на бар „Чики“ се суетеше, но той изобщо не вдигна глава да ги погледне.

Насочиха се на запад, точно според плановете си. Така щеше да изглежда, че крайната им цел е Акальонг. Кевин нагласи газта на средно положение и остана доволен от скоростта, която разви пирогата. Макар и тежка, тя пореше водата без видимо усилие. Малкото кану отзад покорно подскачаше по вълните.

Пърпоренето на мотора правеше разговорите почти невъзможни и тримата пътешественици се задоволиха с прекрасната гледка, която се разкриваше пред очите им. Слънцето все още не беше изгряло, но краищата на белите облачета над едва очертаващата се брегова ивица на Габон вече бяха позлатени. Вдясно, на няколко десетки метри от пирогата, беше тъмнозелената джунгла, която буквално се потапяше в изумрудените води на залива. В далечината се мяркаха призрачните очертания на рибарски лодки, полускрити в белите сутрешни изпарения.

Мелани почука Кевин по рамото в момента, в който Кого се стопи в далечината. Изчака го да се обърне и направи широко кръгово движение с ръка. Той кимна и натисна руля. Носът на пирогата бавно се извърна на юг. Десетина минути пътуваха в тази посока, после Кевин започна плавен завой на запад. Намираха се на около миля навътре в залива, очертанията на Кого се губеха в мъглата.

Слънцето най-сетне изгря — един огромен златисто-червен диск. Тропическите изпарения бяха толкова гъсти, че човек можеше да гледа право в него, без опасност от заслепяване. Но само след броени минути мъглата се изпари и слънчевите лъчи станаха нетърпимо горещи. Мелани първа си сложи тъмните очила, Кандис и Кевин побързаха да сторят същото. Броени минути по-късно започнаха да събличат дрехите, които бяха намъкнали поради утринната влага.

Вляво от борда се появи веригата малки островчета, която чезнеше далеч към хоризонта. Кевин пое на север, за да приключи широката обиколка на залива Кого. Скоро отпред се появи Изла Франческа и лодката пое право към него. Приятният ветрец се появи в момента, в който последните останки от утринната мъгла се разтопиха във въздуха. Огледалната повърхност на морето леко се набразди, носът на пирогата започна да разбива гребените на малките вълни, обливайки пътниците със ситни пръски.

Колкото повече се доближаваха до Изла Франческа, толкова по-очебийна ставаше разликата между него и останалите островчета на архипелага. Освен, че беше най-голям, Изла Франческа имаше високи каменисти брегове, които стръмно се издигаха от водата. Около върховете им се забелязваше някаква мъгла, наподобяваща облаци.

Кевин върна газта и пирогата забави ход. От отплаването им бяха изтекли точно час и петнадесет минути. Югозападният бряг на островчето, покрит с гъста растителност, беше на петдесетина метра от тях.

— Оттук изглежда непристъпен — изкрещя Мелани в опит да надвика пърпоренето на мотора.

Кевин кимна. Островчето действително изглеждаше крайно негостоприемно. Плажна ивица липсваше, мангровите дървета сякаш опираха направо в морето.

— Трябва да открием устието на Рио Дивизо — изкрещя в отговор той. Приближи лодката максимално близо до западния бряг и подкара успоредно с него. Тук слабото вълнение изобщо не се усещаше. Кевин се наведе напред с надеждата да открие навреме евентуалните подводни препятствия. Оказа се обаче, че това е невъзможно. Тук водата беше мътно кафява, лишена от всякаква прозрачност.

— Опитай ей там, при тръстиките — извика откъм кърмата Кандис. Пръстът й сочеше към обширно, покрито с високи тръстики пространство, в непосредствена близост с брега.

Кевин кимна и намали газта до минимум. Лодката бавно навлезе сред сочнозелените стъбла, издигащи се на повече от два метра над водата.

— Виждаш ли някакви подводни препятствия? — подвикна той.

— Не, водата е прекалено мътна — поклати глава Кандис.

Кевин нагласи руля така, че да продължат движението си успоредно с брега. Тръстиките станаха още по-гъсти, а ширината на заетото от тях пространство видимо се увеличи.

— Това трябва да е устието — промърмори Кевин. — Дано да има някакъв проход с течаща вода, иначе няма как да минем…

Десет минути по-късно обърна обратно, тъй като проход сред тръстиките нямаше. Внимаваше за витлото на извънбордовия мотор, което лесно можеше да среже въжето на малкото кану.

— Няма смисъл да продължаваме — обясни действията си той. — Тръстиката изтънява, а проход няма. Освен това се страхувам, че отиваме твърде близо до рампата на подвижния мост…

— Имаш право — съгласи се Мелани. — А защо не опитаме от другата страна, по-близо до извора на реката?

— И аз си помислих същото — кимна Кевин.

Мелани вдигна ръката си с длан, обърната към него.

— Какво правиш? — учуди се той.

— На това му викат приятелски поздрав, бе нещастник! — изгледа го присмехулно тя. Той се сети, удари дланта й със своята и се разсмя на висок глас.

Скоро стигнаха мястото, от което бяха тръгнали. Продължиха на изток, Кевин издърпа ръчката на газта и пирогата ускори ход. Оттук се разкриваше отлична гледка към планинския гръбнак на островчето, простиращ се на юг. Варовикови скали не се виждаха. Всичко беше потънало в сочна тропическа зеленина.

— Виждам само птици — изкрещя Мелани.

Кевин кимна. Наоколо действително беше пълно с водни птици, предимно ибиси.

Слънцето вече прежуряше здраво и всички се промъкнаха под сянката на брезента. Кандис се намаза с плажното масло, което Кевин беше открил в аптечката си.

— Мислиш ли, че островните бонобо ще са плашливи като всички останали? — извика Мелани.

— Не знам — сви рамене Кевин. — Но ако са такива, едва ли ще ги видим и това пътешествие ще бъде абсолютно безплодно. — Все пак са имали някакви контакти с хора, преди да бъдат изпратени тук… Ако се държим на разстояние, положително ще извадим късмет.

— На свобода са плашливи, така ли? — попита Кандис.

— Доста — кимна Мелани. — Повече от шимпанзетата, които бягат при среща с хора. Имат изключително развити слух и обоняние, което ги прави практически невидими за нас.

— Значи в Африка все още има райони, където не е стъпвал човешки крак? — сбърчи вежди Кандис.

— Разбира се, че има. От крайбрежната част на Екваториална Гвинея на северозапад има огромни девствени територии, които са практически недокоснати от цивилизацията. Говорим за мащаби от порядъка на един милион квадратни мили.

— А докога ще бъде така?

— Е, това е друга тема на разговор…

— Някой ще ми подаде ли едно студено питие? — извика Кевин над грохота на мотора.

— Веднага — отвърна Кандис и отвори капачето на хладилната чанта.

Двадесет минути по-късно Кевин върна газта и пирогата зави на север, покрай източния край на Изла Франческа. Слънцето беше високо в небето, температурата значително се повиши. Кандис премести хладилната чанта в дъното, за да бъде на сянка.

— Наближаваме ново тресавище — подвикна тя.

— Виждам — промърмори Кевин и насочи лодката успоредно на брега. Размерите на покритото с тръстика пространство бяха горе-долу същите като на предишното. Джунглата отново отстъпи на тридесетина метра от водата.

Пролуката сред зелените стебла се появи в момента, в който Кевин се готвеше да обяви неуспешния изход от поредната им маневра. Натисна руля и носът на пирогата се насочи към сушата. Намали газта до минимум, а малко по-късно изключи мотора. Обгърна ги величествена тишина.

— Господи, ушите ми писнаха — оплака се Мелани.

— Прилича ли на канал? — попита Кевин.

— Не мога да кажа — поклати глава Кандис, изправена на носа.

Той се наведе и извади долната част на мотора на повърхността. Никак не му се щеше перката да се заплете в подводни растения.

Пирогата с поскърцване се промъкваше сред тръстиката, забави ход и накрая спря. Кевин издърпа въжето на малкото кану, за да предотврати сблъсъка му с кърмата.

— Изглежда така, сякаш се извива навътре в сушата — обяви Кандис, покачила се на малката рубка за по-добра видимост. Ръцете й стискаха един от коловете, за които беше привързано платнището.

Кевин откърши една тръстика, раздроби я на парчета и ги хвърли във водата. Те се разклатиха и бавно поеха нагоре, в посоката, която сочеше носът на пирогата.

— Има някакво течение и това е добре — отбеляза той, придърпвайки малката лодка успоредно на борда. — Ще опитаме с кануто…

Натовариха се вътре с цената на доста усилия, тъй като малката лодка силно се клатеше. Не забравиха да вземат храната и екипировката си. Кевин седна на кърмата, Кандис остана на носа. Мелани се настани в средата, но не на дъсчената седалка, а направо на дъното. Предпочиташе това, тъй като малките лодки я изнервяха с нестабилността си.

Успяха да се оттласнат пред пирогата с помощта на греблата и захващане за жилавите тръстики. В крайна сметка излязоха в просеката чиста вода, която би трябвало да бъде нещо като канал. Кевин и Кандис уловиха греблата, лодката тръгна напред със скоростта на пешеходец. Ширината на просеката беше не повече от два метра, но вече беше очертана съвсем ясно — извиваше се напред и чезнеше в гъстата джунгла. Слънцето печеше с пълната си тропическа мощ, въпреки че часът беше едва осем сутринта. Тръстиките не позволяваха на ветреца да достигне до водата, жегата стана непоносима.

— На този остров няма много пътеки — отбеляза Мелани, разтворила релефната карта на коленете си.

— Най-голямата започва от Лаго Хипо, близо до моста — кимна Кевин.

— Има и още няколко, всички около Лаго Хипо — рече Мелани. — Предполагам, че са ги проправили за улесняване на улова.

— Сигурно — сви рамене Кевин и отново насочи вниманието си към мътната вода. По повърхността й плуваха съчки и клечици, посоката им със сигурност беше навътре, към острова. Това беше окуражаващо.

— Я опитай локатора — подхвърли той. — Да видим дали бонобо №60 се е преместило от снощи насам…

Мелани вкара нужната информация в портативния компютър, натисна един клавиш и поклати глава:

— Не се е помръднало… — Промени мащаба и го изравни този на релефната карта, после отново засече местоположението на червената точица. — Стои си където беше — в тръстиките край брега…

— Може би ще разгадаем този ребус, дори и да не срещнем останалите — промърмори Кевин.

Пред тях бавно се изправяше плътната стена на джунглата, висока поне тридесет метра. Лодката се измъкна от последните тръстики. Каналът извиваше и изчезваше в гъстата тъмнозелена растителност.

— След малко ще сме на сянка и вероятно ще се разхладим! — отбеляза Кандис.

— Не се и надявай — поклати глава Кевин.

Отмествайки клоните, надвесени ниско над водата, те бавно се плъзнаха във вечния здрач на джунглата. Противно очакванията на Кандис, тук цареше такава влага и задуха сякаш бяха влезли в парник. От листата и клоните на дърветата капеше вода, въздухът стана труден за дишане. Плътният зелен покров действително блокираше слънчевите лъчи, но в същото време задържаше топлината като някакво огромно вълнено одеало. Мракът беше толкова плътен, че им трябваха няколко секунди, за да адаптират зрението си. Изпитаха чувството, че стрелките на часовниците светкавично са се превъртяли и слънцето всеки момент ще залезе.

Едновременно с навлизането им под плътния покров зеленина ги връхлетяха насекомите: комари, едри конски мухи и диви пчели. Мелани трескаво измъкна от багажа една тубичка спрей срещу насекоми, напръска се и я подаде на спътниците си.

— Вони на блато! — оплака се тя.

— Гадничко е — съгласи се откъм кърмата Кандис. — Току що видях една змия, а аз мразя змии!

— Докато сме в лодката, няма страшно — успокоително обади Кевин.

— Дано не се преобърнем — промърмори Мелани.

— Хей, дори не го и помисляй! — пребледня Кандис. — Не забравяйте, че аз съм нова тук, докато вие все пак живеете в джунглата от години!

— Опасни са само крокодилите и хипопотамите — рече Кевин. — Ако зърнете някой — предупредете ме…

— Това е страхотно! — простена Кандис. — И какво ще направиш като те предупредим?

— Не исках да те плаша — успокоително подхвърли Кевин. — Според мен няма да срещнем тези зверове преди да стигнем до езерото…

— А тогава какво ще правим? — изгледа го Кандис. — Май трябваше да се запозная с програмата преди да тръгна…

— Няма да ни закачат — рече Кевин. — Поне така съм чувал. Докато са във водата, не са опасни. Трябва просто да се държим на почетно разстояние от тях. На сушата обаче е друго — там се държат агресивно… Чувал съм, че крокодилите и хипопотамите тичат далеч по-бързо, отколкото можем да си представим…

— Струва ми се, че това пътешествие изведнъж изгуби всякаква привлекателност за мен — призна съкрушено Кандис.

— Едва ли си очаквала, че сме тръгнали на пикник — обади се Мелани. — Тук сме със съвсем конкретна задача.

— Да се надяваме, че всичко ще мине благополучно — промърмори Кевин. Прекрасно разбираше какво изпитва Кандис, просто, защото сам беше започнал да се пита какво търси тук.

С изключение на насекомите, птиците бяха единствените представители на дивата фауна. Те пърхаха между дърветата и изпълваха въздуха с мелодични трели. Джунглата от двете страни на канала беше плътна като стена, погледът можеше да проникне едва на няколко метра в нея. Дори крайбрежната ивица се стопи, скрита отвъд високите тръстики зад кърмата.

Кевин гребеше и гледаше черната като мастило вода. Дървената лопата разкъсваше фината мрежа на водните паяци, които гневно се плъзгаха по повърхността, набраздена от малки мехурчета, изпускащи неприятна миризма. Не след дълго завоите на водния коридор изчезнаха, гребането стана значително по-лесно. Отчитайки разстоянието между дърветата по брега, Кевин изчисли, че се движат със скоростта на пешеходец, който крачи доста бързо. С тази скорост би трябвало да стигнат до Лаго Хипо след десет, най-много петнадесет минути.

— Пусни локатора на сканиране — извърна се към Мелани той. — Ако свиеш мащаба максимално, лесно ще разберем дали в района се намират някакви бонобо…

Мелани се наведе над портативния компютър, но в същия миг вдясно от лодката се разнесе остро пропукване на счупени клони, което бързо започна да се отдалечава.

— Господи! — ахна Кандис и притисна длан към гърдите си. — Какво по дяволите беше това?

— Някой дуйкер — отвърна Кевин. — Една от онези дребни антилопи, които се срещат навсякъде, дори и по най-малките островчета от архипелага.

Мелани сведе очи към екрана и съобщи, че в района няма боноби.

— Така и очаквах — кимна Кевин. — Засичането им няма да е толкова лесно…

Двадесет минути по-късно Кандис съобщи, че право напред се вижда ярка слънчева светлина.

— Това трябва да е езерото — рече Кевин.

След няколко енергични тласъка с греблата, кануто се плъзна в чистите води на Лаго Хипо. Тримата пътници присвиха очи под ярката слънчева светлина и побързаха да сложат тъмни очила.

Езерото беше малко, с овална форма, отсрещният бряг се виждаше съвсем ясно. В средата му имаше малки, гъсто залесени островчета — истинско царство на ибисите, покрили ги като бели цветчета. Бреговете бяха обрасли с тръстика, а до нея, в чистата вода, се полюшваха красиви лилии. Всъщност, чистата вода не беше много, тъй като повърхността на езерото беше почти изцяло покрита със свободно плуващи растения, върху които спокойно кацаха дребни птички.

Стената на джунглата тук не беше толкова плътна, просто, защото между езерото и нея се простираха затревени поляни с размерите на футболно игрище. Сред тях стърчаха на групички стройни палми, а панорамата завършваше с назъбените варовикови скали, които се издигаха съвсем наблизо, увити в лека мараня.

— Много е красиво — прошепна Мелани.

— Напомня ми рисунка от праисторически времена — кимна Кевин. — Лесно мога да си представя бронтозаврите, които пасат по поляните отсреща.

— Хей, май видях хипопотами! — извика тревожно Кандис, впила очи във водата вляво от лодката.

Кевин се обърна натам. От водата действително стърчаха ноздрите и ушите на поне една дузина от тези огромни бозайници. Върху тях бяха накацали някакви дребни бели птички.

— Няма страшно — успокоително рече той. — Нали виждаш, че се отдалечават? Едва ли ще ни създават проблеми…

— Никога не съм била страстен природолюбител — призна унило Кандис.

— Излишно е да го споменаваш — кимна той, спомнил си собствените си притеснения по отношение на дивата природа, когато пристигна в Кого.

— Според картата някъде вляво трябва да има пътека — промърмори Мелани.

— Доколкото си спомням, тя обикаля източната част на езерото и свършва при моста — кимна Кевин. — Значи сме съвсем близо до нея… Кевин насочи кануто към левия бряг и впери поглед в тръстиката. Но не видя никакъв пролив.

— Май ще се наложи да минем направо през тръстиката — промърмори той.

— Не мърдам от лодката, докато не видя твърда земя! — отсече с категоричен тон Мелани.

Кевин каза на Кандис да вдигне греблото си и направи няколко силни загребвания със своето. За всеобща изненада лодката се вряза сред двуметровите стебла без всякакво затруднение. Тръстиките задраскаха по дъното, след по-малко от минута носът опря в брега.

— Стана лесно — отбеляза Кевин и се обърна назад. Просеката след тях бързо се затваряше. Гъвкавите стебла на тръстиките се изправяха отново, сякаш задвижвани от скрити пружини.

— Трябва ли да сляза? — нервно попита Кандис. — Не виждам земята. Тук сигурно гъмжи от змии и разни други гадини!

— Проправи си път с греблото — предложи й Кевин, изчака я да слезе и тласна лодката още по-напред. Мелани слезе, без дори да си намокри краката. — Ще си вземем ли храната? — попита той.

— По-добре да я оставим в лодката — отвърна Мелани. — Вземи само фенерчето и електронния пеленгатор. Аз ще нося картата и локатора…

Двете жени го изчакаха да слезе и му направиха знак да тръгне пръв. Той преметна торбата с оборудването през рамо и започна да си пробива път през тръстиките. Под обувките му зажвака вода, но само три-четири метра по-нататък стъпи на относително твърда земя, обрасла със суха трева.

— Това прилича на поляна, но всъщност си е блато — отбеляза Мелани и погледна с погнуса маратонките си, покрити до ръбовете с лепкава кал.

Кевин направи кратка справка с релефната карта, включи апаратурата за засичане и посочи надясно:

— Чипът-предавател на бонобо №60 трябва да е някъде там, при онези дървета… Най-много на 30–40 метра оттук.

— Да вървим да проверим — промърмори навъсено Мелани. Съсипаните чисто нови маратонки очевидно накараха и нея да се запита за смисъла на тази авантюра.

Кевин пое напред, следван от двете жени. Ходенето се оказа трудно, тъй като тревата се издигаше на отделни туфи, между които имаше кални локви. Двадесетина метра по-нататък нещата започнаха да се оправят. Брегът се издигаше стръмно нагоре и земята стана суха. Миг по-късно се появи и пътеката. За тяхна изненада тя изглеждаше добре утъпкана и се губеше към далечния край на езерото.

— Изглежда бригадите на Зигфрид са действали тук доста по-често, отколкото си представяхме — промърмори Мелани. — Тази пътека е поддържана много добре…

— Права си — кимна Кевин. — Явно са я поддържали, за да улеснят улова… Иначе джунглата отдавна да я беше погълнала. За наш късмет тя води право към варовиковите скали…

— Май ще се окаже, че има нещо вярно в приказките на Зигфрид за бригади, които палят огън… — подхвърли Мелани.

— Не е ли прекрасно? — иронично вдигна вежди Кевин.

— Хей, надушвам някаква неприятна миризма! — извика Кандис и се закова на място. — Като на мърша…

Спътниците й подушиха въздуха и бяха принудени да се съгласят.

— Това е лош знак — промърмори Мелани.

Кевин мълчаливо ги поведе към дърветата в края на поляната. Няколко минути по-късно пред очите им се появи разложеният труп на бонобо №60. Вонята беше толкова силна, че се принудиха да стиснат ноздрите си. Трупът беше полуоглозган от дребни хищници, вероятно лешояди.

Начинът, по който животното е било настигнато от смъртта, се оказа по-мрачен дори от състоянието на трупа му. Остър като топор камък беше разцепил главата на две, точно между очите. Той все още си беше на мястото, а самите очни ябълки бяха обърнати в противоположни посоки.

— Уф! — сбърчи нос Мелани. — Не това искахме да видим… Май ще излезе, че бонобите не само са се разделили на две стада, но и водят война помежду си. Чудя се дали и №67 не е убито…

Кевин ритна камъка и той се изтърколи встрани от разлагащата се глава.

— Това също не искахме да видим — промърмори той.

— Какво имаш предвид? — погледна го Кандис.

— Камъкът е заострен по изкуствен начин — отвърна Кевин и посочи с крак улеите по страничните стени. — А това означава изработка на някакви сечива…

— Страхувам се, че става въпрос за още едно косвено доказателство на твоята теория — подхвърли Мелани.

— Дай да се прехвърлим откъм подветрената страна, защото от тая воня ми призлява — промърмори Кевин и понечи да тръгне на изток по пътеката. Но ръката на Мелани се стрелна към рамото му и той бе принуден да спре. Младата жена сложи пръст на устните си и махна по посока на дърветата.

Проследил ръката й, Кевин изведнъж затаи дъх. В сянката, на около петдесет метра от тях, стоеше едно бонобо! Беше изправено на задните си крака и абсолютно неподвижно, сякаш на пост. В очите му се четеше изненада, вероятно не по-малка от изненадата на тримата пътешественици.

Кевин беше смаян от размерите на животното. Височината му надминаваше метър и петдесет, а и килограмите му не бяха малко — някъде между шестдесет и седемдесет, ако се съдеше по добре развитата мускулатура.

— По-високо е от животните, които докарват за трансплантации — отбеляза Кандис. — Разбира се, тях съм ги виждала само упоени и привързани към носилка…

— Ш-ш-т! — сложи пръст на устните си Мелани. — Не искам да го подплашим. Това може би е единственият ни шанс да видим живо бонобо!

Като се стараеше да не прави резки движения, Кевин свали раницата от рамото си и извади пеленгатора. Включи го на сканиране и от апаратчето започнаха да излитат тихи писукания. В момента, в който го насочи към бонобото, писуканията се превърнаха в постоянен звуков сигнал. Погледна екранчето от течни кристали, от устата му излетя сподавен вик на изненада.

— Какво има? — забеляза пребледнялото му лице Мелани.

— Номер едно — прошепна Кевин. — Това е моят двойник!

— Късметлия си! — рече със завист Мелани. — Много бих искала да видя и моя…

— Хайде да се приближим мъничко — предложи Кандис.

Кевин беше парализиран от изненада. Първото живо бонобо на острова се оказва собственият му двойник, но не това беше най-важното. Заковал очи в едрото животно срещу себе си, той получи окончателното доказателство, че страховете му са били основателни: действително беше създал хуманоиди от типа, обитавал земята преди повече от шест милиона години! Фактът, че това беше станало случайно, нямаше абсолютно никакво значение. — Това вече е прекалено! — рече с напрегнат шепот той.

— Какво? — обърна се да го погледне Мелани.

— Фактът, че там, отсреща, всъщност съм аз!

— Не прекалявай, моля те!

— Действително стои като човек — отбеляза Кандис. — Но е доста по-космат от мъжете, с които съм си имала работа…

— Много смешно! — процеди без следа от усмивка Мелани.

— Сканирай района, ако обичаш — нареди й с напрегнат шепот Кевин. — Бонобите обикновено се придвижват на групи, което означава, че наоколо положително има и други. Вероятно се крият в храстите…

Мелани включи локатора.

— Ама той изобщо не помръдва! — удиви се Кандис.

— Вероятно е парализиран от страх и не знае какво да мисли за нас — рече Кевин. — А ако предположението на Мелани за недостатъчно женски е вярно, може би просто е очарован от вас двете…

— И това не е смешно! — промърмори Мелани, без да вдига очи от екрана.

— Извинявай — смутено се усмихна Кевин.

— Какво е това около кръста му? — изведнъж попита Кандис.

— И аз се питам — отвърна Кевин. — Може би някое листо се е закачило там, докато си е пробивал път през джунглата…

— Я вижте това! — възбудено рече Мелани и вдигна апаратчето така, че и другите да видят екранчето. — Прав си Кевин… В храсталаците зад двойника ти се крие цяло стадо боноби!

— А той защо се е показал? — попита Кандис.

— Може би действа като мъжкарите сред шимпанзетата — рече Мелани. — При липсата на достатъчно женски, бонобите с положителност се държат като шимпанзетата. В случая става въпрос за проява на кураж, с оглед да спечели симпатиите на женските… Изтекоха няколко минути, бонобото на пътеката не помръдваше.

— Това ми прилича на засада от мексикански разбойници! — въздъхна Кандис. — Хайде да видим дали ще ни позволи да се приближим! Нищо няма да загубим. Сигурна съм, че този малък инцидент е само началото…

— Добре, но без резки движения — съгласи се Кевин. — Не искам да го подплашим, защото има опасност да изпуснем останалите…

— След вас — дръпна се встрани Кандис.

Тримата бавно тръгнаха напред. Начело беше Кевин, следван по петите от Мелани. Скъсиха разстоянието наполовина и отново спряха. Сега вече виждаха бонобото отлично. Имаше рунтавите вежди и полегатото чело на шимпанзе, но долната половина на лицето му се различаваше значително дори от обикновените бонобо. Челюстта беше прибрана навътре, носът — сплескан, с широки ноздри. Ушите му бяха далеч по-малки от тези на шимпанзетата и бонобите и за разлика от тях бяха почти прилепнали за черепа.

— Дали и вие си мислите това, което мисля аз? — прошепна Мелани.

— Напомня за картинките на пещерния човек, които разглеждахме в трети клас — кимна Кандис.

— Вижте ръцете му! — прошепна Кевин.

— Какво им е на ръцете му? — учуди се Кандис.

— Палецът е различен от този на шимпанзетата и стърчи перпендикулярно на дланта!

— Прав си! — прошепна възбудено Мелани.

— Пресвети Боже! — простена Кевин. — Доказателствата се умножават! Ако гените на развитието са отговорни за анатомичните промени, необходими за изправения стоеж, то същите гени, разположени в късото разклонение на Хромозома 6, вероятно са спомогнали и за създаването на този палец!

— Това около кръста му е лозов лист — отбеляза Кандис. — Сега вече го виждам съвсем ясно…

— Да пристъпим още малко напред, а? — предложи Мелани.

— Не бива — поклати глава Кевин. — Честно казано, аз съм изненадан от факта, че все още не е хукнал да бяга. По-добре да седнем тук, на пътеката…

— Няма още девет, но вече е горещо като в пещ — намръщи се Мелани. — Нещата ще станат още по-лоши… Ако ще сядаме някъде, по-добре да бъде на сянка. Освен това мисля, че е време да вземем и храната…

— Съгласна съм — кимна Кандис.

— Как няма да си съгласна! — погледна я иронично Кевин. Вече му беше писнало да слуша предложенията на Мелани, към които Кандис незабавно се присъединяваше.

— Не си много мил! — нацупи се Кандис.

— Добре де, извинявай — рече Кевин, който наистина не беше имал за цел да я обиди.

— Отивам по-близо — обяви Мелани. — Джейн Гудол е успяла да седне редом със своите шимпанзета…

— Но след няколко месеца на привикване — напомни й Кевин.

— Все пак ще опитам — тръсна глава младата жена.

Кевин и Кандис я оставиха да вземе аванс от два-три метра, после се спогледаха, свиха рамене и я последваха.

— Не е нужно да го правите заради мен — прошепна Мелани.

— Искам да видя изражението на лицето му и да надникна в очите му — прошепна в отговор Кевин. — Това все пак е моят двойник, нали?

Продължиха напред, вече в пълно мълчание. Стигнаха на седем-осем метра от бонобото и отново спряха.

— Невероятно! — прошепна Мелани, заковала очи в лицето на животното. Единствените признаци на живот по него бяха редките примигвания на клепачите и едва видимото помръдване на ноздрите при вдишване и издишване.

— Какъв гръден кош! — възхити се Кандис. — Сякаш цял живот е играл гимнастика!

— И откъде този белег? — попита Мелани. Грозен белег пресичаше лявата част от лицето на бонобото и стигаше почти до устата.

Кевин се приведе напред и заби поглед в очите на животното. Бяха кафяви като неговите, а зениците им приличаха на връхчета от карфици, вероятно поради слънцето, което грееше право в лицето му. Не успя да определи дали в тях проблесват искриците на разума. Без никакво предупреждение бонобото плесна с ръце. Звукът беше толкова силен, че стената от гъста зеленина го повтори с отчетливо ехо. В същия момент отвори уста и изрева:

— Ата!

Тримата пътешественици подскочиха от изненада. Убедени още от самото начало, че животното ще побегне всеки момент, те изобщо не отчетоха възможността да се държи агресивно. Крясъкът ги накара да замръзнат в очакване на нападение, но бонобото отново застина на място и заприлича на каменна статуя.

Объркването им постепенно премина, очите им нервно пробягаха по лицето на животното.

— Какво беше това? — попита с несигурен глас Мелани.

— Мисля, че той изобщо не се плаши от нас — отбеляза Кандис. — Май ще е по-добре, ако се отдръпнем…

— Правилно — притеснено кимна Кевин. — Но нека го направим бавно и без паника… — Отстъпи крачка назад и направи знак на жените да сторят същото.

Бонобото реагира светкавично. Ръката му се плъзна зад гърба и измъкна някакво сечиво, очевидно закачено на лозовата вейка през кръста му. Вдигна го над главата си и отново извика „ата“. Тримата замръзнаха с разширени от ужас очи.

— Какво означава това „ата“? — попита Мелани след няколко секунди напрегната тишина. — Дума? Нима той може да говори?

— Нямам идея — смутолеви Кевин. — Добре поне, че не се нахвърли отгоре ни…

— А какво е това, което държи? — присви очи Кандис. — Прилича ми на чук…

— Точно това е — кимна Кевин. — Обикновен дърводелски чук. Трябва да са го задигнали от строителите на моста…

— Отбележи как го държи — точно като теб и мен… — подхвърли Мелани. — Вече няма съмнение, че палецът му е перпендикулярен на дланта…

— Да се махаме оттук! — проплака Кандис. — И двамата бяхте единодушни, че тези животни са боязливи, но господинът насреща никак не ми прилича на такъв!

— Без тичане! — предупреди полугласно Кевин, без да отмества поглед от бонобото.

— Вие стойте колкото си искате, но аз се връщам в лодката! — рече с треперещ глас Кандис.

— Всички се връщаме, но бавно…

Без да обръща внимание на предупреждението му, Кандис се обърна и побягна. Но едва изминала няколко метра, тя се закова на място и нададе пронизителен писък.

Кевин и Мелани се обърнаха едновременно. Гледката, която се разкри пред очите им, ги накара да затаят дъх. От храсталаците бяха изскочили още поне двадесетина боноби които отрязваха пътя им за отстъпление.

Кандис започна да отстъпва назад и скоро се блъсна в Мелани.

В продължение на една пълна минута никой не помръдна. После бонобо №1 отново отново изкрещя „ата“ и останалите животни сключиха плътен кръг около хората.

Кандис простена, Кевин и Мелани опряха гръб в гръб и застинаха на място. Кръгът на животните бавно се стесняваше. Пристъпваха напред крачка по крачка, сякаш подчинявайки се на нечута команда. От телата им се разнасяше тежка и неприятна миризма, лицата им бяха безизразни, но леко напрегнати. Очите им блестяха.

Кръгът се стесни дотолкова, че ако някой от човеците протегнеше ръка, лесно би пипнал най-близкото бонобо. Животните ги оглеждаха с неподправен интерес, някои от тях стискаха заострени камъни, подобни на онзи, с който беше убито бонобо №60.

Парализирани от ужас, тримата не бяха в състояние да помръднат. Всички животни изглеждаха в отлично физическо състояние, като номер 1.

Двойникът на Кевин остана извън кръга. Ръката с чука беше отпусната покрай тялото му. Краката му се раздвижиха и описаха кръг около пленниците, очите му не се отделяха от лицата им. Миг по-късно започна да издава къси пронизителни звуци, придружени от забързани жестове.

Няколко животни му отговориха, едно от тях протегна ръка към Кандис.

— Не мърдай! — предупредително се обади Кевин, забелязал паниката в очите на младата жена. — Все още не са ни нападнали и това е обнадеждаващо…

Кандис тежко преглътна и остави бонобото да докосне златистата й коса. Животното изглеждаше запленено от цвета й, а тя положи неимоверни усилия да остане на място.

Обади се и друго животно, ръцете му изразително махаха по посока на продълговат белег встрани на тялото му, очевидно дело на хирургически скалпел.

— От този са взели бъбрека, присаден на онзи бизнесмен от Далас — досети се Кевин. — Сочи към нас и очевидно ни свързва с тази неприятна операция…

— Лошо! — мрачно поклати глава Мелани.

Едно от животните протегна ръка и докосна ръката на Кевин, после пръстите му се плъзнаха по пеленгатора. За изненада на Кевин то изобщо не направи опит да му го отнеме.

Бонобото, изправено точно срещу Мелани, хвана блузката й с два пръста, сякаш искаше да опипа плата. После предпазливо докосна локатора в ръцете й — съвсем леко, само с върха на пръста си.

— Изглеждат объркани от нас — колебливо промърмори Кевин. — И някак странно почтителни. Според мен няма да ни наранят, защото май ни мислят за някакви богове…

— Как да засилим тези чувства у тях? — попита Мелани.

— Ще им дам нещо — реши Кевин, направи мислен оглед на личните си вещи и изборът му спря на часовника. Избягвайки резките движения, той бавно тикна пеленгатора под мишницата си и смъкна верижката от китката си. Вдигна я високо над главата си и внимателно я подаде на най-близкото бонобо.

Животното наклони глава, огледа внимателно часовника, после протегна ръка. В същия момент бонобо №1 отвори уста и рече:

— От!

Онзи с часовника реагира незабавно. Направи една крачка назад и му го подаде. Номер Едно ловко го надяна на китката си.

— Какъв кошмар, Господи! — не се сдържа Кевин. — Моят двойник ми взе часовника!

Едрият звяр вдигна ръка пред лицето си и внимателно огледа новата си придобивка. После направи кръг с палеца и показалеца си и изрече нова дума:

— Ранда.

Едно от бонобите хукна към близките храсталаци и миг по-късно се появи обратно с навито на руло въже.

— Откъде са се сдобили с въже? — вдигна вежди Мелани.

— Вероятно са го задигнали заедно с инструментите…

— Какво са намислили? — нервно попита Кандис.

Бонобото пристъпи към Кевин и уви въжето около кръста му. С недоверие и смайване той гледаше как на корема му се оформи груб възел.

— Не се съпротивлявайте — прошепна на спътничките си той. — Всичко ще е наред, стига да не ги раздразним или изплашим…

— Не искам да ме връзват! — проплака Кандис.

— Докато не ни наранят, няма страшно — направи опит да я успокои Мелани.

Бонобото уви въжето около телата на двете жени по приблизително същия начин, свободният край на въжето остана в ръцете му.

— Явно са решили да ни поканят на гости — направи опит да се пошегува Кевин.

— Не се обиждай, ако все още не съм избухнала в смях — навъсено промърмори Мелани.

— Очевидно нямат нищо против, че разговаряме — отбеляза той.

— Дори им е интересно — кимна Мелани и посочи животните около себе си, които въртяха глави и слушаха с явно любопитство. Бонобо номер едно разпери ръце и раздвижи пръстите си.

— Арак! — заповяда то.

Групата моментално се раздвижи, включително животното с въжето. Кевин, Мелани и Кандис бяха принудени да тръгнат с нея.

— Този жест го видях в операционната — отбеляза Кандис.

— Явно означава „да вървим“, „да тръгваме“, или нещо подобно — развълнувано преглътна Кевин. — Невероятно, но факт: те говорят!

Напуснаха сянката на дърветата, прекосиха поляната и излязоха на пътеката. Бонобите вървяха мълчаливо, без да свалят очи от пленниците си.

— Подозирам, че тези пътечки са поддържани не от хората на Зигфрид, а от животните — отбеляза Мелани.

Навлязоха в джунглата. Пътеката под краката им беше все така гладка и добре отъпкана.

— Къде ни водят? — нервно попита Кандис.

— Вероятно към пещерите — сви рамене Кевин.

— Разхождат ни като кучета на каишка — промърмори Мелани. — Може би все пак трябваше да окажем някаква съпротива…

— Не — поклати глава Кевин. — Според мен не бива да ги дразним…

— Ти какво ще кажеш, Кандис? — попита Мелани.

— Прекалено съм уплашена, за да разсъждавам. Единственото, което искам, е да се върна в лодката…

Бонобото пред тях се обърна и рязко дръпна въжето. Тримата пленници почти се строполиха на земята. Ръката му се размаха с дланта надолу, гласът му беше тих, почти шепот:

— Хана!

— Господи, тоя ще ни утрепе като нищо! — промърмори Мелани, успяла да запази равновесие с цената на неимоверни усилия.

— Какво ни казва? — попита Кандис.

— Вероятно да пазим тишина — отвърна Кевин.

Групата рязко спря. Бонобите започнаха да си разменят някакви сигнали с ръце, няколко от тях посочиха дърветата вдясно. Оформи се група от няколко животни, която безмълвно се стопи в джунглата. Останалите останаха в кръг около пленниците, а три от тях се покатериха по близките дървета със смайваща пъргавина, сякаш законите на гравитацията не важаха за тях.

— Какво става? — прошепна Кандис.

— Нещо важно, тъй като всички са напрегнати — отвърна Кевин.

Няколко минути изтекоха в пълна тишина. Животните сякаш бяха замръзнали на пътеката. После изведнъж настъпи лудница. Зелената стена на джунглата вдясно от тях сякаш се срути, разнесоха се пронизителни писъци. Дърветата изведнъж оживяха от стадо маймуни-колобус, които панически бягаха, но право към бонобите, очакващи ги на клоните над пътеката.

Зърнали засадата, те се опитаха да променят посоката, но няколко от тях тупнаха на пътеката и бяха моментално ликвидирани от очакващите ги бонобо с остри камъни в ръце. Кандис примижа от ужас и извърна глава.

— Бих казала, че наблюдаваме характерен пример за колективен лов, който изисква изключително добра координация… — промърмори Мелани, дълбоко впечатлена, въпреки сложната ситуация, в която бяха изпаднали.

— Страхувам се, че съдебните заседатели вече са в залата, а присъдата е неблагоприятна за нас — въздъхна Кевин. — Намираме се на острова едва от час, но вече получихме отговор на основния въпрос, който ни доведе тук. Освен колективния лов открихме, че бонобите ходят изправени, палците им са като на хората, използват основни сечива, а дори и нещо, което наподобява примитивна реч. Гласните им струни са съвсем като нашите…

— Невероятно! — промълви Мелани. — Само за няколко години на острова тези животни са направили еволюция, за която на хората са били необходими няколко милиона години!

— О, я стига! — не издържа Кандис. — Какви са тези научни дискусии? Май забравяте, че сме техни пленници!

— Това е нещо повече от научна дискусия — въздъхна Кевин. — Става въпрос за една ужасна грешка, отговорността, за която е изцяло моя. Реалността се оказа далеч по-лоша от първоначалните ми опасения, свързани с дима над острова. Тези животни са хуманоиди!

— Аз също нося известна отговорност — промърмори Мелани.

— Не — поклати глава Кевин. — Аз бях този, който роди химерата чрез безразсъдното си бъркане в хромозомите…

— Сега пък какво правят? — учудено попита Кандис.

Кевин и Мелани се обърнаха и видяха, че номер едно се е насочил право към тях. В ръцете си държеше окървавения труп на една маймуна колобус. Часовникът около китката подчертаваше особеното му положение на полумаймуна-получовек… Спря на крачка от Кандис, поднесе й трупа и рече:

— Ста.

Кандис простена и извърна глава.

— Подарява ти лова — подхвърли Мелани. — Опитай се да реагираш.

— Не мога дори да го гледам! — проплака русокосата жена.

— Опитай! — настоя Мелани.

Кандис бавно се обърна. Върху лицето й се беше изписало дълбоко отвращение. Вратът на нещастната маймуна беше прекършен като съчка.

— Поклони се, или направи нещо друго от тоя сорт — окуражи я Мелани.

Кандис съумя да пусне една бледа усмивка и склони глава. Бонобо номер едно стори същото, после с достойнство се оттегли.

— Невероятно! — прошепна Мелани. — Той очевидно е мъжкарят-лидер, но в поведението му се долавят остатъци от матриархата, властващ сред стадата от този вид…

— Браво, Кандис, справи се отлично — похвали я Кевин.

— В момента съм пълна развалина — призна с плачлив глас младата жена.

— Знаех си аз, че трябва да се изруся — подхвърли Мелани в опит да разведри атмосферата.

Бонобото-пазач отново дръпна въжето, но този път много по-внимателно. Групата отново тръгна на път.

— Не искам да ходя повече с тях! — проплака Кандис.

— Стегни се, всичко ще бъде наред — окуражи я Мелани. — Започвам да мисля, че предположението на Кевин ще се окаже вярно. Мислят ни за богове, особен теб с тази руса коса… Ако бяха настроени враждебно към нас, отдавна да са ни убили, като горките маймуни…

— А защо ги убиха? — попита Кандис.

— Вероятно за храна — отвърна Мелани. — Това е доста изненадващо, тъй като бонобите не са месоядни, за разлика от някои видове шимпанзета…

— Аз пък си помислих, че са достатъчно близо до хората и убиват за спорт — призна Кандис.

Пресякоха една покрита с храсти полянка и започнаха изкачване. Четвърт час по-късно напуснаха сумрака на джунглата и излязоха на почти голото затревено пространство в подножието на варовиковите скали.

Високо горе, някъде към средата на почти отвесния склон, се виждаше отворът на голяма пещера, до нея се стигаше по почти незабележима и изключително стръмна стълба, изкопана направо в скалата. Пред входа на пещерата се бяха скупчили около дузина боноби, по всяка вероятност женски. Те шумно блъскаха гърдите си с длани и крещяха „бада, бада“…

Бонобите около пленниците отвърнаха със същите възгласи, някои от тях вдигнаха труповете на убитите маймуни високо над главите си. Женските посрещнаха този жест с шумни дюдюкания, близки до крясъците на шимпанзетата.

Стигнаха подножието на стълбата, групата се раздели. Една част от бонобите започнаха да побутват пленниците си и да им правят знаци да вървят нагоре. Женските изведнъж млъкнаха.

— Защо имам чувството, че домакините не се радват на нашата поява? — попита шепнешком Мелани.

— Според мен просто са изненадани — отвърна Кевин. — Не са очаквали да ни видят…

Бонобо номер едно рече „зит“ и вдигна палец. Групата на охранителите се втурна напред, повличайки и пленниците със себе си.