Хромозома 6

Ню Йорк, 5 март 1997 г. 14.15 часа

— Лори, ще ме извиниш ли за момент? — На вратата се беше изправила Черил Миърс, една от криминоложките в Центъра. — Току-що се получи този пакет и реших, че ще искаш да го имаш веднага…

Лори стана от бюрото, пое пакета и потърси името на изпращача. Беше от Си Ен Ен.

— Благодаря, Черил — кимна тя. Беше малко учудена, нямаше никаква представа какво може да й изпраща Си Ен Ен.

— Виждам, че доктор Мехта я няма, но ще оставя тази рентгенова снимка на бюрото й — рече Черил.

Доктор Райва Мехта разделяше кабинета с Лори от шест години и половина — веднага след като завършиха Медицинския факултет и постъпиха в Патологията.

— Добре — кимна разсеяно Лори, насочила вниманието си към пакета, който се оказа видеокасета. На етикета пишеше

Приключила с аутопсиите за деня, Лори се залови с патологическите заключения, които чакаха на бюрото й. Купчината беше внушителна, папките — повече от двадесет. Разглеждаше микроскопски анализи, лабораторни резултати, болнични картони и полицейски рапорти, по тази причина случаят Франкони беше излетял напълно от съзнанието й. Но пристигането на касетата промени нещата. В главата й изплуваха всички подробности. За съжаление при липсата на трупа, касетата не й вършеше никаква работа… Пусна я в куфарчето си и отново направи опит да се концентрира върху текущата работа. Но четвърт час по-късно изключи светлината под микроскопа и се изправи. Не беше в състояние да се съсредоточи, в главата й непрекъснато се въртяха въпроси, свързани с изчезването на трупа. Някаква магия, дявол да го вземе! В един момент тялото си е на мястото във фризер 111, виждат го трима от служителите на Центъра. После щрак — и изчезва! Обяснение трябваше да има, но тя нямаше никаква представа какво може да е то…

Реши да слезе в приземието за още едно посещение в канцеларията на моргата. Надяваше се там да завари поне един от техническите сътрудници, но помещението се оказа празно. Върху бюрото лежеше дебелият входящ дневник с кожени корици. Тя се наведе над него и прелисти страниците. Без затруднение откри вписванията, които предната вечер й беше показал Майк Пасано. Взе един молив от картонената чаша за кафе и лист хартия от чекмеджето, след което си преписа входящите номера на двата трупа, постъпили през нощта: Доръти Клайн №101455 и Франк Глийсън №100385. Преписа и имената на погребалните агенции, които ги бяха взели — „Сполето“ от Озоун Парк, Ню Йорк, и „Диксън“ от Съмит, Ню Джърси.

Приготви се да тръгва, но очите й се спряха върху дебелия телефонен указател в ъгъла на бюрото. Хрумна й да позвъни в погребалните агенции и без колебание го направи. Представяйки се официално, тя помоли да говори с управителите. Хранеше смътна надежда, че някое от тези изнасяния може да се окаже фалшиво. Шансовете за това бяха минимални, тъй като Майк Пасано беше споменал, че и двете агенции са позвънили предварително за труповете. Това означаваше, че той вероятно се познава с техните служители.

Така и стана. И двамата управители потвърдиха приемането на труповете, които в момента се намирали в техните агенции, вече готови за погребение.

Лори отново прелисти журнала. Този път потърси двата трупа, които бяха пристигнали в Центъра през предишната нощ. Преписа си и техните входящи номера. Имената им й бяха познати, тъй като рано сутринта лично ги беше разпределила за аутопсия, и двамата на колегата си Пол Плоджит. По тази причина те я интересуваха далеч по-малко, отколкото изнесените тела. Постъпилите в моргата трупове са били придружавани и приети от дългогодишни служители на Центъра, докато изнесените — от съвсем непознати хора.

Потъна в размисъл и механично започна да почуква с молива по бюрото. Беше сигурна, че нещо й убягва. Очите й отново попаднаха на разтворения телефонен указател. Някъде дълбоко в подсъзнанието й се появи името на погребална агенция „Сполето“. Къде го беше срещала? Паметта й се освежи рязко, без никакъв преход — това име й беше познато от делото Черино. Един човек беше застрелян в погребална агенция „Сполето“, заповедта за убийството беше издал Пол Черино, предшественикът на Франкони…

Мушна листчето в джоба си, заобиколи бюрото и побърза да се върне на петия етаж. Насочи се право към кабинета на Джак. Вратата беше открехната, Джак и Чет седяха зад бюрата си. Главите им едновременно се извъртяха към нея, дочули тихото й почукване.

— Хрумна ми една мисъл — рече на Джак тя.

— Само една ли? — ухили се той и ловко отбягна молива, който Лори запрати по него.

Младата жена се тръшна на стола пред бюрото и му разказа за мафиотската връзка с погребална агенция „Сполето“.

— За Бога, Лори! — простена Джак. — Фактът, че мафията е извършила убийство в някаква погребална агенция съвсем не означава, че между тях има връзка!

— Така ли мислиш?

От изражението на лицето му беше ясно, че няма намерение да отговаря на подобен въпрос. А и тя самата изведнъж си даде сметка, че подозренията й са абсурдни. — Мисля, че вече е крайно време да зарежеш тая история! — отсече Джак.

— Казах ти, че няма да стане — поклати глава младата жена. — Тя ме засяга лично!

— Я ела да хвърлиш едно око — рече Джак и махна с ръка към микроскопа си. — Така може би ще насоча мислите ти към по-полезни неща… Кажи ми какви са заключенията ти от тази замразена проба. Лори стана и се приведе над микроскопа.

— Какво е това? Прилича на входяща рана от огнестрелно оръжие…

— Съобразителна, както винаги — похвали я Джак. — Отново улучи десетката.

— Не е чак толкова трудно — отвърна Лори. — Бих казала, че дулото е било на сантиметри от кожата.

— Мненията ни съвпадат — кимна Джак. — Нещо друго?

— Никакъв кръвоизлив — промълви с учудване Лори. — Трябва ли да кажа, че раната е била причинена след смъртта на жертвата? — Очите й се отделиха от окуляра и се заковаха върху лицето на Джак. Беше озадачена, тъй като на пръв поглед прие, че разглежда раната, причинила смъртта.

— Това е то силата на съвременната наука — кимна с уважение Джак. — А тоя удавник, дето ми го тръсна сутринта на главата, се оказа ужасно заплетен случай!

— Ти сам го поиска! — възрази Лори.

— Шегувам се — рече с усмивка Джак. — Случаят е страхотен. Огнестрелните рани категорично са причинени след смъртта, същото е положението с обезглавяването и отрязаните китки. Разбира се, това важи и за прорезните рани, причинени от витло…

— Какво тогава е предизвикало смъртта? — погледна го любопитно Лори.

— Две други огнестрелни рани — обяви тържествуващо Джак. — Едната в основата на шията — пръстът му посочи мястото, малко над ключицата, — а другата в корема. Куршумът е раздробил десетото ребро. По ирония на съдбата и двата куршума са заседнали в сачмите от ловна пушка, които изобилстват в дясната горна част на коремната кухина. Това е причината да останат неоткрити от рентгена.

— Такова нещо не бях чувала — удивено поклати глава Лори. — Куршуми да бъдат скрити от сачми! Това й е хубавото на нашата работа — всеки ден научаваме по нещо ново…

— Още не си чула голямата новина — гордо рече Джак.

— Слушай внимателно, ще ти падне шапката! — обади се Чет, който беше вдигнал глава от папката пред себе си и внимателно следеше разговора между двамата.

— Аз съм на мнение, че изстрелите с ловна пушка са имали за цел да прикрият самоличността на жертвата — също като обезглавяването и отрязването на китките! — обяви Джак.

— По какъв начин?

— Жертвата е претърпяла операция за трансплантиране на черен дроб, при това доста скоро. Убиецът очевидно е съобразил, че това автоматически я прави сравнително лесна за идентифициране и е взел съответните мерки…

— Останало ли е нещо от черния дроб?

— Много малко — отвърна Джак. — Основната му част е унищожена от изстрелите.

— А и рибите са помогнали — добави Чет и Лори сбърчи нос.

— Все пак успях да отделя известно количество чернодробна тъкан, по която ще открием донора — продължи Джак. — В момента Тед Линч от ДНК-лабораторията се занимава с теста ДК-алфа. Резултатите ще бъдат готови след около час. Но главното за мен са шевовете по vena cava и хепатичната артерия…

— Какво е ДК-алфа? — сбърчи вежди Лори.

— Ох, олекна ми! — засмя се Джак. — Със свито сърце очаквах този въпрос, просто, защото преди малко го зададох на Тед… Става въпрос за бърз и надежден сравнителен ДНК тест между два различни индивида. Разглеждат се характеристиките на хисто-съвместимостта на Хромозома 6…

— А порталната вена? — попита Лори. — По нея нямаше ли шевове?

— За съжаление порталната вена липсваше — въздъхна Джак. — Заедно с част от червата…

— Ясно — кимна Лори. — Но и без нея разполагаш с достатъчно данни за идентификация…

— И аз мисля така… Барт Арнолд вече влезе в контакт с Националната служба за органна трансплантация, откъдето очакваме бърз резултат. Освен това звъни във всички клиники, които извършват трансплантация на черен дроб…

— Списъкът им не е кой знае колко голям — рече Лори, после вдигна глава: — Браво, Джак. Добра работа си свършил.

Лицето му леко поруменя. Я виж ти, рече си Лори. Той не бил съвсем имунизиран срещу похвалите…

— А куршумите? — попита тя. — От същото оръжие ли са изстреляни?

— Изпратихме ги за балистична експертиза в полицията — отвърна Джак. — Трудно е да се каже дали са от същото оръжие, защото бяха силно деформирани. Единият е влязъл в пряк контакт с десетото ребро и е напълно сплескан. Вторият също не е в добра форма, защото е минал през гръбначния стълб…

— Калибър?

— Не мога да кажа — поклати глава Джак.

— А какво казва Вини? — попита Лори. — Него доста го бива в предположенията…

— Днес е глухоням — въздъхна Джак. — Никога не съм го виждал в толкова противно настроение. Поисках да чуя мнението му, но отказа. Заяви, че му плащат прекалено малко, за да си дава мнението по всеки заплетен случай…

— Знаеш ли, аз имах подобен случай по време на онази отвратителна афера Черино — въздъхна Лори. — Жертвата беше секретарка на доктора, забъркал се в нечистите игри. Разбира се, тя не беше претърпяла трансплантация на черния дроб, но главата и китките липсваха — също както при този удавник… Успях да я идентифицирам по здравния картон, в който бяха отбелязани няколко операции.

— Някой ден ще ми разкажеш цялата гадна история, нали? — усмихна се Джак. — Крайно време е да престанеш да ми подхвърляш отделни трохи…

— Много ми се ще да я забравя — въздъхна Лори. — Още сънувам кошмари от нея…

Реймънд погледна часовника си и бутна входната врата на кабинета на доктор Даниел Левиц, която се намираше на Пето авеню. Часът беше три без четвърт. Започна да звъни на Левиц някъде към единадесет, но все не успяваше да го хване. Телефонистката три пъти обеща, че докторът ще му позвъни веднага след като се освободи, но това така и не стана. Раздразнен от тази нелюбезност, Реймънд реши да отскочи до кабинета, който тъй и тъй беше на две крачки от апартамента му.

— Казвам се доктор Реймънд Лайънс — представи се с достойнство той. — Искам да говоря с доктор Левиц.

— Добър ден, докторе — почтително отвърна секретарката, която сякаш беше близначка на онази в клиниката на доктор Андерсън. — Не виждам името ви в списъка за назначените срещи… Докторът очаква ли ви?

— Не съвсем — отвърна Реймънд.

— В такъв случай ще го уведомя, че сте тук — хладно рече жената.

Реймънд се отпусна на един стол в претъпканата чакалня и взе едно от обичайните за подобни места оръфани списания. Разсеяно го прелисти, усещайки как вълнението му започва да отстъпва място на раздразнението. Неволно се запита дали решението да дойде тук беше правилно.

Проверката на първия от двамата пациенти за трансплантация стана лесно. Докторът от Далас го увери по телефона, че пациентът — местен бизнесмен, се възстановява чудесно след присаждането на бъбрек и в никакъв случай не прилича на кандидат за аутопсия. Преди да затвори човекът обеща да се обади и при най-малката промяна в състоянието му.

Не успя да провери втория по простата причина, че доктор Левиц не отговори на телефонните му обаждания. Това беше причината за лошото му настроение.

Очите му обходиха помещението. Обзавеждането беше скъпо и тежко, също като в чакалнята на доктор Андерсън. Върху златистите тапети бяха окачени оригинални картини в масло, на пода имаше скъп ориенталски килим. Чакащите реда си пациенти бяха очевидно заможни хора — това си личеше по облеклото и бижутата им.

Минутите бавно се точеха, раздразнението на Реймънд нарастваше. За това допринасяше и очевидно успешната практика на доктор Левиц, в сравнение, с която отнетият лиценз на Реймънд изглеждаше особено гадно стечение на обстоятелствата. С какво беше заслужил това? Нима доктор Левиц не върши по-тежко престъпление от някакви там шашми със здравните осигуровки, лекувайки най-известните мафиотски фамилии в града? Тук буквално вони на мръсни пари! Отгоре на всичко Реймънд беше убеден, че и Левиц играе със здравните осигуровки, както всички останали!

Вратата се отвори, на прага се появи медицинска сестра. Реймънд зае позиция на ръба на стола, но жената обяви друго име. Повиканият пациент остави списанието си и бавно се насочи към светая светих. Реймънд се облегна назад, в душата му кипна гняв. Зависимостта от подобни хора го караше да мечтае още повече за финансовия удар, който, благодарение на задействаната схема с „двойниците“, вече се очертаваше на хоризонта. И по тази причина съвсем не беше склонен да позволи някой да върши глупости.

Допуснаха го в светая светих едва в три и петнадесет. Доктор Даниел Левиц беше дребно, оплешивяващо човече с нервни тикове. Под носа му се очертаваха рехави мустачки, които съвсем не допринасяха за мъжествения му вид. Реймънд винаги се беше учудвал с какво този човек успява да спечели доверието на пациентите си.

— Днес имам тежък ден — усмихна се извинително Левиц. — Не очаквах да се отбиете…

— И аз — изръмжа Реймънд. — Но нямах друг избор, след като не отговорихте на многобройните ми съобщения…

— Какви съобщения? — вдигна вежди Левиц. — Никой не ми е предавал нищо. Май ще трябва сериозно да си поговоря със секретарката отвън. В наши дни човек не може да попадне на качествен персонал…

Реймънд с мъка потисна желанието си да прекъсне тези глупости. В крайна сметка беше успял да се срещне с този човек, конфронтацията нямаше да му донесе полза. Освен това, колкото и да го дразнеше Даниел Левиц, той си оставаше най-успешната му сделка до момента. В актива му вече имаше дванадесет клиента и четирима доктори.

— Какво мога да направя за вас? — попита Левиц и лицето му се разтегна от поредния неприятен тик.

— Първо искам да ви благодаря за помощта, която ми оказахте — започна Реймънд. — Случаят действително беше спешен, а раздухването му би означавало край на цялото начинание…

— Радвам се, че успях да ви свърша работа — кимна Левиц. — А също така се радвам, че господин Винсънт Доминик прояви желание да помогне, за да запази инвестицията си…

— Въпросният господин Доминик ме удостои с неочаквано посещение вчера сутринта — подхвърли Реймънд.

— Надявам се, че е проявил приятелски чувства — отвърна Левиц, който отлично познаваше както кариерата, така и маниерите на въпросния господин.

— И да, и не — призна Реймънд. — Настоя да ме запознае с някои детайли, които не желаех да слушам, след което заяви, че няма да плаща вноски в продължение на две години…

— Би могло да бъде и далеч по-зле — въздъхна Левиц. — Как ще се отрази това на моите проценти?

— Процентите остават непроменени — отвърна Реймънд. — Проблемът е там, че ще бъдат проценти от нищо…

— Значи помагам, за да бъда наказан! — възкликна Левиц. — Това не е честно!

Реймънд замълча. Не беше мислил за евентуалните загуби на Левиц, които всъщност изобщо не го интересуваха. Но за момента нямаше интерес да го разстройва.

— Имате право — кимна той. — Но това е въпрос, който тепърва ни предстои да обсъдим. В момента имам друга грижа: какъв е статутът на Синди Карлсън?

Синди Карлсън беше 16-годишната дъщеря на изключителния влиятелен уолстрийтски брокър Олбрайт Карлсън, който поддържаше тесни връзки с подземния свят. И двамата бяха клиенти на Даниел Левиц. В ранна възраст момичето беше прекарало тежка форма на гломерунефрит, довел впоследствие до тежка бъбречна недостатъчност. По тази причина Даниел не само беше рекордьор по привличане на клиенти, но държеше първенството и по брой на трансплантациите: първата беше на Карло Франкони, а втората, все още предстояща — на Синди Карлсън.

— Момичето е добре, поне що се отнася до физическото й състояние — отвърна Левиц. — Защо питате?

— След историята с Франкони изведнъж си дадох сметка колко уязвима е цялата схема — призна Реймънд. — Искам да бъда сигурен, че това няма да се повтори.

— Не се тревожете за двамата Карлсън, те няма да ни създават проблеми — успокоително рече Даниел. — Миналата седмица Олбрайт спомена, че ще заведе и жена си на Бахамите. Искал да й вземат проба от костния мозък, за да направи и нея клиентка…

— Това е добре — кимна Реймънд. — Новите клиенти винаги са добре дошли, но аз не се безпокоя за количествената страна на въпроса. Във финансово отношение сме много добре, изпреварваме и най-смелите прогнози. Тревогата ми е свързана с неочакваните събития, като случаят Франкони…

— Такъв е животът — въздъхна философски Даниел. — Опасност винаги има…

— Но колкото по-малка е тя, толкова по-добре се чувствам — отбеляза Реймънд. — Защо казахте, че Синди Карлсън е добре „поне“ във физическо отношение?

— Защото в психическо съвсем не е така — отвърна Даниел.

— Какво имате предвид? — попита Реймънд и усети как пулсът му се ускорява.

— Трудно е да си представи човек, че едно дете може да живее нормално с баща като Олбрайт Карлсън — отвърна Левиц. — Помислете върху това. Освен това момичето има и тежко хроническо заболяване. Не зная дали наднорменото й тегло е пряко свързано с това заболяване, но в пубертета винаги е болезнено да си дебел. Бедничката е много депресирана…

— Колко много?

— Достатъчно, за да направи два опита за самоубийство. Съвсем сериозни опити, а не просто театър, предназначен за привличане вниманието на възрастните. Още е сред нас само защото и в двата случая е открита много бързо. При първия използва хапчета, а при втория — въже… Ако е имала пистолет, положително би успяла.

От устата на Реймънд излетя болезнено стенание.

— Какво има? — изгледа го Даниел.

— Всички самоубийци подлежат на аутопсия — изпъшка Реймънд.

— Не бях се сетил за това — стресна се другият.

— Точно тази опасност имах предвид преди малко — поклати глава Реймънд.

— По дяволите! Каква липса на късмет!

— Съжалявам, че…

— Вината не е ваша. Важното е, че идентифицирахме опасността и знаем, че не можем да стоим и да чакаме катастрофата!

— Мисля, че нямаме кой знае какъв избор — поклати глава Даниел.

— Ами Винсънт Доминик? — попита Реймънд. — Той ни помогна веднъж, а болестта на собственото му дете го привързва здраво към нашата програма…

— Какво?! — втренчи се в него Левиц. — Нима предлагате да…

Реймънд не отговори.

— Аз съм дотук! — отсече докторът и стана на крака. — Съжалявам, но отвън чакат доста хора…

— Не можете ли да звъннете на Доминик и просто да го попитате? — попита с отчаяние в гласа Реймънд.

— Изключено! — отсече Даниел. — Може и да се грижа за здравето на някои хора с криминално досие, но това не означава, че ще се забъркам в тяхната дейност!

— Но за Франкони помогнахте! — погледна го с укор Реймънд.

— Франкони беше труп, положен в хладилника на Патологическия център — отвърна Даниел.

— Тогава ми дайте номера на господин Доминик — примирено въздъхна Реймънд. — Сам ще му позвъня. Трябва ми и адресът на Карлсън…

— Вземете ги от секретарката — хладно го изгледа доктор Левиц. — Кажете й, че сте личен приятел…

— Благодаря.

— И не забравяйте, че независимо от отношенията ви с Вини Доминик, аз държа да си получавам процентите!

Секретарката се съгласи да му даде исканите сведения едва след кратък телефонен разговор с шефа си. Взе една визитна картичка, надраска нещо на гърба й и безмълвно му я подаде.

Без да губи повече време, Реймънд се прибра в апартамента си на Шейсет и четвърта улица. Дарлийн стана да го посрещне и попита как е минала срещата с доктора.

— Не е твоя работа! — отряза я той, влезе в кабинета си и се настани зад бюрото. Вдигна слушалката и нервно набра номера. Въображението му чертаеше ужасни картини: Синди Карлсън рови в тоалетката на майка си и търси приспивателни, или пък отскача до железарския магазин да си купи някое по-здраво въже…

— Ало? — обади се мъжки, глас насреща.

— Бих желал да говоря с господин Винсънт Доминик — каза с авторитетен глас Реймънд. Никак не му се искаше да влиза в контакт с подобни хора, но просто нямаше друг избор. На карта бяха заложени не само седем години упорит труд, но и цялото му бъдеще.

— Кой се обажда?

— Доктор Реймънд Лайънс.

Мъжът насреща помълча няколко секунди, после промърмори:

— Почакайте…

За огромна изненада на Реймънд в слушалката прозвуча една от сонатите на Бетовен. Каква ирония на съдбата, Господи, рече си той. Минута по-късно музиката беше прекъсната от дрезгавия глас на Вини Доминик. Звучеше преднамерено небрежно, сякаш този човек дълго беше играл в треторазреден театър.

— Откъде взехте телефона ми, докторе? — приятелски попита той. Това придаде на тона му някаква скрита нотка на заплаха. Реймънд откри, че устата му внезапно е пресъхнала.

— От доктор Левиц — облиза устни той.

— Какво мога да направя за вас?

— Възникна нов проблем — изграчи Реймънд, прочисти гърлото си и добави: — Искам да го обсъдим…

Паузата насреща се проточи. Нервите на Реймънд се опънаха докрай. Гангстерът проговори миг преди да попита още ли е там:

— Свързах се с вас, защото се надявах да получа спокойствие… Изобщо не допусках, че ще ми усложнявате живота.

— Става въпрос за неизбежните дребни неприятности, съпътстващи всяко ново начинание — поясни Реймънд. — Във всичко останало проектът ни се развива отлично…

— След половин час в неаполитанския ресторант на авеню „Корона“ в Елмхърст — отсече Вини. — Ще го откриете ли?

— Да, разбира се — забързано отговори Реймънд. — Тръгвам веднага, ще взема такси…

— Ще се видим там — приключи разговора Вини.

Реймънд дръпна най-горното чекмедже на бюрото си, измъкна карта на Ню Йорк и я разстла пред себе си. Използвайки индекса, той без затруднение откри авеню „Корона“ в Елмхърст и изчисли, че половин час ще му бъде достатъчен, стига да не попадне в някое от обичайните задръствания около моста Куинсбъро. А опасността от подобни задръствания се увеличаваше, тъй като часът беше почти четири следобед.

Излетя от кабинета, навличайки сакото си в движение. Дарлийн го попита къде отива, но той отговори, че няма време за обяснения. Обеща да се върне след около час.

Спря първото свободно такси на Парк авеню и мислено се поздрави за съобразителността да вземе картата със себе си. Шофьорът-афганистанец нямаше представа къде е Елмхърст, да не говорим за авеню „Корона“.

Пътуването не беше лесно. Почти четвърт час им отне пресичането на града до Ийст Сайд, а на моста бяха принудени да пълзят. В часа, в който би трябвало вече да е в ресторанта, таксито едва навлизаше в Куинс. Оттам нататък обаче движението се отпуши и когато отмести тежката плюшена завеса на входа на ресторанта, закъснението му беше само петнадесет минути.

Веднага му стана ясно, че заведението е затворено. Столовете бяха накачени върху масите с краката нагоре. Вини Доминик се беше настанил в едно от ъгловите сепарета, тапицирани с червено кадифе. Пред него имаше разгърнат вестник и малка чашка с еспресо. В стъкления пепелник димеше цигара.

На бара седяха четирима мъже с цигари в уста. Двама от тях бяха придружавали Вини при посещението му в дома на Реймънд. Зад тезгяха миеше чаши дебел барман с брада. Други хора в заведението не се виждаха.

— Сядайте, докторе — покани го Вини. — Ще пиете ли едно кафе?

Реймънд кимна и се плъзна на насрещната седалка. Стори го доста трудно, тъй като кадифето на тапицерията беше грапаво. Въздухът беше хладен и влажен, напоен с миризмата на чесън и цигарен дим. Реймънд предпочете да остане с палто и шапка.

— Две кафета — подвикна към бара Вини. Брадатият мълчаливо се обърна към сложната на вид италианска машина за еспресо и се залови да изпълнява поръчката.

— Изненадвате ме, докторе — рече Вини. — Честно казано, изобщо не очаквах да ви видя пак…

— По телефона споменах, че възникна нов проблем — прошепна Реймънд, опря лакти на масата и се приведе напред.

— Цял съм слух — разпери ръце Вини.

Реймънд накратко му описа ситуацията около Синди Карлсън. Наблегна на факта, че всички самоубийци подлежат на задължителна аутопсия, изключения не се правят за никого.

Дебелият излезе иззад бара и донесе кафетата. Вини го изчака да се върне обратно и да затрака с чашите, след това вдигна глава:

— Става въпрос за дъщерята на Олбрайт Карлсън, така ли? — попита той. — Прочутият брокер от Уолстрийт?

— Да — кимна Реймънд. — Това прави ситуацията особено важна. Ако момичето се самоубие, вестниците ще раздухат историята до небето. А в Съдебна медицина ще подходят към случая с подобаващо внимание.

— Разбирам — кимна Вини и отпи глътка кафе. — Но какво точно очаквате от нас?

— Не бих искал да правя конкретни предложения — нервно преглътна Реймънд. — Но вие сам разбирате, че ще изпаднем в ситуация, идентична с тази при случая Франкони…

— Значи искате това 16-годишно момиче просто да изчезне, така ли? — небрежно подхвърли Вини.

— Ами… Тя вече е направила два опита за самоубийство. И в този смисъл ние ще й направим една услуга…

Вини се засмя, дръпна от цигарата си и прокара длан по гладко сресаната си коса. Тъмните му очички не слизаха от лицето на Реймънд.

— Голям чешит си, докторе — промърмори той. — Това мога да ти го призная…

— Бих могъл да ви предложа още някакъв гратисен период… — смутолеви Реймънд.

— Много щедро от твоя страна — кимна Вини. — Но знаеш ли какво, док… Това няма да е достатъчно. Ще ти призная, че тази операция нещо започва да ми писва; Ако не беше проблемът с бъбрека на Вини-младши, сигурно щях да си поискам парите обратно, а после — всеки по пътя си… Вече усещам последиците от първата услуга, която ви направих. Онзи ден се обади братът на жена ми, той е собственик на погребална агенция „Сполето“. Доста е притеснен, тъй като някоя си доктор Лори Монтгомъри го засипала с куп неприятни въпроси. Случайно да я познаваш?

— Не — поклати глава Реймънд.

— Хей, Анджело — извърна се към бара Вини. — Я ела за малко…

Анджело се плъзна от високото столче и пристъпи към сепарето.

— Седни — покани го Вини. — Искам да разкажеш на нашия доктор за Лори Монтгомъри…

Реймънд се премести по-навътре, за да направи място на Анджело. Обзе го чувство на дискомфорт.

— Лори Монтгомъри е умна и упорита жена — рече с дрезгавия си глас Анджело. — Иначе казано — трън в задника.

Реймънд избягваше да гледа обезобразеното от белези лице на бандита. Очите му под тежките клепачи бяха прорязани от червени жилки.

— Преди няколко години Анджело имаше вземане-даване с въпросната Монтгомъри — поясни Вини. — Анджело, разкажи на Реймънд какво научи днес, след телефонното обаждане от погребалната агенция…

— Свързах се с Вини Амендола, наше момче в моргата — започна бандитът. — Според него Лори Монтгомъри заявила на всеуслушание, че ще направи всичко възможно, за да открие как е изчезнал трупът на Франкони. Излишно е да казвам, че момчето беше много разтревожено…

— Виждаш ли, док? — тежко го изгледа Вини. — Направихме ти услуга, а сега сме изправени пред сериозен проблем…

— Много съжалявам — промърмори Реймънд.

— Това ни връща на въпроса с вноските — продължи Вини. — При създалите се обстоятелства считам, че те просто трябва да отпаднат. Казано с други думи — отсега нататък никакви вноски за мен и Вини-младши…

— Но аз отговарям пред доста хора от корпорацията-майка — простена Реймънд.

— Това си е твоя работа — отсече Вини. — Ще им обясниш, че става въпрос за нормални разходи, свързани с бизнеса… — На лицето му се появи широка усмивка: — Хей, ако си достатъчно умен, ще можеш дори да си ги приспаднеш от данъците!

Реймънд потръпна. Бяха го притиснали в ъгъла.

— Добре — тихо рече той.

— Благодаря — моментално стана галантен Вини. — Мисля, че нещата могат да се уредят. Ще станем нещо като делови партньори. Надявам се, че разполагаш с адреса на Синди Карлсън…

Реймънд измъкна от джоба си визитката на доктор Левиц. Вини преписа адреса и му я подаде обратно, а листчето побутна към Анджело.

— Енгълууд, Ню Джърси — прочете го на глас бандитът.

— Има ли проблем?

Анджело поклати глава.

— Значи всичко е уредено — рече Вини и хвърли предупредителен поглед по посока на Реймънд: — Надявам се това да е последният ти проблем, докторе. Просто защото уреждайки въпроса с вноските, ти вече нямаш какво да предложиш.

Няколко минути по-късно Реймънд вече беше на тротоара. Погледна часовника си и усети, че трепери. Часът беше пет, скоро щеше да се мръкне. Изправи се на бордюра и започна да маха на преминаващите таксита. КАКВО НЕЩАСТИЕ, мрачно си рече той. Налагаше се да открие начин за издръжката на двойниците на Вини Доминик и сина му, при това за дълги години напред…

Едно такси спря, той скочи вътре и даде адреса си. Почувства се по-добре в момента, в който неаполитанският ресторант изчезна от погледа му. Реалните разходи по издръжката на двойниците са незначителни, рече си той. Животните се разхождат на изолираното си островче и нищо не им пречи. А сега, след като проблемът със Синди Карлсън бъде решен, ситуацията ще претърпи коренна промяна…

Влезе в апартамента си в значително по-добро настроение, но то изчезна в мига, в който Дарлийн сухо съобщи, че на два пъти са го търсили от Африка.

— За какво? — попита със свито сърце Реймънд, моментално усетил нещо особено в гласа на младата жена.

— Има добри и лоши новини — поясни Дарлийн. — Добрите дойдоха от хирургическия екип. Състоянието на Хоръс Уинчестър е толкова добро, че трябва да се приготвиш за прибиране на пациента и хирургическия екип…

— А лошите новини? — изгледа я продължително Реймънд.

— Обади се Зигфрид Шпалек. Говореше със заобикалки. Имал някакъв проблем с Кевин Маршал…

— Какъв проблем?

— Отказа да ми обясни — рече Дарлийн.

Реймънд си спомни последния си разговор с Кевин. Изрично го беше предупредил да не предприема необмислени действия. Дали не е сторил точно това? Проблемът на Шпалек положително има нещо общо с онзи глупав стълб дим, за който бяха разговаряли…

— Шпалек иска ли да го потърся тази вечер? — попита на глас той.

— Когато се обади, при тях е било единадесет вечерта. Каза, че ще се чуете утре сутринта…

Реймънд въздъхна. Това означаваше, че през цялата нощ няма да мигне от тревога. Няма ли край, Господи?