Хромозома 6

8 март 1997 г. 16.40 ч. Бата, Екваториална Гвинея.

Джак усети, че стиска зъби. Пръстите му несъзнателно стискаха дланта на Лори. Направи опит да се отпусне, но не успя. Причина за състоянието му беше полетът между камерунския град Дуала и Бата. Местната авиокомпания използваше стари, и раздрънкани самолетчета за близки разстояния — точно като онзи, който беше погубил семейството му.

Полетът беше тежък главно поради гръмотевичните бури, предизвикани от плътни, зловещо-червеникави облаци, надвиснали над влажния архипелаг. Светкавиците не спираха нито за миг, турболенцията на въздушните маси беше страхотна и подмяташе самолетчето като дървена играчка. Първата част от пътуването им обаче беше истинска фантазия. Полетът между Ню Йорк и Париж премина без никакви инциденти и всички успяха да поспят в креслата си.

Кацнаха десет минути по-рано и това им даде възможност да направят връзката с Камерунските авиолинии. Хванали самолета навреме, пътниците спаха чак до Дуала. Оттам обаче нещата рязко се промениха и пътуването до Бата се превърна в истински кошмар.

— Кацаме — кратко му съобщи Лори.

— Дано да не го правим по едноличното хрумване на пилота — промърмори Джак и се наведе към замърсеното стъкло на илюминатора. Панорамата долу беше наситено зелена, както можеше да се очаква. Върховете на дърветата стремително се приближаваха, но писта не се виждаше.

В крайна сметка се приземиха успешно на тясната асфалтова ивица, появила се изневиделица от джунглата. Джак и Уорън изпуснаха една обща въздишка на облекчение.

Пътниците започнаха да напускат старото и очукано самолетче. Пред очите им се разкри доста странна гледка — на фона на гъстата зеленина отвъд зле поддържаната писта блестеше сребристият корпус на чисто нов реактивен самолет, около който стояха на пост войници с камуфлажни униформи и червени барети, небрежно преметнали автоматите си през рамо.

— Чий е този самолет? — попита Джак, извръщайки се към Естебан. Отличителни значи на превозвач не се виждаха, машината явно принадлежеше на някоя частна компания.

— Нямам представа — отвърна Естебан.

Единствено той се оказа подготвен за хаоса, който цареше в терминала за пристигащи пътници. Всички чужденци подлежаха на митнически контрол, групата им беше подкарана към едно отделно помещение, заедно с багажа. Придружаваха ги двама мъже с износени униформи и небрежно затъкнати в коланите револвери.

Естебан беше отделен от групата, но след шумен диалог на местния диалект, единият от униформените му махна да влезе в помещението. Съдържанието на куфарите бързо покри една широка дървена маса, разположена в центъра.

Естебан пошушна, че митничарите очакват подкуп. Първоначално Джак категорично отказа, но после, усетил, че забавянето може да трае часове, неохотно прие. Оказа се, че десет френски франка са напълно достатъчни, за да решат всички проблеми. Насочиха се към изхода.

— Това си е сериозен проблем — подхвърли извинително Естебан. — Всички държавни служители искат подкупи…

Посрещна ги Артуро, братовчедът на Естебан. Беше едър мъжага с приятелска усмивка и блестящи очи, който топло разтърси ръцете на новопристигналите. Облеклото му бе в духа на националните традиции — широка, свободно спускаща се роба в ярки цветове и сламена шапка.

Излязоха навън и моментално потънаха в горещия и лепкав от влага въздух на Екваториална Африка. Небето над главите им беше бледосиньо, но на хоризонта се трупаха черни облаци, прорязвани от чести светкавици.

— Не мога да повярвам, човече — прошепна Уорън и започна да се оглежда като дете в магазин за играчки. — От години мечтая да стъпя на този континент, но изобщо не допусках да го направя в действителност… — Ръката му се стрелна към Джак с дланта нагоре: — Дай си лапата, мой човек! Всичко това дължа на теб! — Размениха си приятелски удари с длани, както на баскетболната площадка в Харлем.

Артуро беше паркирал на ъгъла взетият под наем микробус. Пусна една-две банкноти в ръката на чакащия до него полицай и им направи знак да се качват.

Естебан настоя Джак да седне на мястото до шофьора и той прие, просто, защото беше твърде изтощен за спорове. Микробусът беше полутоварна тойота стар модел, с два реда дървени пейки зад предните седалки. Лори и Натали се натикаха в дъното, а Уорън и Естебан заеха средните места.

Веднага след летището зърнаха океана. Бреговата ивица беше покрита със ситен пясък, облизван от малки, зеленикави вълни.

Малко по-нататък минаха покрай недовършена бетонна постройка, от която стърчеше ръждясало арматурно желязо. Джак попита какво е било предназначението й.

— Трябваше да бъде хотел — отвърна Артуро. — Но се оказа, че няма нито туристи, нито пари…

— Лоша комбинация, когато става въпрос за бизнес — кимна Джак.

Естебан пое ролята на гид и започна да им показва различните забележителности край пътя. Джак попита Артуро колко дълго ще пътуват.

— Десетина минути, не повече — отвърна едрият африканец. — Разбрах, че си работил за „ГенСис“…

— Три години — кимна Артуро. — Но вече не. Управителят е лош човек. Предпочитам да си стоя в Бата. Късметлия съм, че имам работа…

— Искаме да обиколим съоръженията на „ГенСис“ — сподели Джак. — Как мислиш, дали ще имаме проблеми?

— Не ви ли очакват? — учудено го изгледа Артуро.

— Не, посещението ни е изненада за тях…

— Значи може и да имате проблеми — поклати глава Артуро. — Те не си падат по гостите… Ремонтираха единствения път до Кого, но му сложиха бариера. Там дежурят войници, двадесет и четири часа в денонощието…

— Охо! — подсвирна Джак. — Работата изглежда дебела… — Не беше очаквал забранени зони, надяваше се да стигнат до Кого без никакви проверки. Там вече щеше да мисли как да проникне в болницата и лабораториите на „ГенСис“…

— Когато Естебан ми съобщи за планираната визита в Кого, аз реших, че имате официална покана — подхвърли Артуро. — По тази причина не му казах нищо за бариерите…

— Разбирам — кимна Джак. — Грешката не е твоя… А дали войниците няма да ни пропуснат срещу известна сума в брой?

Артуро го стрелна с поглед и сви рамене:

— Не знам… На тях им плащат доста повече, отколкото на онези от редовната армия.

— На какво разстояние от града е този пропускателен пункт? — зададе поредния си въпрос Джак. — Възможно ли е да го заобиколим през джунглата?

Артуро очевидно беше озадачен от внезапната промяна в тематиката.

— Далече е — отвърна с нарастващо притеснение той. — Най-малко пет километра. А придвижването през джунглата е трудно и опасно…

— Това ли е единството шосе?

— Да.

— От картата разбрах, че Кого е на брега на морето — подхвърли Джак. — Не можем ли да стигнем дотам с лодка?

— Сигурно — сви рамене Артуро.

— А къде може да се намери лодка?

— В Акальонг — отвърна Артуро. — Там има много лодки, които правят връзка с Габон.

— Ще можем ли да наемем някоя от тях?

— Защо не — сви рамене Артуро. — Стига да предложите добри пари…

Навлязоха в центъра на Бата. Улиците бяха изненадващо широки, с по три платна във всяка посока. Но занемарени и отдавна непочиствани от боклуци. Превозни средства се срещаха рядко, но в замяна на това пешеходците бяха в изобилие. Сградите бяха ниски, на един или два етажа, изградени от бетон.

Скоро стигнаха южния край на града и асфалтът свърши. Поеха по неравен черен път, изпълнен с локви от неотдавнашния проливен дъжд.

Хотелът се оказа грозна двуетажна сграда от гол бетон, от покрива, на която стърчаха ръждясали железа — за евентуалните надстройки, фасадата някога трябва да е била синя, но сега боята беше избеляла и на места напълно олющена.

Посрещна ги цяла орда дечурлига, изскочила от главния вход. Представянето отне доста време, тъй като всички държаха да стиснат ръцете на новодошлите. Оказа се, че първият етаж е зает от няколко многолюдни семейства, всички роднини помежду си. Вторият етаж беше заделен за евентуалните гости.

Стаичките бяха малки, но чисти. Подредени в предната част на сградата, до тях се стигаше по широка, извита под формата на подкова веранда, свързана със задния двор посредством дървено стълбище. В двата й края имаше общи тоалетни с душ.

Джак остави багажа си, огледа с одобрение мрежата против комари над необичайно тясното легло, после излезе на верандата. Лори се появи от съседната стая, двамата се облегнаха на парапета. Гледката във вътрешния двор беше доста любопитна — комбинация от бананови дървета, стари автомобилни гуми, голи деца и кокошки.

— Е, не е като в „Четирите сезона“ — подхвърли Джак. — Много е очарователно даже — усмихна се Лори. — Харесва ми. Особено след като открих, че в стаята ми няма никакви буболечки…

Собствениците на хотела — зетят на Естебан Флоренико и съпругата му Челестина, бяха се приготвили като за сватба. Основното блюдо на отрупаната с храна маса беше някаква местна риба, изпечена в дебело назъбено листо от растение на име „маланга“. За десерт поднесоха пудинг, гарниран в изобилие с екзотични плодове. За доброто храносмилане на гостите значително допринесе ледената камерунска бира.

Обилната вечеря и бирата оказа своето влияние върху уморените от пътешествието гости. Скоро стана ясно, че почти всички с мъка държат очите си отворени. Надигнаха се и тръгнаха към стаите си, твърдо решени на следващата сутрин да бъдат с бистри глави, тъй като ги чакаше изпълнено с неизвестности пътуване в южна посока.

Бъртрам изкачи стълбите към кабинета на Зигфрид. Чувстваше се напълно изтощен. Беше осем и половина вечерта, а той беше на крак още от пет и половина сутринта. Току-що се беше прибрал от Изла Франческа, където надзираваше началото на масовия улов, който щеше да продължи и на следващата сутрин. Едва преди час съсипаните от работа хора се бяха прибрали в града.

Аурелио отдавна си беше отишъл. Това позволи на Бъртрам да влезе необезпокоявано в кабинета на началника му. Изправен до прозореца с чаша в ръка, Зигфрид гледаше към площада. Единствената светлина в кабинета идваше от черепа-свещник, точно както преди три вечери. Пламъчето му потрепваше от въртенето на вентилатора на тавана, по многобройните ловни трофеи играеха издължени сенки.

— Сипи си едно питие — промърмори, без да се обръща комендантът. Знаеше, че това е именно Бъртрам, тъй като преди половин час се чуха по телефона и се разбраха да се видят тук.

Бъртрам предпочиташе виното пред твърдия алкохол, но барчето на Зигфрид предлагаше само второто. По тази причина, а и поради умората в жилите си, той без колебание си наля двойна порция скоч. Отпи малка глътка от неразреденото питие и пристъпи към прозореца. Прозорците на лабораторията и болничния комплекс меко светеха в сгъстяващия се мрак.

— Беше ли уведомен за пристигането на Тейлър Кабот? — попита той.

— Нямах никаква представа за него — промърмори Зигфрид.

— Как се оправи?

— Настаних го в гостната на болничния комплекс — махна с ръка Зигфрид. — Наложи се спешно да извадя главния хирург от помещенията, които титулуваме „президентски апартамент“. Той, разбира се, не беше много доволен. Знаеш какви егоисти са понякога докторите… Но какво друго можех да направя? Не разполагаме с хотел…

— Защо е дошъл Кабот, знаеш ли?

— Според Реймънд — да направи оценка на програмата „бонобо“ — отвърна Зигфрид.

— Точно от това се страхувах — мрачно въздъхна Бъртрам.

— Лош късмет, мамка му! — изруга комендантът. — Програмата вървеше като по часовник цяла година, а тоя тип ни цъфна на главите точно когато имаме проблем!

— А Реймънд?

— И той е там — намръщи се Зигфрид. — Този човек е истински трън в задника! Държеше да е по-далеч от Кабот, представяш ли си? Сякаш искаше да го поканя в собствения си дом!

— Пита ли за Кевин Маршал?

— Разбира се. Това беше първият му въпрос след като останахме насаме…

— Какво му отговори?

— Казах му истината — въздъхна Зигфрид. — Казах му, че Кевин Маршал е заминал в неизвестна посока, придружен от старшата техноложка по репродуктивните въпроси и една оперативна сестра.

— Как реагира той?

— Стана червен като рак и пожела да узнае дали Кевин е тръгнал към острова. Отговорих, че това е малко вероятно. След което той ми заповяда да го открия. Представяш ли си? Келеш като Реймънд Лайънс си позволява да ми дава заповеди!

— Значи Кевин и жените още ги няма, така ли?

— Няма ги — кимна Зигфрид.

— А направи ли нещо, за да ги откриеш?

— Изпратих Камерън в Акальонг да провери евтините крайбрежни хотелчета… Върна се без резултат. Започвам да мисля, че са отскочили до Габон, там има един курортен комплекс, който се казва „Кокосовия плаж“… Предполагам, че са там, но не разбирам защо не са се обадили на никого.

— Страхотна бъркотия! — мрачно процеди Бъртрам.

— А ти как се справи на острова? — попита на свой ред комендантът.

— Добре. Особено предвид бързината, с която трябваше да организирам цялата операция… Пренесохме и един всъдеход, после операцията започна.

— Колко животни уловихте?

— Двадесет и едно. Екипът действа отлично, предполагам, че ще можем да приключим още утре.

— Добро постижение — кимна Зигфрид. — Това май е първата добра новина за тоя шибан ден.

— Става по-лесно, отколкото очаквах — призна Бъртрам. — Животните изглеждат така, сякаш умират от любопитство да ни видят отблизо. Това превърна стрелбата с упойващите стрели в детска игра…

— Радвам се, че поне тази работа върви добре — рече с въздишка Зигфрид.

— Днешният улов е изцяло от животни, които живеят северно от Рио Дивизо — поясни Бъртрам. — Много ми беше интересно да видя жилищата им — нещо като колиби от преплетени клони с покриви от големи тропически листа…

— Пет пари не давам как живеят шибаните животни! — изръмжа Зигфрид. — Не искам да те виждам размекнат!

— Не съм размекнат, но тези неща наистина ме интересуват. Открихме следи и от лагерни огньове…

— Значи постъпваме правилно като ги прибираме в клетки — отсече Зигфрид. — Така няма да се избиват и няма да запалят гората!

— Това също е вярно — кимна Бъртрам.

— Някакви следи от Кевин и жените на острова?

— Никаква — въздъхна Бъртрам. — Оглеждах се много внимателно, но не открих нищо дори по мочурливите участъци, където би трябвало да оставят следи… Част от днешния ден използвахме за изграждането на дървен мост над Рио Дивизо, от утре ще можем да го използваме за улова в околностите на варовиковите скали. Там също ще държа очите си отворени…

— Съмнявам се, че ще откриеш нещо — промърмори Зигфрид. — Но преди да ги открием, не можем да изключим и евентуалното им посещение на острова… Окаже ли се така, ще действам безкомпромисно! Моментално ще ги предам на министъра на правосъдието и ще поискам строго наказание за нарушение за местните закони! Знаеш какво означава това, нали? Още преди да разберат за какво става въпрос, и тримата ще се озоват на футболното игрище с вързани очи!

— Да не си посмял! — пребледня Бъртрам. — Само това остава да види Кабот по време на неочакваната си визита!

— Споменах игрището фигуративно — успокоително подхвърли Зигфрид. — Което не означава, че министърът няма да ги разстреля някъде по-далеч от Зоната…

— Имаш ли идея кога Кабот и пациентът ще си тръгнат обратно за Щатите?

— Никой не спомена това — поклати глава Зигфрид. — Предполагам, че решението ще вземе лично Кабот… Надявам се това да стане утре, или най-късно вдругиден.