Хромозома 6

Ню Йорк, 5 март 1997 год. 7.25 ч.

Комбинацията от евтино червено вино и недостатъчно сън принуди Джак да намали темпото на обичайната сутрешна колоезда към работното място. Обикновено се появяваше в залата за идентификация на Патологическия център някъде около седем и петнадесет. Но днес, хвърляйки поглед към стенния часовник в приземието на моргата, той с тревога установи, че минава седем и двадесет и пет. Не беше закъснял, но не обичаше да нарушава правилата, които сам си беше определил. Чрез дисциплината по отношение на работата лекуваше неизбежните пристъпи на депресия и системата действаше напълно задоволително.

Първата му работа беше да напълни една чаша с кафе от общата кафеварка. Дори ароматът на горещата течност му подейства добре. Рефлекторните реакции на Павлов, рече си той и отпи една глътка. Вкусът беше божествен, леките пристъпи на махмурлук бързо изчезнаха. Какво нещо е внушението, рече си той, отчел факта, че кофеинът не може да действа толкова бързо.

Насочи се към помощника си Вини Амендола, чиято смяна се застъпваше с нощното дежурство. Както обикновено, той се беше паркирал зад едно от металните бюра със сутрешния вестник в ръце.

Дръпна кранчето на вестника и надникна в лицето му. Вини наближаваше тридесетте, беше в окаяно физическо състояние, но чертите на италианското му лице бяха красиви. Джак искрено завиждаше на гъстата му черна коса, отбелязвайки тъжния факт, че от година насам собствената му светло кестенява коса беше започнала да отънява на темето.

— Хей, Айнщайн! — подвикна той. — Какво пише във вестника за инцидента с трупа на Франкони?

Двамата често работеха в екип и изпитваха взаимно уважение към духовитостта, бързите реакции и черния си хумор.

— Не знам какво пише — промърмори Вини и направи опит да изтръгне любимия си вестник от лапите на Джак. Снощи „Никс“ бяха загубили поредния мач от НБА и той се чувстваше нещастен.

По челото на Джак се появиха недоумяващи бръчки. Вини съвсем не беше гений в областта на науката, но по отношение на последните новини беше всепризнат капацитет. Четеше вестниците от първата до последната страница и запаметяваше всичко.

— Няма ли материал за този инцидент? — попита с недоумение Джак. Беше очаквал, че вестниците охотно ще раздуят сензационното изчезване на трупа. Бюрократичните провали бяха сред любимите им теми.

— До този момент не съм открил такъв — прозя се Вини, издърпа вестника от ръцете на Джак и скри глава зад него.

Джак озадачено поклати глава. Нямаше идея как главният патолог Харолд Бингъм е успял да постигне такова вестникарско затъмнение. Едно от заглавията на първа страница се наби в очите му миг преди да обърне гръб на Вини. МАФИЯТА ПОКАЗВА ПРЪСТ НА ВЛАСТИТЕ, гласеше то, а отдолу, с по-ситен шрифт, беше добавено: „Фамилията Вакаро ликвидира един от своите, а след това измъква трупа изпод носа на градската управа“.

Протегна ръка и рязко издърпа вестника от ръцете на Вини. Онзи свали краката си на пода и извика:

— Какво правиш, за Бога?

Джак сгъна вестника на новината и го тикна под носа на асистента.

— Нали каза, че нищо не пише? — хладно попита той.

— Не съм казал, че не пише, а че не съм видял такъв материал…

— Не си го видял, значи! — промърмори Джак. — Въпреки, че е на първа страница, а?

Вини скочи и направи опит да си вземе вестника обратно, но Джак се оказа по-бърз.

— Дай ми го! — изсъска по-младият мъж. — Ако толкова се нуждаеш от вестник, иди да си купиш!

— Поведението ти е доста любопитно, Вини — изгледа го Джак. — Нима искаш да кажеш, че не си прегледал заглавията на първа страница още в метрото? Я ми кажи какво става?

— Нищо не става! — отсече Вини. — Просто отворих направо на спортната страница!

Джак спря очи върху лицето на младежа, който упорито отбягваше погледа му.

— Да не си болен? — попита с престорена загриженост той.

— Не съм! — остро отвърна Вини. — Дай ми вестника!

Джак измъкна спортните страници и му ги подхвърли. След това се настани зад бюрото и започна да чете материала за изчезналия труп. Той започваше на първа страница и свършваше на трета. Както можеше да се очаква, тонът беше саркастичен, особено по отношение на полицията и управата на Патологическия център. Според автора тази абсурдна история е поредното ярко доказателство за некомпетентността на двете институции.

В стаята връхлетя Лори и той беше принуден да прекъсне четенето. Тя хвърли палтото си на закачалката и изрази надежда, че неговото състояние е по-добро от нейното.

— Май е същото — въздъхна Джак. — Но вината е моя, защото виното беше долнопробно…

— На всичкото отгоре съм спала само пет часа и ми беше доста трудно да се измъкна от леглото — отбеляза с гримаса Лори. После се извърна към ъгъла и подвикна: — Добро утро, Вини…

Младежът остана скрит зад спортните страници.

— Цупи се, защото му отмъкнах вестника — поясни Джак и стана да отстъпи мястото си на младата жена. Тази седмица тя беше дежурна и разпределяше аутопсиите сред личния състав патолози. — Инцидентът с трупа на Франкони е на първа страница…

— Нищо чудно — отвърна Лори. — Той е водеща новина на всички местни станции. Чух, че Бингъм щял да се появи в предаването „Добро утро, Америка“ в опит да замаже гафа…

— Няма да му е лесно — промърмори Джак.

— Прегледа ли днешните случаи? — попита Лори и придърпа купчината папки към себе си.

— Току-що идвам — отвърна Джак, изчете още няколко реда и подхвърли: — Охо! Тук се намеква, че сме направили комбина с полицията и умишлено сме се отървали от този труп. Представяш ли си? Тези репортери са такива параноици, че във всичко виждат заговор!

— Параноици са читателите им, а те им предлагат това, дето се търси — отбеляза Лори. — Именно поради подобни намеци съм решена на всичко, за да открия какво стана с този труп! Обществеността трябва да знае, че ние нямаме нищо общо!

— Надявах се, че ще преспиш и ще се откажеш от тази налудничава идея — промърмори Джак, без да вдига очи от вестника.

— В никакъв случай! — отсече Лори.

— Но тези наистина са луди! — извика той и плесна с длан върху разтворения вестник. — Първо твърдят, че ние от Патологическия център сме отговорни за изчезването на трупа, а след това авторитетно заявяват, че мафията отдавна го е заровила някъде из пущинаците на Уестчестър…

— Втората част положително е вярна — кимна Лори. — Напролет може и да се покаже от някой овраг, просто защото сега земята е замръзнала и едва ли някой си е направил труда да копае дълбоко…

— Каква гадост, Господи! — захвърли вестника Джак. — Ако искаш, можеш да го прочетеш…

— Благодаря — отказа Лори. — Вече съм запозната с версията на „Таймс“, която е достатъчно язвителна. Не ми трябва мнението на „Ню Йорк Поуст“…

Джак стана и подаде страниците на Вини, който ги пое, без да каже нито дума.

— Днес си много чувствителен — подхвърли той.

— Остави ме на мира! — отряза го Вини.

— Трябва да внимаваме, Лори! — направи напрегната физиономия Джак. — Имаме работа с индивид, който е в предразсъдъчно състояние. Вероятно планира някакво мислене и по тази причина хормоните му са на изчерпване!

— Охо, ето го и удавникът, за който спомена Майк Пасано — не му обърна внимание Лори, заела се с документите на новопристигналите мъртъвци. — На кого ли да го тръсна? Проблемът е там, че в момента нямам зъб на никого. И по тази причина май ще го оставя за себе си.

— Дай го на мен — рече Джак.

— Наистина ли го искаш?

Лори мразеше удавниците, особено онези от тях, които са престояли дълго във водата. Аутопсиите им обикновено бяха тежки и доста неприятни.

— Защо не? — сви рамене Джак. — Свикнеш ли с миризмата, можеш дори да го оближеш…

— Отвратително! — потръпна Лори.

— Не, наистина — ухили се Джак. — Аз лично предпочитам удавниците пред жертвите на огнестрелни рани.

— При този ще се срещнеш и с двете — поклати глава Лори и вписа името му в долния край на формуляра.

— Прекрасно — рече Джак и отиде да надникне зад рамото й.

— Предполагаем изстрел от упор в горния десен квадрант — прочете тя.

— Звучи ми все по-вълнуващо — кимна Джак. — Как се казва жертвата?

— Никой не знае. Това е част от предизвикателството, защото главата и китките липсват…

Джак пое папката, седна на бюрото и я разгърна. Информацията, доколкото я имаше, беше дело на асистент-патолога Джанис Джегър.

Трупът бил открит във водите на Атлантическия океан, източно от Кони Айлънд. Това сторили момчетата от Бреговата охрана, чийто катер дебнел с изключени светлини, по сигнал за контрабанда на наркотици. Катерът им буквално се блъснал в трупа. Предполагало се, че той принадлежи на анонимния информатор, който е бил разкрит и ликвидиран от трафикантите.

— Тук няма кой знае какво — промърмори Джак.

— Значи предизвикателството става още по-голямо… Джак спусна крака от бюрото и се насочи към асансьора. — Хайде, сръдльо — подвикна към Вини той, без да се обръща. — Времето тече…

На прага почти се сблъска с Лу Солдано, който се беше устремил към машината за кафе.

— Господи! — отскочи той, но част от кафето му все пак се разплиска на пода. — Сбъркал си професията, приятел… Би трябвало да опиташ кариера в отбора на „Ню Йорк Джайънтс“!

— Извинявай, но наистина се нуждая от порция ободрително — промърмори лейтенантът.

Спряха пред плота. Джак избърса сакото си с книжна салфетка, а Лу напълни догоре една голяма пластмасова чаша с кафе. Поднесе я към устните си с трепереща ръка, сръбна голяма глътка и едва след това добави сметана и захар.

— През последните два дни ми се разгони фамилията! — простена той.

— В цикъл на запой ли си? — попита съчувствено Джак. Лицето на детектива беше покрито с гъста четина, яката на измачканата му синя риза беше разкопчана, а връзката — разхлабена. Торбестият му шлифер в стил „Коломбо“ изглеждаше така, сякаш беше спал с него.

— Де да беше запой — изръмжа той. — През последните две нощи ми се събират не повече от два-три часа сън… — Пристъпи към бюрото, каза „здрасти“ на Лори и тежко се отпусна на стола до нея. — Нещо ново по случая Франкони? — вдигна глава Лори.

— Нищо, което да задоволи капитана, началника на отдела и шефа на полицията — навъсено рече Лу. — Бъркотията е страхотна, положително ще падат глави… Особено при нас, в отдел „Убийства“, ако не направим бърз пробив…

— Не е ваша грешката, че някой е видял сметката на Франкони — подхвърли Лори.

— Кажи това на комисаря — въздъхна Лу, отпи глътка кафе и попита: — Имате ли нещо против, ако запаля? — После, зърнал изражението на Джак, побърза да махне с ръка: — Добре де, забрави… Не знам защо зададох тоя тъп въпрос. Вероятно съм изпаднал в състояние на временна лудост…

— Какво открихте? — попита Лори. Тя добре знаеше, че преди да бъде назначен в отдел „Убийства“, Лу беше работил известно време в отдел „Организирана престъпност“. Това го правеше най-подходящият следовател по делото Франкони.

— Удар на фамилията Вакаро, в това няма никакво съмнение — отвърна Лу. — Всички информатори са единодушни по този въпрос. Ние също очаквахме подобен ход, особено след като Франкони прие да ни сътрудничи. Но засега разполагаме единствено с оръжието на престъплението и нищо повече…

— То би трябвало да ви помогне — отбеляза Лори.

— Не в такава степен, в каквото си мислиш — поклати глава Лу. — И друг път сме откривали оръжието на престъплението след удар на мафията… Това го намерихме на един покрив срещу ресторант „Позитано“ — пушка „Ремиигтън“ 30-ти калибър с оптически мерник. От магазина й липсваха два патрона, а на покрива бяха открити две празни гилзи.

— Отпечатъци?

— Изтрити — поклати глава Лу. — Въпреки това момчетата от криминологията продължават да я изследват.

— Какво научихте от балистичната експертиза? — обади се Джак.

— Че пушката е собственост на някакъв вманиачен ловец от Минло Парк. И както можеше да се очаква, спряхме дотам. Оказа се, че предния ден къщата му е била разбита, а единствената липсваща вещ е именно тази пушка…

— И какво ще правите сега? — попита Лори.

— Продължаваме да разследваме уликите. Все още не сме разпитали всички информатори и се молим нещо отнякъде да изскочи. А вие, приятели? Имате ли идея как трупът е напуснал почтеното ви заведение?

— Още не, но съм се заела лично — мрачно го информира Лори.

— Кажи й да се откаже — примоли се Джак. — Това е работа на Бингъм и Уошингтън.

— Той е прав, Лори — рече Лу.

— И още как! — разтревожено промърмори Джак. — При последното й рандеву с мафията я изкараха оттук в закован ковчег, нали?

— Това няма нищо общо със сегашния случай — отсече Лори. Мисля, че трябва да открием какво е станало, просто заради авторитета на тази институция. Откровено казано, не вярвам, че Бингъм и Уошингтън ще си направят труда. Според тях колкото по-бързо се забрави инцидентът, толкова по-добре…

— Мога да ги разбера — поклати глава Лу. — На практика съм сигурен, че комисарят ще прекрати натискът си върху нас в момента, в който проклетите репортери изгубят интерес към случая…

— Аз ще разбера какво е станало! — упорито тръсна глава Тори. — Известна светлина върху инцидента в моргата несъмнено ще помогне и на моето разследване — въздъхна Лу. — Почти сигурен съм, че и тук са действали хората на Вакаро, но ни трябват доказателства…

— Достатъчно! — извика Джак и вдигна ръце. — Аз се махам оттук! Явно вие двамата не се вслушвате в гласа на разума!

Дръпна Вини и се насочи към вратата. Прекоси коридора и надникна в кабинета на Джанис.

— Нещо допълнително за удавника? — попита той. — Нещо, което не е отбелязано в протокола?

— Всичко е вътре — отговори асистентката. — Липсват единствено точните координати на мястото, където Бреговата охрана го е извадила. Оттам ми обясниха, че ще звъннат допълнително, тъй като не били сигурни дали информацията няма да се окаже поверителна. Но според мен това е без особено значение, тъй като едва ли някой ще хукне да търси главата и китките, нали?

— Права си — кимна Джак. — Но все пак ги потърси, информацията трябва да бъде включена в досието.

— Ще оставя бележка на Барт — кимна Джанис.

Барт Арнолд беше началник на отдела за криминологични разследвания.

— Благодаря — усмихна се Джак. — А сега си вдигай чуковете и иди да поспиш…

Както обикновено, тази жена работеше прекалено много, понякога часове след изтичане на смяната й.

— Чакай малко — спря го Джанис. — Току-що се сетих за още нещо, което не е отразено в рапорта: тялото е било извадено от водата абсолютно голо. Без никакви дрехи, дори бельо…

Джак замислено кимна с глава. Информацията беше любопитна. Защо убиецът би си направил труда да съблече трупа на жертвата? Отговорът дойде бързо: защото е искал да бъде сигурен, че самоличността на тази жертва няма да бъде установена. Поради същата причина е отрязал китките и главата. Махна с ръка на Джанис и пое към асансьора.

— Не ми казвай, че ще режем удавник! — гневно изфуча зад гърба му Вини.

— Като четеш спортната страница май наистина изключваш — обърна се да го погледне Джак. — Нима не чу за какво става въпрос? Поне десет минути говорихме единствено за удавника…

Влязоха в кабината и се спуснаха в приземието. Вини умишлено отбягваше погледа му.

— Нещо си вкиснат — отбеляза Джак. — Нима си толкова разстроен от изчезването на някакъв труп?

— Гледай си работата! — отряза го Вини.

Влязоха в залата за аутопсии. Вини отиде да донесе предпазните комбинезони и да подготви тялото за работа, а Джак прелисти папката за последен път. След това влезе в рентгеновото отделение и поиска снимките, направени на удавника непосредствено след пристигането му.

Навлече комбинезона, който на шега наричаха „лунен скафандър“, измъкна от контакта оставената за зареждане батерия за подаване на кислород и я включи. По принцип мразеше да работи със скафандър, но при разложен труп той беше най-доброто решение. В противен случай вонята щеше да го убие.

В този ранен час двамата с Вини бяха сами в залата. Помощникът му винаги се оплакваше от това, но Джак беше непреклонен. Често ставаше така, че той приключваше с първата си аутопсия за деня, когато колегите му започваха своите.

Първата му работа беше да прегледа рентгеновите снимки. Закрепи ги на осветителната рамка, щракна ключа и отстъпи крачка назад. Тялото беше снимано по дължина, без глава и китки изглеждаше доста странно — като някакво извънземно създание. В десния горен квадрант ясно личаха дупките, причинени от едри сачми. Джак остана с впечатление, че изстрелите са били повече от един. Сачмите бяха прекалено много… Под рентгена цветът на оловото беше синкаво сив, а на екрана — бял. Джак понечи да се прехвърли на фрагментираните снимки, но нещо в цвета на сачмите привлече вниманието му. Няколко от тях имаха странна назъбена форма, с нехарактерен цвят. Може би бяха проникнали през особена материя — част от облеклото на жертвата, която реагираше по странен начин на рентгеновите лъчи.

— Сцената ви чака, маестро — подвикна Вини, приключил с подготовката на аутопсията.

Джак обърна гръб на осветената рамка и пристъпи към масата. Трупът беше призрачно бял под ярката светлина на луминесцентните лампи. Беше доста закръглен и очевидно отдавна не беше ходил на почивка в Карибите.

— Ако използвам част от любимата ти терминология, бих казал, че тоя тип не е очаквал служебно повишение — подхвърли Вини.

Джак се усмихна. Черният хумор на Вини беше сигурен признак, че е възстановил душевното си равновесие и вече не се цупи заради инцидента с вестника.

Макар и измито от продължителния престой в солената вода, тялото изглеждаше зле. Многобройните дупки от сачми в горната част на корема съвсем не бяха единствените поражения по него. Освен липсващите китки и глава, по торса и бедрата се виждаха широки рани с назъбени краища.

— Рибите май са си направили банкет — отбеляза Джак.

— О, моля те! — сбърчи нос Вини.

Огнестрелните рани бяха причинили тежки увреждания на вътрешните органи. През дупките се виждаха червата и част от единия бъбрек. Джак повдигна едната ръка и огледа оголената кост.

— Трион — рече той.

— А какви са тези широки прорезни рани? — попита Вини. — Сякаш някой се е опитал да го нареже като коледна пуйка!

— Едва ли — поклати глава Джак. — Според мен го е блъснала лодка, а раните са причинени от витлото…

Започна външния оглед на трупа с изострено внимание. Беше наясно, че при толкова много травми лесно може да пропусне някое по-незабележимо нараняване. Работеше бавно и час по час спираше, за да направи някоя снимка. И търпението му беше възнаградено — в основата на шията, в непосредствена близост до ключицата, откри малка кръгла дупчица. Подобна дупчица имаше и в лявата страна на корема, малко под гръдния кош.

— Какво е това? — попита Вини.

— Не знам. Някакви прободни ранички…

— Колко изстрела е имало в корема, според теб?

— Трудно е да се каже — поклати глава Джак.

— Тези типове са взели всички мерки да му видят сметката, а?

Половин час по-късно Джак беше готов да пристъпи към същинската аутопсия. Вратата се отвори и в залата се появи Лори. Беше без скафандър, само по халат и маска над носа и устата. Този факт накара Джак да застане нащрек, просто, защото знаеше, че младата жена е изключително стриктна по отношение на вътрешните правила.

— Престоят му във водата не е бил много дълъг — отбеляза тя, изправила се пред масата. — Липсват признаци на разлагане…

— Гмурнал се е, колкото да се освежи — ухили се Джак.

— Господи, каква рана! — прошепна Лори, втренчила очи в огромната дупка на корема. — А тези, прорезните, май са от витло…

Джак се изправи.

— Я кажи какво си намислила — рече той. — Не си дошла да ми помагаш, нали?

— Не — призна младата жена. — Имам нужда от морална подкрепа…

— За какво?

— Калвин току-що ме направи на нищо… Онзи Майк Пасано му се е оплакал, че съм го обвинила в съучастие в кражбата на трупа. Представяш ли си? Калвин беше бесен, а ти знаеш, че аз не обичам конфронтациите. В крайна сметка успя да ме разреве, за което се намразих, разбира се…

Джак изпусна въздуха от гърдите си. Направи усилия да измисли нещо друго, освен „нали ти казах“, но нищо не му дойде на ум.

— Съжалявам — едва чуто промърмори той.

— Благодаря — усмихна се Лори.

— Проляла си няколко сълзи, голяма работа — рече успокоително той. — Няма нужда да се самобичуваш…

— В такива моменти се мразя! — въздъхна тя. — Държа се безкрайно непрофесионално!

— На твое място не бих се чувствал така — рече той. — Всъщност често завиждам на хората, които могат да плачат. Имам чувството, че малко сълзи назаем няма да ми навредят…

— Когато кажеш! — кимна с усмивка тя. Тези думи на Джак потвърдиха това, което отдавна подозираше; запечатаната в душата му мъка е главното, което му пречи да бъде щастлив. — Надявам се, че това ще сложи край на малкия ти кръстоносен поход — подхвърли той.

— Нищо подобно! Гневът на Калвин потвърждава всичките ми подозрения. Двамата с Бингъм явно се готвят да напъхат под килима този инцидент и да се държат така, сякаш нищо не се е случило!

— Стига, моля те! — простена Джак. — Това с Калвин е само началото! Ако не престанеш, скоро ще се сблъскаш с далеч по-големи неприятности!

— Това ми е пределно ясно — отвърна Лори. — Спести ми лекциите, дошла съм при теб за подкрепа.

Джак въздъхна толкова силно, че пластичната маска пред лицето му за момент се замъгли.

— Добре, казвай какво искаш…

— Нищо особено — отвърна Лори. — Само да отидеш там вместо мен…

Петнадесет минути по-късно Лори напусна залата за аутопсии. Джак й показа резултатите от външния оглед, включително двете малки дупчици. Тя слушаше разсеяно, мислите й очевидно бягаха към инцидента с Франкони. А той с мъка се сдържа да не я наругае отново.

— Край на външния оглед — обяви най-сетне той. — Започваме същинската аутопсия.

— Беше крайно време! — направи гримаса помощникът му.

Залата вече започваше да се пълни с патолози, количките с труповете тихо поскърцваха по излъскания под. За разлика от друг път, двамата бяха далеч от приключване.

Игнорирайки приятелските закачки на колегите си, отнасящи се до обезглавения труп на масата, Джак направи опит да се концентрира. Традиционната техника за аутопсиране нямаше да му свърши работа, налагаше се да обмисли всеки ход. За разлика от Вини, той не усещаше хода на времето. И прецизността му отново бе възнаградена. Макар и силно обезобразен от огнестрелните рани, черният дроб разкри някои любопитни подробности, които със сигурност щеше да пропусне при рутинен преглед. В краищата на vena cava и хепатичната артерия личаха едва забележими остатъци от хирургически конец, а шевовете в тази област бяха нещо, което не се среща всеки ден. Хепатичната артерия снабдява черния дроб с прясна кръв; a vena cava е най-голямата вена в коремната кухина. Не успя да открие шевове по спомагателните вени, просто, защото те бяха почти изцяло отнесени от изстрелите.

— Хей, Чет, я ела насам! — подвикна той.

Чет Макгавърн беше колегата, с когото разделяха кабинета горе. В момента се трудеше на една от близките маси. Чул гласа на приятеля си, той остави скалпела и се приближи. Вини се дръпна да му направи място.

— Нещо интересно ли си открил? — попита той и се надвеси над отворения корем.

— Да — кимна Джак. — Един куп сачми за едър дивеч, плюс няколко васкуларни шева…

— Къде?

— Ей, тук — посочи с върха на скалпела си Джак.

— Аха — кимна Чет и с уважение добави: — Браво на теб! Значителна ендотелеза липсва, което означава, че става въпрос за скорошна операция…

— И аз така си помислих — кимна Джак. — Била е направена преди два-три месеца, максимум шест…

— Изводи? — вдигна глава Чет.

— Повече от ясни — ухили се Джак. — Шансовете за идентификация на този труп току-що скочиха с хиляда процента! — Изправи се, изпъна рамене и доволно се протегна.

— Жертвата е претърпяла коремна операция — кимна Чет.

— Но какво от това? Един куп народ се е подлагал на подобни операции…

— Не и на тази — поклати глава Джак. — Шевовете по vena cava и хепатичната артерия рязко стесняват кръга… Готов съм да се обзаложа, че този човек е бил подложен на операция за присаждане на черен дроб, при това сравнително неотдавна.