Хромозома 6

Ню Йорк, 5 март 1997 г., 10.00 часа

Реймънд Лайънс дръпна ръкава на скъпата си риза и хвърли поглед на хронометъра „Пиаже“ с дебелината на лист станиол. Часът беше точно десет. Обичаше да е точен на деловите си срещи, но избягваше да подранява. Винаги беше считал, че подраняването е признак на слабост и го поставя в неизгодна позиция при преговорите.

Стоя около пет минути на ъгъла на Парк Авеню и Седемдесет и осма, просто, за да мине времето. Сега опипа възела на вратовръзката си и тръгна към входа на сградата, обозначена с номер 972 на Парк Авеню.

— Търся кабинета на доктор Андерсън — съобщи той на униформения портиер, който отвори тежката, обкована с желязо врата.

— Той има отделен вход — отвърна портиерът, стъпи на тротоара и посочи на юг.

Реймънд докосна периферията на бомбето си и тръгна нататък. Върху месинговата табелка на стената имаше надпис МОЛЯ ПОЗВЪНЕТЕ И ВЛЕЗТЕ. Подчини се на указанията, вратата покорно се отвори. Пред очите му се разкри гледка, която го накара да изпита дълбоко задоволство. Предверието се оказа пълно с антични предмети, подът беше покрит със скъп килим, по стените бяха окачени оригинали на художници от миналия век.

Пристъпи към елегантно френско писалище, зад което седеше добре облечена матрона. Тя вдигна глава и внимателно го огледа през очилата си. Името й беше изписано на красиво оформено картонче, окачено на ревера: Г-ЖА АРТЪР П. ОКИНКЛОС.

Реймънд й съобщи името си, като наблегна на професията си. От опит знаеше, че в приемните на някои лекари се отнасяха с пренебрежение към всеки извън професията.

— Докторът ви очаква — отвърна госпожа Окинклос и го помоли да седне за момент в чакалнята.

— Великолепен офис — подхвърли Реймънд.

— Естествено — рече госпожа Окинклос.

— Голям ли е?

— Да, разбира се. Доктор Андерсън е изключително натоварен лекар. Тук разполагаме с четири кабинета за прегледи плюс рентгеновото отделение.

Реймънд се усмихна. Не беше трудно да отгатне астрономическите данъци, които доктор Андерсън е плащал по тарифите на тъй наречените „производствени експерти“, определящи данъчното бреме в разцвета на периода, наречен „хонорувани медицински услуги“. Без съмнение той все още имаше малък кръг заможни пациенти, които са готови да плащат в брой за удоволствието да имат доверен лекар, но корпоративната медицина скоро щеше да ликвидира и тях.

— Предполагам, че това означава доста голям щат — подхвърли той.

— О, не — поклати глава госпожа Окинклос. — Принудени сме да ползваме услугите на една единствена медицинска сестра, просто защото в наше време е почти невъзможно да откриеш качествен персонал.

Че как иначе, усмихна се вътрешно Реймънд. Една сестра на четири кабинета за прегледи означава, че докторите се бият за нея… Замълча, огледа отличните тапепи на помещението и почтително поклати глава:

— Винаги съм се възхищавал на тези стари офиси по Парк Авеню. Изглеждат солидни, цивилизовани и внушават доверие…

— Нашите пациенти се чувстват именно така — гордо кимна госпожа Окинклос.

Една от вътрешните врати се отвори и на прага се появи отрупана с бижута възрастна дама. Скъпото костюмче от „Гучи“ висеше като парцал на кльощавата й фигура, а върху лицето й беше замръзнала презрителна гримаса, която с положителност се дължеше на безчет пластични операции. Зад нея се изправи фигурата на доктор Уолър Андерсън.

Очите му за миг срещнаха погледа на Реймънд, след което той отново насочи вниманието си към пациентката, която получи последни инструкции и беше прехвърлена на администраторката.

Реймънд внимателно го огледа. Докторът беше висок и строен мъж, от когото се излъчваше финес. Но лицето му беше някак сиво, с хлътнали бузи, а от тъжните му сиви очи лъхаше тревога. Безспорно доказателство за трудностите, които преживява, прецени безпогрешно Реймънд.

Андерсън любезно се сбогува с пациентката и кимна на Реймънд да го последва. Тръгнаха по дълъг коридор, от двете страни на който бяха кабинетите за преглед. Отвори вратата в дъното, пропусна госта и внимателно затвори след него.

Уолър Андерсън се представи сърдечно, но с очевидна резервираност. Пое шапката и палтото на Реймънд и грижливо ги окачи в стенния гардероб.

— Кафе?

— С удоволствие — кимна Реймънд.

Няколко минути по-късно минаха към същността на разговора. Доктор Андерсън се настани зад бюрото си с чаша димящо кафе, Реймънд стори същото в удобното кресло за посетители.

— Времената са доста трудни — рече той. — Особено за медиците на частна практика.

Уолър издаде някакъв звук, който прозвуча по-скоро тъжно, отколкото насмешливо.

— Нашата оферта може да промени всичко това — продължи, без да губи повече време Реймънд. — Ще имате възможност за значително увеличение на доходите, плюс съвършено обслужване на подбрани пациенти… — Беше повтарял тези думи толкова често, че те излитаха от устата му гладко, без никакви усилия.

— Има ли нещо незаконно в нея? — попита Уолър. Гласът му беше строг, дори малко раздразнителен. — Ако има, считайте, че офертата не ме интересува.

— Нищо незаконно — успокоително промърмори Реймънд. — Единственото условие, което я съпътства, е пълната конфиденциалност. От предварителния ни разговор по телефона останах с впечатлението, че сте съгласен темата, която предстои да обсъдим, да си остане между нас. Имам предвид вас, себе си и доктор Даниел Левиц…

— Съгласен съм, стига тази конфиденциалност да не означа съучастие в нещо незаконно — кимна доктор Андерсън. — Не желая името ми да бъде замесено в подобни неща.

— Бъдете спокоен — усмихна се Реймънд. — Но ако решите да се присъедините към нашата група, ще се наложи да подпишете клетвена декларация в този смисъл и едва след това ще бъдете посветен в детайлите…

— Няма проблем, стига да не нарушавам законите — кимна доктор Андерсън.

— Много добре — рече Реймънд и остави чашата си на ръба на бюрото. Предпочиташе ръцете му да са свободни, просто защото считаше жестовете за съществена част от всеки поверителен разговор. Започна отдалеч — с първата си и напълно случайна среща с Кевин Маршал, по време на един национален семинар на тема „Хомологенна транспозиция на хромозомните частици в клетките“.

— Хомологенна транспозиция? — вдигна вежди Андерсън. Какво по дяволите е това? — Завършил медицинското си образование далеч преди революцията в молекулярната биология, той изобщо не познаваше специфичната терминология, която я съпътства.

Реймънд търпеливо му обясни. Като пример използва късото разклонение на Хромозома 6.

— Значи въпросният Кевин Маршал е разработил техника, позволяваща прехвърлянето на хромозомни частици от една клетка в друга, така ли? — вдигна вежди Андерсън.

— Точно така — кимна Реймънд. — Лично за мен това е епохално откритие. Моментално видях клиничното му приложение, което се изразява във възможността за създаване на имунологичен двойник на всяко човешко същество. Вие положително знаете, че късото разклонение на Хромозома 6 съдържа в себе си основната част на хисто-съвместимия комплекс…

— Както при еднояйчните близнаци… — кимна Андерсън. В очите му се появи неподправен интерес.

— Дори по-добре — рече Реймънд. — Имунологичният двойник се създава и съхранява в един животински вид с подходящо тегло и размери, който при нужда може да бъде пожертван. Защото малцина са хората, които биха приели да пожертват своя еднояйчен близнак, нали?

— Защо не е публикувана тази разработка? — попита Андерсън.

— Доктор Маршал има намерение да го стори — увери го Реймънд. — Но преди това иска да изясни някои второстепенни детайли. За наш късмет научният му ръководител настоял да изнесе доклада си на онзи семинар. Така работата се получи.

След като го изслушах, аз влязох в контакт с него и му предложих да премине в частния сектор. Не беше лесно да го убедя. Везните натежаха в наша полза едва след като му предложих мечтата на живота му — една ултрамодерна лаборатория, изцяло на негово разположение и без никаква намеса в работата му. Уверих го, че ще получи всяка апаратура, която пожелае, независимо от цената й…

— Разполагахте ли с такава лаборатория? — присви очи Андерсън.

— По онова време не — призна Реймънд. — Но веднага след като получих съгласието му, аз се свързах с един от гигантите в областта на биотехнологиите, чието име ще научите само след като се присъедините към проекта. Не крия, че изпитах доста големи трудности, но в крайна сметка успях да им продам идеята за търговското приложение на въпросното откритие…

— Какво представлява тя? — попита Андерсън.

Реймънд придърпа стола си напред и закова поглед в очите на доктора.

— Създаване на имунологичен двойник на клиента срещу съответното заплащане — отчетливо каза той. — Вероятно се досещате, че това заплащане е доста високо, но напълно приемливо предвид душевното спокойствие, което се получава в замяна. Изработихме гъвкава система на заплащане, от която печелим много добре. Същността й се състои в годишните вноски, които всеки клиент прави, за да издържа двойника си.

— Нещо като жилище на изплащане, а? — подхвърли Андерсън. — Една първоначална сума, последвана от годишни вноски…

— Би могло да се каже и така — кимна Реймънд.

— А как печели човек като мен? — стана конкретен Уолър.

— По всевъзможни начини. Аз изградих бизнеса въз основа на търговската пирамида. За всеки привлечен от вас клиент ще получавате процент както от първоначалната сума, така и от годишните вноски. Освен това ще бъдете възнаграден и при привличането на свои колеги-лекари, които усещат трудностите на бизнеса, но все още имат известен брой богати пациенти, загрижени за здравето си… Ще получавате процент от пациентите на всеки такъв свой колега. Например, в случай че приемете офертата ни, доктор Левиц ще взема процент от вноските на всеки ваш пациент. Не е нужно да сте счетоводител, за да пресметнете какъв приход ще имате и срещу какви усилия. В допълнение предлагаме и още едно облекчение: заплащането ще става чрез офшорни финансови институции, което автоматически ви освобождава от грижата за данъци…

— Но защо всичко е толкова секретно? — попита Уолър.

— По отношение на офшорните сметки нещата са ясни — отвърна Реймънд. — А що се отнася до цялостната програма, съществуват някои деликатни проблеми, главно от морално естество. В тази връзка биотехнологическата компания, която отговаря за техническата реализация на проекта, изпитва параноичен ужас от евентуалната лоша реклама. Знаете, че използването на животни за някои видове трансплантации се приема зле от доста хора, а ние не желаем да водим битки с разните там природозащитни организации. Бих добавил, че процедурата е изключително скъпа и може да бъде предложена само на избрани хора. А това влиза в конфликт с принципа на равенството, който за съжаление е твърде популярен в наше време…

— Мога ли попитам колко клиенти са приели офертата ви? — вдигна вежди Уолър.

— Пациенти или лекари?

— Пациенти.

— Около сто.

— Колко от тях са използвали биологическия двойник, за който плащат?

— Четири — отвърна Реймънд. — До този момент сме трансплантирали два бъбрека и два черни дроба… Сто процента успешни операции, без признаци за отхвърляне на органите, без съпътстващите ги лекарства. Тук ще добавя, че пациентите заплащат допълнителна сума за осигуряването на органите и съответната трансплантация, като процент от тази сума също отива в джоба на лекаря, който ги е привлякъл…

— Колко са лекарите във вашата програма?

— По-малко от петдесет — отвърна Реймънд. — Стартирахме предпазливо, но програмата вече набира скорост.

— От колко време е в действие тази програма?

— От шест години. През по-голямата част от това време бяхме на етапа организация и солидни инвестиции, но вече започваме да виждаме плодовете от своите усилия. Напомням ви, че ако приемете офертата, вие все още ще бъдете в основата на пирамидата — нещо, което ще ви донесе значителни приходи.

— Звучи интересно — призна с въздишка Уолър. — Господ ми е свидетел, че при този непрекъснато стесняващ се кръг от платежоспособни пациенти, малко допълнителни приходи ще ми се отразят отлично… Трябва да направя нещо, в противен случай ще изгубя тази клиника…

— Което би било жалко — кимна Реймънд.

— Може ли да обмисля офертата ви ден-два? — попита Уолър.

Реймънд се изправи. От опит знаеше, че вече е спечелил.

— Разбира се — любезно рече той. — Бих ви предложил да се свържете с доктор Левиц, тъй като съм тук главно поради горещите му препоръки… Сигурен съм, че ще остане много доволен от евентуалното ни споразумение.

Пет минути по-късно вече крачеше по тротоара на Парк Авеню. Походката му беше лека и свободна, като на волна птичка. В синьото небе и свежия въздух се долавяше първият полъх на пролетта, а притокът на адреналин след всяка успешна акция го караше да се чувства на покрива на света. Неприятностите през последните два дни бяха забравени, бъдещето изглеждаше розово и пълно с примамливи обещания.

После неприятностите изведнъж се върнаха, при това под формата на почти неизбежна катастрофа. Въодушевен от успеха, Реймънд стъпи на пешеходната пътека на червено. Автобус на градския транспорт прелетя на сантиметър от него, въздушната струя издуха шапката от главата му, кални пръски обляха полите на скъпото му кашмирено палто.

Отскочи назад в последния момент. Внезапно отрезвял, той потръпна от ужас при мисълта какво можеше да се случи. Ню Йорк беше град, който предлага стотици неприятни инциденти от всякакъв вид.

— Добре ли си, приятел? — попита някакъв минувач и вдигна от настилката смачканото му бомбе.

— Да, благодаря — кимна Реймънд. Един поглед към долната част на скъпото палто го накара да се почувства зле. Инцидентът го накара да си спомни за неприятните последици, свързани със смъртта на Франкони, най-вече за един тип на име Вини Доминик… Здравата разтърсен, Реймънд прекоси улицата, оглеждайки се във всички посоки. Животът е пълен с опасности. Насочи се към Шейсет и четвърта улица и започна да се тревожи за другите два случая на трансплантация. До инцидента с Франкони изобщо не беше се замислял над вероятността някой от клиентите му да бъде обект на аутопсия.

Реши, че непременно трябва да провери статута на пациентите. Заплахата, отправена от Тейлър Кабот, беше съвсем реална. Ако по една или друга причина някой от пациентите бъде подложен на аутопсия и медиите се докопат до резултатите от нея, нещастието ще бъде неминуемо. И ръководството на „ГенСис“ със сигурност ще прекрати проекта.

Неволно ускори ход. Единият пациент живееше в Ню Джърси, а другият — в Далас. Искаше час по скоро да се добере до някой телефон и хубавичко да си поговори с лекарите, които ги бяха включили в програмата.