Хромозома 6

Кого, Екваториална Гвинея, 10 март 1997 г. 1.45 ч.

Зигфрид беше сънувал този кошмар поне стотина пъти. И всеки път ставаше все по-лошо. Приближава се към млада слоница с малко слонче и в душата му цари смут. Не иска да го прави, но двойката клиенти настояват. Съпругата изгаря от любопитство да види слончето отблизо.

Взел е всички предпазни мерки. Няколко следотърсачи правят засада на пътеката вдясно, а той предпазливо напредва към слоницата и бебето. Но от север се появява огромен, обзет от бясна ярост мъжкар. Помощниците му изпадат в ужас и побягват, без дори да го предупредят.

Огромното животно се носи към него с пълна скорост, звукът е като от експресен влак. Бивните му са насочени право в гърдите на Зигфрид, изпод хобота му излита пронизителен боен вик. На това място неизбежно се събуждаше, облян в студена пот…

Простена, обърна се във влажните чаршафи и стана. Ръката му се протегна към чашата с вода, поставена на шкафчето отвъд мрежата за комари. Отпи едра глътка и тежко въздъхна. Проблемът му беше там, че този кошмар отговаряше на действителността. Именно по време на инцидента с разярения слон беше изгубил подвижността на дясната си ръка, а лицето му се беше превърнало в огромна, кървяща рана…

Спуснал крака на пода, той бавно осъзна, че крясъците на разярения слон от съня всъщност долитат откъм прозореца. Миг по-късно идентифицира и техния източник: евтин касетофон, който с пълна сила бълваше горещи западно-африкански ритми.

Погледна часовника си. Наближаваше два през нощта. В душата му нахлу гняв. Кой си позволява да вдига шум по това време?!

Определил посоката на шума, той се надигна и излезе на верандата. С изумление откри, че музиката идва откъм къщата на Кевин Маршал. И моментално идентифицира смутителите на реда: това бяха войниците, оставени на пост в подножието на широкото дървено стълбище.

Гневът прониза тялото му като електрически ток. Завъртя се на пети и грабна слушалката на телефона, монтиран до леглото му. Събуди началника на охраната и му заповяда незабавно да се яви в къщата на Кевин. После бързо се облече, грабна една от старите си ловни карабини и изскочи навън.

Прекоси тревната площ и се насочи към къщата на Кевин. Колкото по-близо отиваше, толкова по-оглушителна ставаше музиката. Войниците се бяха разположили под светлината на една гола крушка, а в краката им се въргаляха празни бутилки. Двама пееха в такт с музиката, другите двама бяха потънали в дълбок пиянски сън. Колата на Камерън изскочи иззад ъгъла, спирачките й изскърцаха на метър от къщата. Началникът на охраната слезе и затича по посока на Зигфрид, закопчавайки в движение ризата си. Очите му за миг обхванаха пиянската сцена, лицето му видимо пребледня.

— Не! — вдигна ръка Зигфрид, отгатнал намеренията му. — Сега не е време за обяснения и извинения! Качвай се горе и виж дали господин Маршал и приятелките му са налице!

Камерън докосна периферията на шапката си и изтича по стълбите. Зигфрид го чу как хлопа на вратата. Миг по-късно бе включено осветлението в спалните. Намръщеният му поглед се спря на пияните войници, които дори не бяха забелязали появата им. После Камерън се появи отново.

— Няма ги! — съобщи той с бяло като вар лице.

Зигфрид направи опит да овладее гневния пристъп, който клокочеше в гърдите му. Но некомпетентността на подчинените му действително надхвърляше всякакви граници.

— Джипът? — кратко излая той.

— Отивам да проверя — кимна Камерън и хукна към тръстиковата преграда в другия край на къщата. След секунда се върна обратно. — И него го няма! — съобщи той, избягвайки погледа на шефа си.

— Каква изненада! — язвително се усмихна Зигфрид и щракна с пръсти по посока на колата му. Настаниха се в купето и комендантът премина към действие. — Свържи се с твоите хора! — заповяда той. — Искам веднага да открият джипа на Кевин. Обади се на КПП-то да провериш дали не са напуснали Зоната. Междувременно ме закарай в службата!

Камерън подкара и вдигна радиотелефона от стойката на арматурното табло. Номерата бяха запаметени, достатъчно беше да докосне съответния бутон. Натисна газта и колата рязко пое на север.

Когато пристигнаха пред кметството, търсенето вече беше в ход. От КПП-то ги увериха, че никой не е правил опит да напусне Зоната. Изскочиха на паркинга, до слуха им отново достигнаха горещи африкански ритми.

— Охо! — изненадано възкликна Камерън.

Зигфрид запази мълчание и направи опит да се подготви за това, което вече подозираше. Колата закова пред кметството, фаровете осветиха изкъртените решетки и дебелата, проточила се като змия верига.

— Това вече е нещастие! — извика с потрепващ от гняв глас Зигфрид. После грабна карабината и излезе от колата. Беше превъзходен стрелец, въпреки че му се налагаше да държи оръжието само с една ръка. Екнаха три изстрела, в бърза последователност един след друг. Празните бутилки от вино на перваза на караулното се пръснаха на сол, но музиката не секна.

Стиснал пушката в здравата си ръка, комендантът пристъпи към прозореца и надникна. Касетофонът беше поставен върху масата, копчето за усилване — завъртяно докрай. Четиримата войници хъркаха яко, проснали се на пода и по плетените столове.

Зигфрид вдигна пушката, прицели се и натисна спусъка. Касетофонът се пръсна на хиляди дребни парченца. Ушите им писнаха от внезапно настъпилата тишина.

— Обади се на полковника от военния гарнизон! — изръмжа комендантът, без да се обръща назад. — Предай му какво е станало и му кажи, че искам тези свине да бъдат изправени пред военен съд! Веднага да изпрати тук един взвод войници!

— Слушам, сър! — извика Камерън, завъртя се и побърза да се отдалечи. Зигфрид пристъпи към верандата и се наведе над изкъртените решетки. Веднага разбра защо са се измъкнали толкова лесно — циментът, който би трябвало да ги държи здраво за каменния зид, се беше превърнал в пясък.

Направи една обиколка на сградата, просто, за да овладее бясната ярост, която изгаряше гърдите му. Когато отново се озова на площада, насреща му проблеснаха фарове. Патрулният джип се закова на метър от колата на Камерън, вратичката се отвори и дежурният офицер се затича към него.

Зигфрид не успя да се сдържи и от устата му излетя сочна псувня. Бягството на Кевин и американците поставяше под заплаха съществуването на целия проект! Те трябва да бъдат заловени! На всяка цена!

— Господин Шпалек! — подвикна Камерън. — Преди десетина минути офицер О’Лиъри е видял колата на Кевин Маршал… Веднага ще проверим дали все още е там…

— Къде? — късо излая Зигфрид.

— На паркинга пред бар „Чики“ — обади се самият О’Лиъри. — Мисля, че я зърнах там при последната си обиколка…

— А хора? Имаше ли хора в нея?

— Не, сър. Нямаше жива душа.

— Там трябва да има пост — сбърчи вежди Зигфрид. — Видяхте ли го?

— Не съвсем, сър — поклати глава О’Лиъри.

— Какво значи „не съвсем“? — изръмжа Зигфрид и усети как яростта му се завръща. Каква безотговорност, Господи!

— Обикновено не обръщаме внимание на войниците, сър — отвърна с притеснение офицерът.

Зигфрид извърна поглед встрани. В опит да контролира нервите си, той нарочно го фокусира върху панорамата на нощната джунгла. Девствената красота на природата оказа своето въздействие. Въздъхна и неохотно призна пред себе си, че той също не обръща внимание на калпавите войници от местната национална гвардия. Отдавна се беше примирил с безполезното им присъствие, което просто беше част от бизнеса с правителството на Екваториална Гвинея. Но защо колата на Кевин е зарязана пред бар „Чики“? Отговорът изведнъж се изписа в съзнанието му.

— Камерън! — извърна се към началника на охраната той. — Изяснено ли е по какъв начин са пристигнали американците?

— Страхувам се, че не — боязливо отвърна Макайвърс.

— Търсили ли сте лодка?

Камерън погледна към О’Лиъри, който неохотно сви рамене:

— Никой не ми е нареждал да търся лодка…

— Сменил си Хансен в единадесет, нали? — изгледа го тежко комендантът. — Той не ти ли спомена нещо за лодка?

— Не, сър — поклати глава О’Лиъри.

Камерън преглътна и смутено се намеси:

— Ще проверя как стоят нещата и веднага ще ви докладвам, сър…

— Значи никой не си е направил труда да търси шибаната лодка! — изръмжа заплашително Зигфрид. — Явно тук се разиграва комедия, но аз съвсем не съм склонен да се смея!

— Издадох изрична заповед да се търси лодка, сър — промърмори виновно Камерън.

— Явно никой не го е грижа за твоите заповеди, глупак такъв! — изплю се в краката му Зигфрид. — Но цялата отговорност пада върху теб!

Затвори очи и стисна зъби. И двете групи му се бяха изплъзнали. Единственото, което можеше да направи за момента, беше да се свърже с полковника в Акальонг и да се моли на Бога бегълците да акостират именно там… Но Зигфрид не беше глупак и прекрасно знаеше, че на тяхно място незабавно би потеглил за Габон.

Клепачите му рязко се отвориха. В главата му се появи толкова тревожна мисъл, че той буквално подскочи. — Оставихте ли пост на Изла Франческа?

— Не, сър. Нямахме такава заповед.

— А охраната на подвижния мост?

— Вие сам заповядахте да я снемем — отвърна Камерън.

— Отиваме там! — отсече Зигфрид и тръгна към колата. В същия момент на площада изскочиха три джипа, пълни с войници. От първия слезе полковник Монгомо. За разлика от раздърпаните си подчинени, той беше облечен в безупречно чиста униформа, върху чиято предна част подрънкваха множество медали. На лицето му имаше слънчеви очила с огледални стъкла въпреки нощния мрак. Пристъпи към Зигфрид, отдаде чест и каза, че е на неговите заповеди.

— Ще ви бъда благодарен, ако се погрижите за онези пияни войници — каза сдържано Зигфрид и махна по посока на караулното. — Офицер О’Лиъри ще ви заведе и при другите. Наредете един от джиповете да кара след нас, тъй като може би ще се нуждаем от известна огнева подкрепа…

Кевин махна с ръка и Джак върна оборотите на двигателя. Тежката пирога веднага изгуби скорост. Навлизаха в тесния пролив, който делеше Изла Франческа от материка. Тук беше значително по-тъмно, тъй като високите дървета от двете страни на канала бяха надвиснали над водата.

Кевин застана на носа, очите му напрегнато се взираха във водата. Очакваше всеки момент да се натъкнат на въжето, с което се придвижваше надуваемата платформа за храна.

— Тук е доста страшничко — прошепна Лори.

— Крясъците на животните са оглушителни — кимна Натали.

— Това, което чувате, са жаби — рече успокоително Мелани. — Сега им е любовният период и са особено музикални…

— Виждам въжето! — обяви с напрегнат глас Кевин.

Джак изключи мотора и се приготви да го вдигне над повърхността.

Миг по-късно въжето шумно се отърка в дъното на пирогата.

— Да гребем — предложи Кевин. — Вече сме съвсем близо и не ми се иска витлото да се оплете в някое коренище…

Джунглата вдясно от тях постепенно се отдръпна и пред очите им се разкри товарната рампа, окъпана от лунната светлина.

— О, не! — простена Кевин. — Мостът е прибран!

— Няма проблем — рече Мелани и нещо проблесна в ръката й: — Забрави ли, че имам ключ? Запазих го за всеки случай, защото имах чувството, че може да ни потрябва…

— Браво, момичето ми! — похвали я Кевин. — Много умно от твоя страна.

— Разгъваем мост, който се задейства с ключ? — вдигна глава Джак. — Това не е ли твърде сложно за джунглата?

— Вдясно ще се появи един бетонен кей, на който ще привържем лодката — предупреди Кевин и побърза да заеме място на кърмата. Няколко леки тласъка с греблото бяха достатъчни и пирогата покорно се насочи към брега. Скоро бордът й леко опря в гредите, приковани за омекотяване към стената на кея.

— Е, приятели, пристигнахме — изпусна една дълбока въздишка Кевин. Беше нервен, тъй като за пръв път щеше да играе нехарактерната роля на герой. — Предлагам да действаме така: вие оставате в лодката, тъй като не съм сигурен как ще реагират животните. Те притежават огромна сила и представляват съвсем определен риск. По причини, които вече са ви известни, аз искам да поема този риск, но мисля, че вие трябва да останете в безопасност. Разумно е, нали?

— Съвсем — кимна Джак. — Но аз мисля, че все пак ще ти трябва някаква помощ…

— Разполагаме с един хубав калашник — обади се Уорън. — Което означава, че не сме съвсем беззащитни.

— Никаква стрелба, моля ви! — вдигна ръце Кевин. — Особено пък заради мен. Оставате тук и в случай, че не се върна, просто си тръгвате…

— Моята отговорност не е по-малка от твоята! — изправи се Мелани. — Искаш или не, аз идвам с теб!

Върху лицето на Кевин се изписа отчаяние.

— И без цупене! — добави Мелани, докато се прехвърляше на кея.

— Купонът се оформя — рече Джак и понечи да последва младата жена.

— Ти си стой на мястото! — сряза го Мелани. — Купонът е за двама!

Джак мълчаливо се подчини. Кевин измъкна фенерчето и скочи на кея.

— Ще свършим бързо! — обеща той.

Първата им работа беше да спуснат моста. Без него начинанието беше обречено на провал, независимо от реакцията на животните. Кевин вкара ключа в процепа, завъртя го и затаи дъх. Почти веднага чу как на отсрещния бряг се задейства електромоторчето, захранвано от акумулаторна батерия. Телескопичният механизъм започна да се разгъва и скоро металната пътека изтрака върху бетона на пристана.

Кевин стъпи отгоре, за да провери стабилността й. После направи опит да я разклати, но тя дори не помръдна. Доволен, той слезе и се насочи към тъмната гора, следван от Мелани. Клетките не се виждаха, но и двамата знаеха, че са тук.

— Имаш ли някакъв план, или просто ще ги пуснем наведнъж? — попита младата жена, докато крачеха през поляната.

Кевин включи фенерчето и го насочи в краката си.

— Единственият ми план е да открия Бонобо номер 1 — промърмори той. — За разлика от мен, той е роден лидер. Накарам ли го да разбере какво се иска от него, лесно ще поведе останалите… — Раменете му леко се присвиха: — Имаш ли по-добра идея?

— За момента нямам — поклати глава Мелани.

Клетките бяха подредени в дълги редици. Вонята беше доста силна, тъй като част от животните бяха затворени в тях вече повече от двадесет и четири часа. Всички без изключение се събудиха от светлината на фенерчето. Някои се оттеглиха в дъното на клетките и вдигнаха ръце пред очите си. Други останаха на място, опулените им очи светеха с червеникав отблясък.

— Как ще го познаеш? — попита Мелани.

— Надявам се, по часовника, който му подарих — отвърна Кевин. — Но те сигурно вече са му го взели, следователно остава белегът на лицето…

— По ирония на съдбата този белег го оприличава на Зигфрид — подхвърли Мелани.

— Не искам да чувам това име, моля те! — направи гримаса Кевин, после изведнъж се спря. — Господи, ето го! — От близката клетка надничаше обезобразеното лице на Бонобо номер 1, в очите му се четеше предизвикателство.

— Наистина е той! — извика Мелани.

— Бада — рече Кевин и се потупа по гърдите. Така ги бяха посрещнали женските бонобо при първоначалната им поява в пещерата.

Бонобо номер 1 отметна глава, кожата между очите му се набръчка.

— Бада! — повтори Кевин.

Животното бавно вдигна ръка и се потупа по гърдите. После изрече „бада“ — толкова ясно, колкото и Кевин.

Двамата човеци смаяно се спогледаха. Многобройните им опити за контакт с Артър бяха на доста по-примитивно ниво и те никога не бяха абсолютно сигурни, че водят разговор с него. Но сега беше различно.

— Ата — рече Кевин. Това беше думата, с която ги посрещна двойникът му на алеята. Вече знаеха, че тя приблизително отговаря на „ела“. Бонобо номер 1 не реагира.

Кевин я повтори още един път, после хвърли безпомощен поглед към Мелани.

— Не знам какво друго да му кажа…

— Нито пък аз — отвърна младата жена. — Дай да отворим вратичката. Предполагам, че му е трудно да реагира на „ела“, когато е заключен…

— Логично — кимна Кевин и плъзна ръка към задната част на клетката. Затаи дъх и издърпа резето, после двамата с Мелани се дръпнаха крачка назад. Светлината на фенерчето се сведе към краката им. Бонобо номер 1 се измъкна навън и изпъна рамене. Завъртя глава наляво, после надясно, след което насочи поглед към човеците пред себе си.

— Ата — подвикна Кевин и започна да отстъпва назад. Бонобо номер 1 тръгна след него, разкършвайки ръце и крака като атлет преди състезание.

Кевин предпазливо му обърна гръб и го поведе към мостчето. Непрекъснато повтаряше кратката думичка, а бонобото покорно го следваше. Скоро краката му стъпиха на металните планки.

Бонобо номер 1 колебливо стъпи на бетонния пристан и се спря. Кевин прекоси мостчето до средата и отново го повика. Животното тръгна към него, главата му предпазливо се въртеше на всички страни.

Кевин реши да опита нещо извън това, което бяха тренирали с Артър. Идеята му беше да направи комбинация от думите, използвани при различни случаи от двойника му: „ста“ от епизода с предлагането на мъртвата маймуна на Кандис, „зит“ — командата, с която ги беше поканил да влязат в пещерата, и „арак“, за която бяха сигурни, че означава „махай се“.

— Ста зит арак — изрече отчетливо Кевин, разпери пръсти и размаха ръката си. Този жест му беше познат от разказа на Кандис за инцидента в операционната. Надяваше се, че това отговаря на изречението „върви, свободен си“… Повтори фразата още веднъж и махна с ръка на североизток, към тъмнеещата грамада на джунглата.

Бонобо номер 1 се надигна на пръсти и надникна зад рамото на Кевин. После се извърна към клетките, разпери ръце и започна да издава серия от звуци, които Кевин и Мелани чуваха за пръв път.

— Какво му става? — учуди се Кевин и впи поглед в животното, което му беше обърнало гръб.

— Може би греша, но ми се струва, че говори за племето си — колебливо подхвърли Мелани.

— Господи! — ахна Кевин. — Той положително е разбрал какво искам да му кажа! Дай да пуснем и другите! Понечи да тръгне към брега, но се спря. Бонобото го усети и извърна глава. Мостът беше широк около три метра, но Кевин се страхуваше да мине покрай звяра. Отлично помнеше с каква лекота го беше вдигнал, за да го захвърли в дъното на пещерата.

Заби поглед в него, но лицето на Бонобо номер 1 не издаваше никакви емоции. Отново изпита странното чувство, че гледа в огледалото на човешката еволюция.

— Какво има? — обади се Мелани.

— Плаши ме — призна Кевин. — Не смея да мина покрай него.

— О, я стига! — нетърпеливо повиши тон младата жена. — Нямаме време за губене!

— Окей — въздъхна Кевин и предпазливо се насочи напред. Бонобото го наблюдаваше без да помръдне. Стигна безпрепятствено до кея, поклати глава и промърмори: — Това ще ми скъса нервите!

— Тук ли ще го оставим? — попита Мелани.

— Не знам — почеса се по главата той. — Може би ще бъде примамка за останалите и ще ги накара да пресекат моста… Но може да стане и обратното…

— Дай да тръгваме, а той сам ще реши — предложи Мелани. Насочиха се към клетките на поляната, а Бонобо номер 1 слезе от моста и тръгна след тях.

Вървяха бързо, давайки се сметка, че в лодката ги чакат. Започнаха да отварят клетките без никакво колебание.

Животните изскачаха навън и първата им работа беше да разменят по някоя дума с Бонобо номер 1. Кевин и Мелани продължиха работата си. След броени минути на поляната вече имаше около дузина боноби, които се протягаха и почесваха.

— Сигурен съм, че моят човек ме разбра — промърмори Кевин. — Ако не е така, тези тук отдавна да са се разбягали. Според мен всички знаят, че трябва да напуснат острова…

— Не е ли по-разумно да извикаме Кандис и новите ни приятели? — вдигна глава Мелани. — Те ще бъдат свидетели на оттеглянето, а може би и ще помогнат всичко да приключи по-бързо…

— Добра идея — кимна Кевин, хвърлил кос поглед към дългата редица клетки. Добре знаеше, че са над седемдесет.

Мелани изчезна в нощта, а той пристъпи към поредната клетка. Направи му впечатление, че Бонобо номер 1 върви след него и посреща всеки новоосвободен поотделно. Групата на бегълците се появи в момента, в който отваряше шестата или седмата клетка. В първия момент се заковаха на място, очевидно стреснати от броя на едрите и силни животни. Бонобите не им обърнаха никакво внимание, с изключение на Уорън. Автоматът в ръката му ги накара да го заобикалят отдалеч, той явно им напомняше за пневматичните пушки, с които гледачите изстрелваха упойващи стрели.

— Толкова са кротки, че чак потръпвам от ужас — промълви Лори.

— Депресирани са — поясни Кевин. — Или от упойката, или от продължителния престой в клетките. За всеки случай се дръжте настрана. В момента са кротки, но обладават огромна сила…

— С какво можем да помогнем? — попита Кандис.

— Тръгвайте по редицата и отваряйте вратите на клетките — разпореди се Кевин.

Седем души свършиха работата в рамките на броени минути. Скоро всички клетки бяха отворени. Кевин се изправи пред стадото и махна с ръка да го последват по посока на моста.

Бонобо номер I го последва и плесна с ръце — също както на онази пътечка при първата им среща. От устата му излетяха гърлени звуци. Стадото покорно тръгна след него.

Седемте човешки същества поведоха седемдесет и една трансгенетични маймуни към свободата. Кевин спря на крачка от моста и отстъпи встрани. Бонобо номер 1 се изправи на бетонния пристан.

— Ста зит арак — повтори Кевин, разпери пръсти и махна към девствената африканска джунгла.

Бонобо номер 1 сведе глава на гърдите си, постоя така в продължение на една дълга секунда, после издаде някакви гърлени звуци и бавно пое по моста. Стадото мълчаливо го последва.

— Сякаш присъстваме на Великото преселение — промълви Джак.

— Не богохулствай! — прошепна Лори, но дълбоко в себе си беше съгласна с определението. Гледката беше величествена и я караше да затаи дъх.

Животните безшумно изчезнаха в тъмната джунгла от другата страна на моста. В един момент се бяха струпали в основата на металния мост, после просто ги нямаше.

Хората дълго мълчаха.

— Направиха го — най-сетне се обади Кевин. — Благодаря на всички за помощта. Сега може би най-сетне ще получа успокоение… — Пристъпи към командното табло и натисна червения бутон. Мостът започна да се прибира с тихо бучене. Групата мълчаливо се насочи към пирогата.

— Това беше най-странната гледка в живота ми — промълви Джак.

После Мелани, която крачеше начело на колоната, изведнъж се спря.

— О, не! — простена тя. — Вижте там!

Отвъд реката, полускрити от гъстата зеленина, просветваха автомобилни фарове. Колите бяха няколко и явно се спускаха по черния път, който водеше към моста.

— Не можем да се върнем в лодката, защото ще ни видят! — напрегнато извика Уорън.

— Но не можем да останем и тук, нали? — контрира Джак.

— Обратно към клетките! — повелително извика Кевин. Обърнаха се и хукнаха през поляната, фаровете осветиха бетонната рампа в момента, в който приклекнаха зад празните клетки. Автомобилите спряха на отсрещния бряг, но моторите и светлините им останаха включени. — Войници от гвинейската армия — определи Кевин.

— Плюс Зигфрид, когото не мога да сбъркам с никого! — просъска Мелани. — А това е една от патрулните коли на Камерън Макайвърс…

Лъчът на мощен прожектор опипа пристана, плъзна се по редицата клетки и се насочи към реката. Миг по-късно кануто беше открито, оттатък се разнесоха възбудени подвиквания.

— Лошо — изпъшка Джак. — Вече знаят къде сме. Тишината на нощта бе разкъсаната от продължителния лай на автоматично оръжие.

— По какво стрелят, за Бога? — възкликна Лори.

— Страхувам се, че останахме без лодка — изпъшка Джак. — А това означава, че ще кажа сбогом на депозита, който оставих за нея…

— Сега не е време за шеги! — намръщено рече Лори. Нощният въздух се разтърси от оглушителна експлозия, огненото кълбо освети за миг струпалите се на отсрещния бряг войници.

— Това беше резервоарът — въздъхна Кевин. — Останахме без транспорт…

Минута по-късно прожекторът угасна, първият джип направи обратен завой и изчезна нагоре по пътя, който водеше към Кого.

— Някой да има представа какво става? — попита Джак.

— Предполагам, че се връщат в града — въздъхна Мелани. — Зигфрид и Камерън вече са спокойни, защото знаят, че не можем да избягаме от острова. Фаровете на последния автомобил изчезнаха, околността потъна в непрогледен мрак. Дори луната се беше скрила зад облаците на запад.

— Предпочитам да знам къде се намират тези типове и какво възнамеряват да правят — изръмжа Уорън.

— Колко е голям този остров? — попита Джак.

— Десет километра дълъг и четири широк — поясни Кевин.

— Но…

— Палят огън! — внезапно го прекъсна Уорън.

Алени пламъци осветиха за миг металната конструкция на моста, около която се мяркаха сенките на гвинейските войници.

— Прекрасно! — въздъхна Джак. — Тези типове явно си организират бивак!

— Ами сега какво ще правим? — проплака Лори.

— Нямаме голям избор — поклати глава Уорън. — Преброих шестима от другата страна на моста…

— Дано да не решат да се прехвърлят отсам — рече Джак.

— През нощта това е изключено — поклати глава Кевин. — Освен това няма защо да бързат…

— А не можем ли да преплуваме този проток? — попита Джак. — Ширината му е някакви си двадесетина метра, а течение почти липсва.

— Вече ти казах, че не ме бива в плуването — разтревожено го изгледа Уорън.

— Тук е пълно с крокодили — добави Кевин.

— Е, това вече е върхът! — въздъхна Лори.

— Хей, почакайте! — изведнъж вдигна ръка Кевин. — Няма да се наложи да плуваме! Лодката, с която дойдохме да посетим бонобите, положително е там, където я зарязахме! Тя е достатъчно голяма да ни побере!

— Фантастично! — възкликна Джак. — Къде е тя?

— Страхувам се, че ще се наложи да походим — рече Кевин. — На около два километра оттук, но поне пътеката е разчистена…

— Това ми звучи като разходка в парка — увери го Джак.

— Колко е часът?

— Три и двадесет — отвърна Уорън.

— До разсъмване остава някъде около час и половина — рече Кевин и стана на крака: — Най-добре да тръгваме!

Това, което Джак лекомислено обяви за разходка в парка, се оказа най-трудният преход в живота на повечето от участниците в нощната експедиция. Твърдо решени да не използват фенерчета си поне през първите двеста-триста метра, те се оказаха в положението на слепи, водени от слепец. Вътрешността на джунглата беше лишена от всякаква светлина. В мастиления мрак дори им беше трудно да разберат дали очите им са отворени.

Начело вървеше Кевин, който опипваше земята с крак, но въпреки това често губеше пътеката и се връщаше назад. Знаейки какви същества обитават тази гора, той затаяваше дъх при всяка малка крачка напред, в непрогледната чернота.

Групата се беше проточила в индийска нишка зад него, всеки хванал част от дрехата на невидимата фигура пред себе си. В началото Джак правеше опити да разведри обстановката с малки шеги, но скоро дори той бе напуснат от обичайното си жизнерадостно настроение. След това всеки потъна в собствените си страхове, а около тях нощните обитатели на джунглата продължаваха оглушителния си концерт от писъци, крясъци, подсвирквания и страховито ръмжене.

Темпото значително се увеличи в момента, в който най-сетне решиха да използват фенерчетата. Но заедно с него се увеличиха и страховете им, тъй като вече можеха да виждат змиите и насекомите, с които се разминаваха на косъм. Всеки си даваше сметка, че и на тъмно гадините са били тук, но когато ги виждаха им ставаше още по-страшно. Когато най-сетне стигнаха мочурливите поляни около Лаго Хипо, хоризонтът на изток вече започваше да просветлява. Оставили непроходимата джунгла зад гърба си, повечето от тях придобиха измамното впечатление, че най-лошото е преминало. Но се оказа, че по това време хипопотамите закусват и едрите им туловища се виждаха навсякъде около езерото. В здрача на настъпващия ден те изглеждаха наистина огромни.

— Имайте предвид, че са много опасни — обади се предупредително Кевин. — Не се заблуждавайте от външният им вид. Убили са повече хора, отколкото можете да си представите…

Групата направи широк кръг, държейки се на максимално разстояние от хипопотамите. Но предполагаемото място на малката лодка все пак я отведе в опасна близост до два огромни екземпляра. Те вдигнаха глави и огледаха хората. В очите им се четеше пълно равнодушие. После изведнъж се стрелнаха напред, двутонните им туловища оставяха широки пътеки в тръстиката. За щастие обаче, посоката на движението им беше не към групата хора, а обратно към езерото. Обзети от ужас, пътешествениците замръзнаха на място.

След няколко минути се окопитиха достатъчно, за да продължат пътя си. Небето на изток вече беше съвсем светло и им напомняше, че не разполагат с никакво време. Краткото отклонение сред мочурливите блата се оказа далеч по-продължително, отколкото очакваха.

— Слава Богу, че е тук! — възкликна с облекчение Кевин, когато най-сетне зърна лодката сред зелените тръстикови стъбла. Дори стиропорената кутия с храна си беше на мястото.

Но в следващия момент се появи нов проблем — веднага стана ясно, че кануто е твърде малко за седем човека. След кратка, но разгорещена дискусия, стигнаха до решението Джак и Уорън да останат в тръстиките и да чакат Кевин да се върне за втори курс.

Чакането се оказа истински ад. Не само поради настъпването на деня и евентуалната поява на войниците, но и поради влудяващата мисъл, че моторната пирога може и да я няма там, където я бяха оставили Кевин и жените. Джак и Уорън мълчаливо поглеждаха часовниците си и размахваха ръце да прогонят облаците хапещи насекоми, които безмилостно ги нападнаха. На всичкото отгоре бяха напълно изтощени, почти на прага на припадъка.

Призрачната фигура на Кевин в малкото кану се появи в момента, в който вече бяха сигурни, че нещо е станало.

Уорън го изчака да се приближи и се покатери на борда, бързо последван от Джак.

— Наред ли е лодката? — нервно попита Джак.

— Поне си е там — сви рамене Кевин. — Не съм пробвал да запаля мотора…

Напуснаха тръстиките и се насочиха към Рио Дивизо. За съжаление се наложи да гребат два пъти по-дълго от очакваното, просто, защото трябваше да заобикалят отдалеч многобройните хипопотами и крокодили, появили се пред тях.

В момента, в който най-сетне се плъзнаха под ниско надвисналите над реката клони, в другия край на мочурищата се появиха фигурите на няколко войника.

— Дали ни видяха? — нервно се извърна Джак.

— Никой не може да каже — сви рамене Кевин.

— Ако се изплъзнем, това очевидно ще стане на косъм — мрачно промърмори младият лекар.

И за жените чакането не беше леко. Когато кануто се плъзна по мътната вода и опря в борда на пирогата, в очите на всяка от тях проблеснаха сълзи на облекчение.

Последната им грижа беше състоянието на извънбордовия мотор. Джак се зае с него, просто защото единствен той имаше някакъв опит. През това време останалите хванаха греблата и насочиха лодката към чистите води на малкото заливче. Джак напомпа гориво, прекръсти се с откровена набожност и дръпна въженцето.

Моторът кихна веднъж-два пъти, после равномерно забоботи. В тишината на утрото звукът им се стори оглушителен. Джак вдигна глава и срещна погледа на Лори. Младата жена се усмихна и вдигна палец.

Извърна се към мотора, нагласи лостчето на газта на максимални обороти и насочи носа на лодката на юг към Габон, чиято брегова линия смътно се очертаваше на хоризонта.