Хромозома 6

Ню Йорк, 4 март 1997 г. 8.45 часа

— Казвай какво да правя, шефе — рече Франко Понти и хвърли поглед в огледалцето за обратно виждане.

Вини Доминик се беше настанил удобно на задната седалка на огромния линкълн „таункар“ и гледаше през прозорчето. Намираха се пред номер 126 на 64-та улица-Изток — солидна сграда от дялан камък в стил френско рококо, партерните прозорци на която бяха скрити зад дебели метални решетки.

— Изглежда яка работа — промърмори Вини. — Докторът добре се грижи за себе си…

— Да паркирам ли? — попита Франко. Колата беше спряла в средата на улицата и едно такси зад нея упорито свиреше с клаксона си.

— Паркирай — рече Вини.

Франко бавно подкара и спря пред пожарния кран няколко метра по-нататък. Таксито профуча покрай тях, шофьорът гневно им показа среден пръст. Анджело Фачоло поклати глава и подхвърли няколко обидни думи по отношение на руснаците-емигранти, които напоследък завземаха все по-голяма част от бизнеса на нюйоркските таксита. Той се беше настанил на предната седалка, вдясно от Франко.

Вини слезе от колата, двамата му спътници бързо сториха същото. И тримата бяха облечени в безупречно скроени дълги лодени от модна къща „Салваторе Ферагамо“, в различни нюанси на сивото.

— Мислиш ли, че колата е добре тук? — попита Франко.

— Очаквам срещата да бъде кратка — отвърна Вини. — Но за всеки случай сложи на стъклото онази картичка на „Асоциацията за доброволно сътрудничество с полицията.“ Може и да ни спести петдесетачката…

Вини се обърна и тръгна към номер 126. Франко и Анджело го последваха, опипвайки с очи редките минувачи.

— Дуплекс — промърмори Вини, хвърлил кратък поглед към звънците на домофона. — Докторчето май не е толкова добре, колкото ми се стори в началото… — Натисна бутона с надпис „Д-р Реймънд Лайънс“ и зачака.

— Ало? — обади се женски глас.

— Идвам на преглед при доктора — рече Вини. — Името ми е Вини Доминик…

Настъпи кратка пауза. Вини подритваше с крак панделките на меките си мокасини „Гучи“, оформени като тапи от вино, а Франко и Анджело продължаваха да оглеждат улицата в двете посоки. Домофонът пропука.

— Добър ден, аз съм доктор Лайънс. С какво мога да ви помогна?

— С петнадесет минути от времето ви — отговори Вини.

— Не съм сигурен, че се познаваме, господин Доминик — рече Реймънд. — Бихте ли ми казали за какво става въпрос?

— Става въпрос за една услуга, която ви направих снощи — отвърна Вини. — Молбата за нея получих от наш общ познат, казва се доктор Даниел Левиц… Домофонът онемя. — Надявам се, че ме чувате, докторе — подхвърли Вини.

— Да, да, разбира се — отвърна забързано Реймънд, после бутонът за отключване рязко забръмча. Вини бутна тежката врата и влезе, следван от телохранителите си.

— Мисля, че добрият чичо доктор не е много въодушевен от предстоящата среща — промърмори Вини. Тримата едва успяха да се натикат в тясната кабинка на асансьора.

Реймънд ги посрещна на площадката. Ръкостискането му беше нервно. Покани ги с жест да влязат и ги насочи към малък кабинет, облицован с хубава дъбова ламперия.

— Кафе?

Франко и Анджело въпросително се извърнаха към Вини.

— Не бих отказал едно хубаво еспресо, стига да не ви затруднявам — рече Вини. Двамата му придружители изразиха същото желание.

Реймънд вдигна телефона и даде поръчката. Неканените гости накараха душата му да потръпне от страх. Приличаха на герои от долнопробен гангстерски филм. Вини беше висок около метър и осемдесет, мургав мъж с правилни черти на лицето и зализана черна коса. По всичко личеше, че той е шефът. Другите двама бяха близо двуметрови гиганти със сплескани носове, тънки устни и малки, дълбоко хлътнали очи, които не пропускаха нищо. Биха могли да бъдат братя на Вини, ако не беше кожата на Анджело — бледа и грозно надупчена, като обратната страна Луната…

— Бихте ли ми подали палтата си? — попита Реймънд.

— Няма нужда — отказа Вини. — Ще ви отнемем съвсем малко време…

— Тогава поне седнете — предложи Реймънд.

Вини се отпусна в близкото кожено кресло, а Франко и Анджело вдървено седнаха на дивана до прозореца.

— С какво мога да ви помогна, господа? — попита Реймънд, придавайки на гласа си пресилено деловито изражение.

— Снощната услуга не беше лесна — рече Вини. — Помислихме си, че ще пожелаете да узнаете как точно беше организирана операцията…

Реймънд вдигна ръце пред себе си, от устата му излетя сух и пресилен смях:

— Не, не… Сигурен съм, че всичко е било…

— Настояваме, докторе — прекъсна го Вини. — Здравият разум ни диктува да ви опишем подробно усилията за реализация на тази малка услуга… Все пак става въпрос за бизнес.

— Не бих го нарекъл точно бизнес — подхвърли Реймънд.

— Да речем, че сте прав… Но измъкването на един труп от моргата не е лесна работа. Там е отворено двадесет и четири часа в денонощието, освен това има униформена охрана.

— Това е ненужно — отново го спря Реймънд. — Високо ценя положените от вас усилия, но предпочитам да не зная подробности…

— Млъкнете и слушайте, доктор Лайънс! — заповяда Вини, замълча за миг да събере мислите си и започна: — Извадихме късмет, тъй като присъстващият тук Анджело познава едно момче, което работи в моргата. Името му е Вини Амендола. Това момче е близко на Поли Черино — работодател на Анджело преди да влезе в затвора. В момента Анджело работи за мен и успя да убеди момчето да му каже къде точно се намират тленните останки на господин Франкони. В добавка получихме и известни допълнителни сведения, които да оправдаят присъствието ни в моргата посред нощ…

В кабинета се появи Дарлийн Полсън с табличка в ръце. Реймънд я представи като своя асистентка. Младата жена сервира кафетата и побърза да излезе.

— Хубава асистентка — беше коментарът на Вини.

— Много я бива — кимна Реймънд и неволно избърса челото си.

— Надявам се, че не ви притесняваме — изгледа го Вини.

— Ни най-малко — побърза да го увери Реймънд.

— И тъй, изнесохме трупа… — продължи да разказва неканеният гост. — Освободихме се от него по начин, който изключва откриването му. Но вие разбирате, че това не беше една приятна разходка из парка… фактически изпитахме доста големи затруднения главно поради малкото време за предварително планиране на операцията…

След доста продължителна и наситена с неудобство пауза, Реймънд рече:

— Ако аз мога да ви бъда полезен с нещо…

— Благодаря, докторе — кимна Вини, глътна кафето си наведнъж и остави чашката с чинийката на ръба на бюрото. — Казахте точно това, което се надявах да чуя от вас. И то ми позволява да премина върху същността на настоящото посещение… Вероятно се досещате, че и аз съм клиент, също като Франкони. По-важното обаче е, че клиент е и 11-годишният ми син — Вини Младши… Всъщност, той се нуждае от вашите услуги далеч повече от мен. На практика става въпрос за две стипендии, според терминологията на хора като вас. А моето предложение е тази година да не ви плащам нищо. Какво ще кажете?

Реймънд сведе очи към бюрото и замълча.

— Услуга за услуга — подхвърли Вини. — Мисля, че така ще бъде най-справедливо…

— Ще трябва да обсъдя този въпрос с висшестоящите — отвърна Реймънд след като прочисти гърлото си.

— Това са първите нелюбезни думи от ваша страна — изгледа го тежко Вини. — Разполагам с информация, според която именно вие сте „висшестоящият“… И по тази причина намирам за обидно подобно поведение на протакане. Сега ще направя една малка промяна в офертата си: няма да плащам стипендия нито тази, нито следващата година! Надявам се, че разбирате в каква посока се насочва този разговор.

— Разбирам — преглътна Реймънд, помълча малко и добави: — Добре, ще имам грижата…

Вини се изправи, незабавно последван от горилите си.

— Браво! — рече широко усмихнат той. — Разчитам, че лично ще уведомите доктор Даниел Левиц за споразумението ни.

— Разбира се — кимна Реймънд и също стана на крака.

— Благодаря за кафето. Беше отлично, поздравете асистентката си от мен.

Реймънд затвори вратата след гангстерите и безсилно се облегна на рамката. Усещаше пулса си в гърлото. Дарлийн надникна откъм кухнята.

— Лошо според очакванията? — попита тя.

— Далеч по-лошо — изпъшка Реймънд. — Държаха се точно по правилата. Сега ще трябва да обслужвам безплатно разни дребни бандити, представяш ли си?

Отлепи гръб от рамката на вратата и се втурна към кабинета си. Но още на втората крачка забави ход и се олюля. Дарлийн протегна ръка да го подкрепи.

— Добре ли си?

Изтекоха няколко секунди преди Реймънд да кимне с глава:

— Да, предполагам, че съм добре… Просто ми се зави свят. Заради издънката с Франкони снощи изобщо не мигнах!

— Може би трябва да отложиш срещата с новия доктор — подхвърли Дарлийн.

— Май имаш право — усмихна се криво Реймънд. — Имам чувството, че в този щат не мога да убедя никого да се присъедини към нас… Дори онези, които имат призовка за обявяване в несъстоятелност!