Хромозома 6

Ню Йорк, 4 март 1997 г. 7.25 часа

Джак Степълтън се приведе над кормилото, натисна педалите и се понесе по Тридесета улица. На петдесетина метра от Първо авеню изправи гръб и спря да върти. Светофарът светеше червено. Дори щурак като него не можеше да си позволи преминаване на пресечката в момент, в който потоци от коли се насочваха към изходните артерии на града.

Времето омекна значително. Падналата преди два дни суграшица изчезна, само тук-там между паркираните коли можеха да се видят купчини мръсен сняг. Джак беше доволен, тъй като за пръв път от няколко дни насам получи възможност да се придвижва с колелото. Беше ново колело, само на три седмици. Купи го след като му откраднаха старото преди около година.

В началото възнамеряваше да го купи бързо, но след като се размина на косъм от смъртта най-сетне реши, че трябва да прояви малко благоразумие. Въпросният инцидент нямаше нищо общо с колоезденето по улиците на Ню Йорк, но едновременно с това го разтърси толкова здраво, че го накара да се замисли за безразсъдното си поведение на пътя.

Но с течение на времето страховете му се стопиха. Последен тласък към покупката беше майсторската работа на неизвестен джебчия в метрото, който задигна не само портфейла, но и ръчния му часовник. Още на следващия ден Джак отиде в магазина и си купи чисто нов планински бегач марка „Канъндейл“. Приятелите му отбелязаха този акт със свиване на рамене, примирили се със завръщането на старите навици. Но на практика Джак караше много по-благоразумно от преди и избягваше да предизвиква съдбата като се навира между ревящите камиони и паркираните коли. Престана да слаломира по нанадолнището на Второ авеню, а Сентрал Парк заобиколяше отдалеч, особено след като се стъмни.

Спря на ъгъла, опря крак на асфалта и огледа обстановката. Почти веднага забеляза тумбестите телевизионни микробуси с извадени антени, паркирани откъм източната част на Първо авеню, точно пред крайната цел на пътуването му — сградата на Съдебна медицина, обслужваща град Ню Йорк. Или просто моргата, както я наричаха обикновените хора.

Джак заемаше длъжността медицински следовател от година и половина и вече знаеше какво може да означава оживлението пред моргата — смърт на някоя знаменитост, или най-малкото на човек, който за момента е в центъра на вниманието на медиите. Имаше и друга вероятност — смърт на повече хора, предизвикана от самолетна или влакова катастрофа. Самият той предпочиташе първата причина, просто като човек…

Светна зелено. Джак натисна педалите, прекоси Първо авеню и влезе в моргата откъм приемното отделение на Тридесета улица. Паркира велосипеда на обичайното му място край купчината ковчези от остров Харт и пое към асансьорите. Тези ковчези използваха за неидентифицираните и непотърсени от никого трупове, които все пак трябваше да бъдат погребани.

Веднага усети напрежението. Няколко секретарки от дневната смяна обслужваха телефоните в залата за комуникации, въпреки че работното им време започваше едва в осем. Върху пултовете пред тях напрегнато мигаха червени лампички. Дори будката на сержант Мърфи беше отворена и с включено осветление, макар че той рядко се появяваше тук преди девет. Усетил как любопитството му нараства, Джак влезе в помещението за идентификации и се насочи към автомата за кафе. До него, както обикновено, се беше настанил асистент-патологът Вини Амендола с разтворен вестник в ръце. Но тази сутрин единствено той изглеждаше както обикновено. През повечето дни Джак беше пръв на работното си място, но днес го бяха изпреварили цели трима души — заместник-директорът Калвин Уошингтън и колегите му патолози Лори Монтгомъри и Чет Макгавъри. Събрали се на малка групичка, те оживено разговаряха със сержант Мърфи и лейтенант-детектив Лу Солдано, който Бог знае защо се беше озовал тук толкова рано. Лу често се отбиваше в сградата на Съдебна медицина, но никога в седем и половина сутринта. На всичкото отгоре изглеждаше така, сякаш беше спал с дрехите си. Джак си сипа чаша кафе, добави сметана и бучка захар, после бавно се насочи към фоайето. Никой от колегите не забеляза появата му. Както очакваше, фоайето беше пълно с репортери, които лениво бъбреха помежду си с картонени чаши в ръце. Повечето от тях държаха запалени цигари. Пушенето в сградата беше строго забранено и Джак нареди на Вини да иде да предупреди посетителите.

— Ти си по-близо — кратко отвърна Вини и вдигна вестника пред очите си.

Отбелязал с въздишка тази проява на неуважение, Джак пристъпи към стъклената врата и рязко я отвори. Не успя да предупреди пушачите за забраната, тъй като в рамките на две-три секунди се оказа под обсадата на десетки микрофони.

Заваляха въпроси, хората се скупчиха около него, нищо не им се разбираше.

Джак изрева с пълно гърло, че пушенето е забранено, след което му се наложи да употреби физическа сила, за да се прибере обратно и да затръшне вратата след себе си. Репортерите се залепиха за дебелото стъкло като домати в консерва.

Отвратен от поведението им, Джак се върна в залата за идентификации, напълни дробовете си с въздух и извика:

— Някой ще ми обясни ли какво става тук?

Присъстващите се извърнаха към него.

— Не си ли чул? — попита Лори.

— Щях ли да питам, ако съм чул? — раздразнено я изгледа той.

— Телевизията само за това говори — сопнато рече Калвин.

— Джак няма телевизор — подхвърли Лори. — В неговия квартал подобни уреди са лукс…

— Къде живееш, синко? — попита сержант Мърфи. — За пръв път чувам, че телевизорите могат да бъдат лукс… — Застаряващият полицай с червендалесто лице и ирландска кръв във вените изглеждаше искрено загрижен. Дежуреше в Съдебна медицина от десетки години насам и вероятно по тази причина приемаше всички служители тук като свои близки родини.

— Живее в Харлем — подхвърли Чет. — И съседите му положително искат да си купи телевизор, за да му го вземат назаем…

— Стига, момчета — предаде се Джак. — Кажете ми причината за тая суматоха, моля ви…

— Вчера следобед са гръмнали един мафиотски бос — обяви с кънтящ глас Калвин. — И това накара стършелите да се размърдат, тъй като малко преди това същият бос се съгласил да сътрудничи на правосъдието и бил поставен под полицейска закрила…

— Той никога не е бил мафиотски бос — обади се Лу Солдано. — Беше само функционер на средно ниво, член на фамилията Вакаро…

— Все тая — махна с ръка Калвин. — Важното е, че го гръмнаха въпреки охраната на най-добрите ченгета в Ню Йорк. Което означава, че полицията не е в състояние да пази когото и да било!

— Беше предупреден да не ходи в този ресторант! — ядосано възрази Лу. — В това съм абсолютно сигурен. Никой не може да те опази, ако си решил да вършиш глупости, нали?

— Случайно да го е гръмнал някой полицай? — попита Джак. В качеството си на медицински следовател беше длъжен да проверява всички възможности, особено когато става въпрос за човек, поставил се на разположение на властите.

— Не беше арестуван — веднага отгатна хода на мислите му Лу. — Това бе направено на един доста по-ранен етап, когато го арестуваха и му предявиха официално обвинение. Но след това го пуснаха под гаранция.

— Тогава защо е този шум?

— Защото нагряха задниците на куп важни клечки — намеси се Калвин. — Включително на кмета, областния прокурор и началника на полицията!

— Амин — въздъхна Лу. — Аз специално съм тук заради нагретия задник на началника на полицията… Имаме работа с една от онези кошмарни за всяка публична институция ситуации, при които медиите виждат шанса да ни разкъсат. Глави ще падат, ако не пипнем извършителите по най-бързия начин!

— А едновременно с това трябва да се грижите и за онези, които биха дръзнали да ви сътрудничат в бъдеще — добави Джак.

— Прав си — въздъхна Лу.

— Не знам, Лори… — проточи Калвин, очевидно връщайки се на темата, която бяха обсъждали до този момент. — Оценявам желанието ти да направиш тази аутопсия, но не зная дали Бингъм няма да я поиска за себе си…

— Но защо? — повиши тон Лори. — Случаят е съвсем обикновен, правила съм аутопсия на десетки жертви на огнестрелно оръжие. Освен това доктор Бингъм трябва да присъства на заседание на Бюджетната комисия в кметството и едва ли ще се появи до обед. Дотогава аз отдавна ще съм приключила и полицията ще разполага с резултатите. Нека им помогнем, защото времето ги притиска…

Калвин премести поглед върху Лу.

— Как мислиш, дали пет-шест часа закъснение ще се отразят на следствието? — попита той.

— Сигурно — сви рамене детективът. — Мисля, че ще е най-добре да приключим с аутопсията веднага. Особено, ако наистина се окаже, че извършителите са един или двама човека, които подозираме…

— Мразя да вземам подобни решения — въздъхна Калвин и тежко премести тежестта на 130-килограмовото си туловище от единия на другия крак. — Особено след като знам каква ще бъде реакцията на Бингъм… Но майната му! Давай, Лори… Случаят е твой.

— Благодаря, Калвин — усмихна се доволно Лори и побърза да вземе една папка от близкото бюро. — Имаш ли нещо против да присъства и Лу?

— Нямам — поклати глава Калвин.

— Тогава да тръгваме, Лу — кимна Лори, грабна мантата си от облегалката на стола и се насочи към вратата. — Ще направим кратък външен оглед на трупа, а след това ще го вкараме в рентгена. Сигурна съм, че са пропуснали това, тъй като снощи е било истинска лудница!

— След теб — рече Лу и тръгна подире й.

Джак се поколеба за момент, после забърза след тях. Не можеше да разбере защо Лори настоява за тази аутопсия. Далеч по-разумно би било да се държи настрана. Подобни случаи с политическа окраска винаги се оказват горещ картоф, от който човек може здравата да се опари.

Младата жена крачеше бързо и той успя да я настигне едва в коридора оттатък залата за комуникации, при това само защото тя се спря да надникне в кабинета на Джанис Джегър. Джанис беше част от екипа на експерт-криминолозите, които по-често наричаха асистенти. Беше изключително съвестна и редовно оставаше след изтичане на работното време, което за нея неизменно беше през нощта — между десет и пет…

— Ще видиш ли Барт Арнолд преди да си тръгнеш? — попита я Лори. Имаше предвид шефа на екипа експерт-криминолози.

— Сигурно — сви рамене Джанис. Беше дребна тъмнокоса жена с ясно очертани кръгове под очите.

— Направи ми една услуга — рече Лори. — Помоли го да поиска от Си Ен Ен копие на касетата с убийството на Карло Франкони. Искам да я получа по най-бързия начин.

— Готово — усмихна се Джанис.

Лори и Лу продължиха по коридора.

— Хей, вие двамата — подвикна след тях Джак. — Я намалете темпото…

— Чака ни работа — отвърна през рамо Лори.

— Никога не съм те виждал толкова нетърпелива пред аутопсия — задъхано рече Джак и се изравни с нея. — Какво му е толкова специалното на този случай?

— Много неща — отвърна Лори и натисна бутона за повикване на асансьорите.

— Например? — настоя Джак. — Не искам да ти развалям удоволствието, но тук става въпрос за политика. Каквото и да направиш или кажеш, все ще ядосаш някого… Мисля, че Калвин е прав и случаят трябва да бъде оставен на шефа…

— Имаш право на мнение — промърмори Лори и отново натисна бутона. Тези асансьори в задната част на сградата бяха изключително бавни. — Но аз виждам нещата в друга светлина… Правила съм куп аутопсии на жертви на огнестрелно оръжие, но за пръв път ми се случва да разполагам с видеозапис на убийството, който без съмнение ще потвърди или отхвърли голяма част от заключенията ми… Да не говорим, че отдавна се каня да пиша дисертация на тази тема и това може би ще се окаже един наистина уникален пример…

— Господи! — простена Джак и извъртя очи към небето. — Какви благородни мотиви! — Сведе очи към лицето на Лори и тръсна глава: — Но все пак трябва добре да си помислиш! Интуицията ми нашепва, че ще си докараш големи бюрократични проблеми. Все още не е късно да ги избегнеш… За целта е достатъчно да направиш кръгом и да кажеш на Калвин, че си променила намеренията си. Предупреждавам те, че поемаш голям риск!

— Кой ми говори за рискове? — засмя се Лори, вдигна ръка и опря пръст в носа на Джак. — Всичките ти познати, включително аз самата, настоятелно те молиха да не си купуваш ново колело… Защото то те заплашва не с бюрократични, а със сериозни здравословни проблеми!

Асансьорът пристигна, Лори и Лу се качиха. Джак се поколеба за момент, но след това също се напъха в кабината.

— Няма да ме разубедиш, така че можеш да си спестиш дъха — предупреди го Лори.

— Окей — вдигна ръце Джак. — Обещавам, че спирам със съветите. Но много ми се ще да проследя развитието на случая. Днес имам „книжен“ ден и възнамерявам да погледам, стига да нямаш нищо против…

— Можеш дори да помагаш — отвърна Лори.

— Стига Лу да няма нищо против — двусмислено подхвърли Джак.

Лу се изсмя, Лори се изчерви. Но никой от двамата не коментира подмятането му.

— Преди малко намекна, че имаш специален интерес към този случай — рече след неловката пауза Джак. — Би ли ме осведомила за какво става въпрос?

Лори и Лу си размениха кратко визуално послание, което остана непонятно за него. Изчака малко, после поклати глава и промърмори:

— Ясно… Май излиза така, че това не е моя работа…

— Нищо подобно — обади се Лу. — Става въпрос за една доста странна връзка. Жертвата Карло Франкони беше заел средна по значение ръководна длъжност във фамилията, на мястото на един тип, който се казва Поли Черино. А този Черино влезе в дранголника главно благодарение на упоритата работа на Лори…

— И на твоята също — добави Лори миг преди кабината да спре с неприятно поклащане.

— Главно на твоята — поклати глава Лу.

Измъкнаха се навън и тръгнаха към канцеларията на моргата, която се намираше в приземието.

— Не беше ли нещо, свързано със свръхдоза наркотици? — попита Джак.

— Така беше — въздъхна Лори. — Един ужасен случай, от който буквално ми настръхнаха косите. Проблемът е там, че доста от свързаните с него типове продължават да действат, включително Черино, въпреки че е в затвора…

— Където ще остане още дълго — добави Лу.

— Ще ми се да вярвам, че е така — въздъхна Лори. — Но както и да е… Надявам се аутопсията на Франкони да сложи край на всичко това, най-вече на кошмарите, които продължават да ме спохождат…

— Затвориха я в един чамов ковчег и я отмъкнаха с катафалка — поясни Лу.

— Велики Боже! — ахна Джак. — Никога не си ми казвала за това!

— Опитвам се да не мисля за него — отвърна младата жена, после рязко смени темата: — Ще ви помоля да почакате тук… Лори хлътна в канцеларията на моргата, за да вземе списъка на телата, пристигнали в хладилните камери през нощта.

— Не мога да си представя, че ще ме затворят в ковчег! — потръпна Джак. Най-много се страхуваше от височини, но веднага след тях идваха тесните и затворени пространства.

— Аз също — промърмори Лу. — Но тя се възстанови по един наистина забележителен начин. Само час след като я извадиха оттам, вече беше в състояние да разсъждава и измисли план, която спаси и двама ни… А аз се натиках в лапите на онези типове с прекалената самоувереност на човек, който отива да спасява една безпомощна жена…

— Исусе! — поклати глава Джак. — А аз си въобразявах, че никой не може да преживее премеждието, което преживях лично — да ме вържат с белезници към някаква канализационна тръба и двамата ми похитители да се карат кой трябва да ми види сметката!

Лори се появи обратно с лист хартия в ръце.

— Камера 111 — обяви тя. — Бях права в предположението си, че никой не се е сетил да прекара трупа през рентгена… После се понесе напред като бегач на дълги разстояния.

Джак и Лу трябваше да подтичват, за да не изостанат. Младата жена спря пред редицата никелирани врати на хладилните камери, провери номера и щракна една от ключалките. После с ловко и добре тренирано движение плъзна носилката навън.

Веждите й отскочиха нагоре. Носилката беше празна, върху чаршафа личаха следи от кръв и замръзнали секрети.

— Странно! — промърмори тя, бутна я обратно и затвори вратичката. После отново провери номера на камерата. Грешка нямаше — това действително беше номер 111. Отвори за втори път, сложи ръка над очите си и надникна вътре. Тленните останки на Карло Франкони не бяха тук.

— По дяволите! — изруга Лори и започна да отваря дебелите врати на съседните камери. В някои от тях имаше трупове и тя внимателно провери прикрепените към тях номера. Скоро стана ясно, че Карло Франкони е изчезнал.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Проклетият труп го няма!

Джак наблюдаваше сцената с усмивка. А отчаяното изражение върху лицето на Лори го накара да избухне в гръмогласен смях.

— Моля за извинение — овладя се миг по-късно той. — Интуицията ми подсказваше, че този случай ще ти донесе бюрократични главоболия… Но се оказа, че греша. Бюрократите са тези, които ще си имат главоболия!