Хромозома 6

Ню Йорк, 7 март 1997 г. 6.15 часа

Клепачите на Джак потрепнаха, в следващия миг той се надигна и разтърка очи. Чувстваше се уморен, тъй като през изминалите две нощи сънят му беше крайно недостатъчен. Но напрежението му пречеше да се задържи в постелята.

Стана от дивана, уви одеалото около кръста си и пристъпи към вратата на спалнята. Ослуша се за момент, после предпазливо открехна вратата. Както и очакваше, Лори се беше сгушила под планината от завивки и спеше. Дишането й беше дълбоко и равно.

Прекоси на пръсти помещението и хлътна в банята. Внимателно затвори вратата след себе си, после взе един бърз душ и се обръсна. На връщане със задоволство отбеляза, че младата жена в леглото му дори не беше помръднала.

Извади комплект чисто бельо от шкафа, пренесе го в хола и започна да се облича. Броени минути по-късно вече беше на улицата, все още полутъмна преди разсъмване. Беше студено, във въздуха се въртяха самотни снежинки.

До насрещния тротоар беше паркирана патрулна кола, униформените полицаи вътре пиеха кафе от пластмасови чаши и четяха сутрешните вестници на светлината на лампичката в купето. Познали Джак, те му махнаха с ръце и той отговори. Лу беше изпълнил обещанието си. Затича се по посока на Кълъмбъс, където имаше денонощен магазин. Единият от полицаите слезе от колата и го последва. Джак реши да му купи малко понички, после се отказа. Ченгето можеше да изтълкува жеста му не както трябва.

Върна се в апартамента, натоварен с плодок сок, пакетче кафе, плодове и пресни кифлички. Душът в банята беше включен. Джак почука на вратата и извика, че закуската е готова.

Няколко минути по-късно Лори се появи в хола, увита в хавлията му. Косата й беше влажна, а последиците от срещата с Анджело не изглеждаха съвсем зле. Най-видна беше синината под окото й.

— Е, вече преспахме — подхвърли тя. — Още ли си убеден, че трябва да пътуваме за Африка?

— Абсолютно — кимна Джак. — Изгарям от нетърпение!

— Наистина ли ще платиш билетите на цялата група? — вдигна вежди тя. — Ще ти излезе доста соленичко!

— Че за какво друго да си харча парите? — сви рамене той и очите му обходиха стаята. — Това тук не изисква особени средства, а колелото си вече изплатих…

— Говоря сериозно — въздъхна Лори. — За Естебан бих могла да те разбера до известна степен, но за Уорън и Натали…

Снощи, запознала се с предложението на Джак, Теодора напомни на мъжа си, че един от тях трябва да остане тук, за да се грижи за магазинчето и синът-тийнейджър. Хвърлиха ези-тура и това задължение се падна на Теодора.

— И аз съм сериозен — отвърна Джак. — Действително искам да си направим едно приятно пътуване. Дори нищо ново да не научим, това ще бъде страхотно пътешествие. Забеляза ли как светнаха очите на Уорън? А на връщане; ще останем един-два дни в Париж…

— Излишно е да ме убеждаваш — усмихна се Лори. — Отначало бях твърд противник на заминаването ти, но сега изгарям от нетърпение!

— Остава да убедим Бингъм — напомни й с въздишка Джак.

— Мисля, че няма да е трудно — успокои го тя. — И двамата не сме ползвали отпуските си, а Лу също ще помогне, тъй като умира от желание да ни разкара от града…

— Нямам доверие в бюрократите, но този път съм оптимист. Нека си разделим задачите: аз ще купя билетите, а ти, Уорън и Натали ще се занимавате с визите. Трябва да се ваксинираме срещу тропически болести, най-вече малария. Времето за качествена ваксинация няма да ни стигне, затова трябва да разполагаме с достатъчно спрей против комари…

— Това звучи разумно — кимна Лори.

Заради нея Джак беше принуден да остави в апартамента любимия си планински бегач. До Патологическия център се придвижиха с такси. В залата за идентификации завариха Вини, както винаги с разтворен вестник в ръце.

— Какво правите тук? — стреснато попита той, а гласът му прозвуча така, сякаш виждаше призраци.

— Що за въпрос? — изгледа го Джак. — Ние работим тук, забравил ли си?

— Мислех, че сте на повикване — направи опит да се овладее Вини, отпи глътка кафе от чашата пред себе си, но се задави.

Новодошлите се насочиха към машината за кафе.

— От няколко дни насам е в шантаво настроение — прошепна Джак.

Лори хвърли продължителен поглед към младежа, скрит зад вестника си.

— Странна реакция — кимна тя. — Вчера и с мен беше нервен… Очите им се срещнаха. — Дали мислиш това, което мисля аз? — попита след продължителна пауза Лори.

— Може би — кимна той. — Има достъп, а и дежурствата му съвпадат…

— Мисля, че трябва да кажем на Лу — въздъхна Лори. — Не ми се иска да топим Вини, но сме длъжни да открием съучастника на бандитите.

Днешният ден беше последният от седмичното й дежурство като координатор на аутопсиите, мястото й щеше да заеме Пол Плоджит. Всъщност, той вече беше зад бюрото и прелистваше папките с новопристигналите случаи. Приближиха се към него и му съобщиха, че не желаят назначения, тъй като възнамеряват до поискат отпуск. Пол кимна с глава. Изминалата нощ се оказа спокойна, мъртъвците за аутопсия бяха доста под средното за моргата количество.

Далеч по-добре ориентирана от Джак в бюрократическите процедури, Лори подхвърли идеята да запознаят с плановете си първо Калвин, а след това Бингъм. Джак без колебание прие. Единствената забележка на масивния заместник-директор беше свързана с краткото предизвестие.

Не след дълго в института се появи и Бингъм. Двамата патолози почукаха и влязоха в кабинета му. Седнал зад бюрото с купчина поща пред себе си, директорът им хвърли любопитен поглед над рамките на очилата си.

— Две седмици отпуска от днес? — попита с недоверие той. — Какво толкова сте се разбързали?

— Планирали сме една авантюра и искаме да тръгнем тази вечер — поясни Джак.

Воднистите очи на Бингъм заскачаха по лицата им в бърза последователност.

— Да не сте решили да се жените? — попита с внезапно подозрение той.

— Е, не сме чак такива авантюристи — успокои го Джак.

Лори избухна във весел смях.

— Съжалявам, че не ви предупредихме по-отрано — рече тя. — Но снощи и двамата бяхме подложени на натиск във връзка със случая Франкони…

— Заплашили са ви? — сбърчи вежди Бингъм. — Така ли да си обясня синината под окото ти?

— Страхувам се, че да — кимна с въздишка Лори. Беше се опитала да прикрие с грим пораженията от юмрука на Анджедо, но с ограничен успех.

— Кой? — рязко попита директорът.

— Една от престъпните фамилии, действащи в града — поясни Лори. — Подробности ще научите от лейтенант Луис Солдано, който иска да поговори с вас и относно присъствието на доносник на мафията в Патологическия център. Мисля, че разбрахме как точно е било изнесено от тук тялото на Франкони…

— Слушам ви — рече Бингъм, заряза пощата и се облегна в креслото си. Лори му разказа накратко за развоя на събитията, подчертавайки факта, че погребална агенция „Сполето“ е получила предварително входящия номер на неидентифицирания труп.

— И детектив Солдано счита за разумно вие двамата да изчезнете за известно време, така ли? — присви очи шефът.

— Точно така — кимна Лори.

— Много добре, значи изчезвате — взе бързо решение Бингьм. — Аз ли да търся Солдано, или той ще ми се обади?

— Доколкото разбрах, той ще ви потърси — рече Лори.

— Много добре — кимна Бингъм и се извърна към Джак: — А какво стана с онзи черен дроб?

— Все още чакам резултатите от няколко теста — отвърна патологът.

— Този случай наистина е трън в задника — кимна с въздишка Бингъм. — Искам да бъда информиран за всичко ново, което откриете, защото хич не си падам по изненадите… — Очите му се сведоха към купчината поща върху бюрото: — Е, хубаво… Приятно прекарване, пратете ми една картичка…

В коридора Джак и Лори си размениха по една усмивка.

— Нещата се подредиха много добре — потърка ръце Джак. — Не очаквах Бингъм да се съгласи толкова лесно.

— Може би трябваше да му кажем, че отиваме в Африка именно заради черния дроб — подхвърли замислено Лори.

— В такъв случай положително щеше да ни отреже — поклати глава Джак. — Отдавна му е писнало от този случай и иска час по-скоро да го забрави…

Разделиха се и всеки се насочи към своя кабинет. Лори потърси номера на гвинейското посолство за визите, а Джак се зае с резервациите на самолетните билети. Тя бързо разбра, че Естебан е бил прав — получаването на визи не беше свързано с никакви проблеми, можеха да ги имат още преди обед. А от авиокомпания „Ер Франс“ увериха Джак, че ще се заемат с всички формалности и следобед може да си получи билетите.

— Започвам да вярвам, че наистина ще пътуваме! — рече възбудено младата жена, изправила се на вратата на кабинета му. — Ти как се справи?

— Отлично — усмихна се широко Джак. — Летим довечера, в седем и половина.

— Не мога да повярвам! — плесна с ръце Лори. — Чувствам се като ученичка преди първата си екскурзия!

Уредиха си час за имунизация в манхатанската болница „Дженерал“, после Джак набра номера на Уорън. Той се съгласи да вземе Натали и да се срещнат пред болницата.

Опитната медицинска сестра им направи серия от инжекции, след което им написа рецепти за противомаларични лекарства. Не пропусна да спомене, че ваксината ще задейства след една седмица и ги предупреди да изчакат с пътуването. Невъзможно, поклати глава Джак. На което жената отвърна, че се радва, задето не е част от компанията им. Навън Уорън попита за какво става въпрос.

— Инжекциите ще подействат след една седмица — поясни Джак. — Само гама-глобулинът действа веднага…

— Значи поемаме известни рискове, така ли?

— Животът е риск — усмихна се Джак, после, вече сериозно, добави: — Действително съществува известен риск, но с всеки изминат ден нашата имунна система става все по-силна. Основната опасност е маларията, но ние ще се запасим с достатъчно количество спрей против комари.

— Значи си спокоен, така ли? — изгледа го Уорън.

— Да. И изгарям от нетърпение да тръгнем.

Отбиха се в едно ателие за бързи снимки, след което Уорън, Лори и Натали поеха към посолството на Екваториална Гвинея.

Джак скочи в едно такси и даде адреса на Университетската болница. Слезе пред главния вход и се насочи към лабораторията на професор Питър Мейловар. Както обикновено, възрастният патолог беше приведен над микроскопа си. Джак почтително го изчака да вдигне глава.

— А, доктор Степълтън — изправи гръб старецът. — Радвам се да ви видя. Чакайте да потърсим онази ваша проба…

В лабораторията цареше пълен безпорядък. Навсякъде се търкаляха книги, медицински списания и стотици лабораторни стъкълца с най-различни проби. Кошчетата за боклук бяха препълнени, но професорът беше твърд противник на почистването, твърдейки, че отлично се справя с хаоса.

Откри пробата на Джак с изненадваща бързина. Оказа се, че я беше заделил върху корицата на някакъв наръчник по ветеринарна патология. Дългите му пръсти сръчно я пъхнаха под обектива на микроскопа.

— Предложението на доктор Озгуд се оказа изключително разумно — промърмори той докато нагласяше фокуса. Ръката му се пресегна и разтвори наръчника на предварително отбелязаната страница: — Вижте какво е мнението на доктор Хамърсмит, нашият ветеринарен патолог…

Джак пое дебелата книга и сведе поглед към цветната снимка върху една от страниците. На нея беше запечатан чернодробен срез с позната на вид гранулома.

— Абсолютно същата е — добави Мейловар и се отмести.

Джак се приведе над окуляра. Пробите действително изглеждаха еднакви.

— Отдавна не ми бяхте носили толкова интересен срез — подхвърли възрастният патолог и отметна кичур бяла коса от челото си. — Както можете да се уверите от справочника, става въпрос за бактерия, наречена хепатоцистоза.

Джак се изправи, в очите му се четеше недоумение. За пръв път чуваше за съществуването на подобен микроорганизъм.

— Рядко ли се среща? — попита той.

— Изключително рядко, особено, ако имаме предвид лабораторията на градската морга — кимна професорът. — Хепатоцистозата се среща само у приматите, при това у онези от тях, които населяват Стария свят… Имам предвид различните маймунски видове, които обитават Африка и Югоизточна Азия. Тя е абсолютно непозната за Новия свят и никога не е срещана у човека…

— Никога ли? — вдигна вежди Джак.

— Ами поне аз не помня такъв случай — въздъхна Мейловар. — А вие добре знаете, че през дългия си живот съм се натъквал на какви ли не паразити… Доктор Озгуд също не се е натъквал на подобно нещо, а той се занимава само с това. Прибавим ли неговия опит към моя, спокойно можем да обявим, че този микроорганизъм не се среща у човека… Естествено, това може би не е така в други райони на света, но съм сигурен, че и там вероятността от присъствие на хепатоцистоза в човешкия организъм ще се приеме като сензация… Изразено с конкретни цифри това означава един-два случая в целия свят…

— Много съм благодарен за помощта ви — промърмори Джак. Умът му вече се беше заел да обработва тази изненадваща информация. Тя представляваше далеч по-убедителен аргумент в полза на тезата за ксенотрансплантация, отколкото пътуването на Франкони до Африка.

— Мисля, че това е интересна тема за някой от следващите семинари — обади се Мейловар. — Ако проявявате интерес, обадете ми се…

— Да, разбира се — кимна разсеяно Джак.

Напусна лабораторията, озова се на улицата и с бърза крачка се насочи към Патологическия център. Откриването на чернодробен паразит от маймуна у жител на Новия свят наистина беше изключително тежък аргумент. Но в същото време ДНК-анализите на Тед Линч даваха доста озадачаващи резултати. На всичкото отгоре този черен дроб не показваше никакви признаци на възпаление, въпреки отсъствието на лекарства за потискане на имунната система. Единственото сигурно нещо в тази история беше нейната пълна абсурдност.

Влезе в Центъра и се качи директно в ДНК-лабораторията. Възнамеряваше да притисне Линч с надеждата да получи някакво разумно обяснение на всичко това. Беше сигурен, че проблемите му се дължат на недостатъчните познания в областта на ДНК-тестовете. Тази нова наука се развиваше с такива темпове, че човек трябва да чете постоянно, за да бъде в крак…

— Господи, Степълтън, къде се губиш?! — посрещна го с нетърпеливо недоволство Тед Линч. — Скъсах се да те търся, но се оказа, че никой не те е виждал!

— Бях навън — оправда се Джак. За миг понечи да разкаже на колегата си за откритието на Мейловар, но после се отказа. Събитията през последните дванадесет часа се бяха развивали прекалено бързо.

— Сядай! — нареди Тед.

Джак се подчини.

Шефът на лабораторията започна да рови по бюрото си, миг по-късно в ръката му се озова проявена снимка, покрита със стотици тъмни лентички. Подаде я на Джак и мълчаливо се облегна назад.

— Престани, Тед! — оплака се Джак. — Прекрасно знаеш, че нямам идея за какво става въпрос!

Без да му обръща внимание, Тед измъкна още една снимка изпод лабораторния дневник и му я подаде.

— Вдигни ги срещу светлината! — заповяда той.

Джак се подчини. Веднага забеляза, че между двете има съществени разлики. Тед се приведе и посочи първата:

— Това е секторът от ДНК, в който са закодирани рибозомалните протеини у човека. Взех го произволно, просто, за да ти го покажа…

— Разкош! — промърмори Джак.

— Хайде да не ставаме саркастични, а? — гневно промърмори лаборантът.

— Ще се опитам…

— На втората снимка е същият сектор, но от черния дроб на Франкони — продължи Тед. — За дефинирането му са използвани абсолютно същите ензими. Забелязваш ли разликата?

— Това е единственото нещо, което забелязвам — кимна Джак.

Тед издърпа от ръката му произволния пример и го хвърли на масата. Пръстът му се заби в целулоидното правоъгълниче, останало в ръцете на Джак.

— Вчера вече ти казах, че разполагам с тази информация върху СД-РОМ и по тази причина съм в състояние да прибягна до компютърно сравнение. Резултатът е категоричен — става въпрос за орган на шимпанзе!

— Сто процента? — вдигна вежди Джак.

— Досега нищо в този случай не е сто процента сигурно…

— Близо до стоте процента — призна неохотно Тед. — Бих казал, че става въпрос за първи братовчед на шимпанзето…

— Шимпанзетата имат ли братовчеди? — учудено го погледна Джак.

— Е, сега вече ме спипа натясно — сви рамене Тед. — Умирах от нетърпение да те запозная с тази информация. Трябва да признаеш, че наистина е необикновена!

— Значи от твоя гледна точка става въпрос за ксенографтия, така ли? — изгледа го продължително Джак.

Тед отново сви рамене.

— Ако трябва да дам мнение, вероятно ще кажа да. Но имайки предвид резултатите от ДК-алфа теста, просто ще призная, че не знам какво да кажа… Направих си труд лично да тестувам кръвните проби от типа А-Б нула. Те също потвърждават резултата от ДК-алфа. Това означава, че Франкони е получил идеално съвместим орган, което пък от своя страна е пълна безсмислица…

— И още как — въздъхна Джак, след което разказа на колегата си за чернодробния паразит, който се среща единствено у маймуни, обитаващи Стария свят. Върху лицето на Тед се изписа тотално объркване.

— Не знам какво да мисля — призна той. — Радвам се, че случаят е на твоята, а не на моята глава…

— С малко повече късмет след няколко дни може би ще имам отговор на тази загадка — изправи се Джак и остави целулоидната плака върху бюрото. — Довечера заминавам за Африка. Отивам в страната, която е посетил Франкони…

— Служебно? — погледна го изненадано Тед.

— Не, пътувам на свои разноски. Всъщност, това не е съвсем точно… Плащам билетите, но и Лори идва с мен.

— Господи, каква упоритост! — поклати глава Тед.

— Като куче, което не иска да изпусне следата — кимна Джак и се насочи към вратата.

— Хей, забравих да ти кажа, че получих резултатите от митохондриалните ДНК — спря го Тед. — Съвместимостта с госпожа Франкони е сто процента, а това означава, че идентификацията не подлежи на съмнение…

— Най-накрая и нещо положително — въздъхна Джак и понечи да излезе, но Тед отново го спря.

— Току-що ми хрумна една откачена идея — промърмори той и на лицето му се появи извинителна усмивка. — Само с нейна помощ мога да обясня резултатите, които получавам… И които сочат трансгенетика…

— Какво по дяволите означава това? — сбърчи вежди Джак.

— Означава, че нашият черен дроб съдържа ДНК от два отделни организма — отсече Тед.

— Нови двайсет! — озадачено промълви Джак. — Ще трябва добре да си помисля върху това…

Кого, Екваториална Гвинея

Бъртрам погледна часовника си. Минаваше четири следобед. Изви очи към прозореца и с изненада установи, че тропическата буря, която преди малко се вихреше над града с пълна сила, вече е отминала. На нейно място се беше появило обичайното изпепеляващо слънце.

Взел внезапно решение, той вдигна слушалката и поиска да го свържат с размножителния център. Насреща се оказа дежурната от втора смяна Шърли Картрайт.

— Поставихте ли хормоналните инжекции на двете бременни бонобо? — попита Бъртрам.

— Още не — отвърна Шърли.

— Но според предписанието това трябва да става точно в два следобед…

— Да, така е — съгласи се с несигурен глас жената.

— Защо закъснявате? — пожела да узнае Бъртрам.

— Госпожица Бекет още я няма — поясни с нежелание Шърли. Явно не изгаряше от охота да натопи непосредствената си началничка, но си даваше сметка, че не бива да лъже.

— Кога трябваше да дойде?

— Не е определила точен час… Казала на дневната смяна, че сутринта ще работи в лабораторията и не иска да я безпокоят… Предполагам, че всеки момент ще се появи.

— Не се ли е разпоредила някой друг да постави хормоналните инжекции, в случай че закъснее? — учуди се Бъртрам.

— Не и именно затова считам, че всеки момент ще бъде тук.

— Ако се забави още половин час, вие поставете инжекциите — разпореди се Бъртрам. — Това не е проблем за вас, нали?

— Не, докторе.

Бъртрам прекъсна линията и набра лабораторията на Мелани в болничния комплекс. Там не познаваше много хора, гласът насреща не му говореше абсолютно нищо. Но човекът го познаваше и му съобщи една твърде обезпокоителна новина — днес Мелани изобщо не е идвала в лабораторията, тъй като била заета в Животинския център.

Бъртрам благодари и затвори, пръстите му нервно забарабаниха по кутията на телефонния апарат. Беше останал скептичен пред уверенията на Зигфрид, че проблемът с Кевин и двете му приятелки е окончателно решен. Мелани беше прекалено съвестен служител, за да си позволи неизпълнение на предписанията, особено, когато става въпрос за хормонални инжекции.

Вдигна слушалката и направи опит да се свърже с Кевин. Никой не отговори, подозренията му се усилиха. Скочи и се втурна към вратата. На секретарката си съобщи, че ще се върне след час. Излезе на паркинга, седна в черокито си и подкара към града.

Вече беше почти сигурен, че Кевин и двете жени са успели да се доберат до острова. Започна да се проклина за лекотата, с която беше повярвал на Зигфрид. Имаше тежкото предчувствие, че любопитството на Кевин ще доведе до сериозни проблеми.

Асфалтът пред него изведнъж свърши, пътят отвъд стана значително по-тесен, покрит с неравен паваж. Наложи се да натисне спирачката, тъй като, потънал в грижите си, неусетно беше увеличил скоростта. Мокрите от неотдавнашния дъжд павета бяха плъзгави като лед, джипът поднесе и измина няколко метра на една страна, после се разклати и спря.

Бъртрам прекоси тичешком паркинга пред болницата, изкачи се на третия етаж и почука на вратата на лабораторията. Никой не отговори. Вратата беше заключена.

Върна се в джипа, включи на скорост и прекоси площада по посока на кметството. Кимна на сънливите войници, разположили се на няколко плетени стола под колонадата и изтича нагоре по стълбите. Аурелио се надигна и му препречи пътя.

— Господин Шпалек е зает — рече той. — При него е началникът на охраната.

— Съобщи му, че съм тук! — раздразнено подвикна Бъртрам и започна да крачи напред-назад.

Пет минути по-късно вратата на кабинета се отвори и в предверието се появи Камерън Макайвърс. Той любезно поздрави, но не получи отговор, тъй като Бъртрам вече се беше скрил зад отворената врата.

— Имаме проблем! — задъхано рече той. — Мелани Бекет не се е появила за срочна инжекция, а Кевин Маршал не е в лабораторията си!

— Това не ме учудва — спокойно отвърна Зигфрид и разкърши здравата си ръка. — Тази сутрин са ги видели да излизат заедно, в компанията на оперативната сестра. Тройката очевидно действа успешно. Снощи са вечеряли заедно в дома на Кевин, а след това жените са останали да преспят.

— Не може да бъде! — учуди се Бъртрам. Все още не можеше да повярва, че свенливият учен се е променил.

— Вярно е — усмихна се Зигфрид. — Аз живея срещу него и мога да го потвърдя. А снощи разговарях с мадамите в бар „Чики“. Бяха доста загряли и споделиха, че отиват на гости у Кевин…

— А къде са отишли тази сутрин?

— Вероятно в Акальонг. Един от чистачите ги е видял да се качват в моторна пирога малко преди разсъмване…

— Значи са отишли на острова по вода! — отсече Бъртрам.

— Отплавали са на запад, а не на изток — отбеляза Зигфрид.

— Елементарен трик — навъсено рече докторът.

— Не изключвам и тази възможност — съгласи се комендантът. — Току-що я обсъдих с Камерън. Но стигнахме до заключението, че единственият достъп откъм морето е възможен през рампата в близост до моста. Останалата част от острова е напълно непристъпна, тъй като е заобиколена от гъсти тръстики и мангрови дървета…

Бъртрам вдигна очи към препарирания носорог над главата на Зигфрид. Тъпата муцуна твърде много напомняше на притежателя, но в случая бе принуден да признае, че комендантът е прав. Един от факторите, натежали в полза на Изла Франческа за резерват на боноби, бяха именно непристъпните му брегове.

— А на рампата не могат да акостират, тъй като войниците все още са там и буквално ги сърбят ръцете да натиснат спусъците на своите калашници — добави Зигфрид. — Още ме напушва смях като си спомня какво бяха направили с колата на Мелани!

— Може би си прав — изръмжа колебливо Бъртрам.

— Разбира се, че съм прав — увери го комендантът.

— Аз обаче продължавам да храня известни подозрения и по тази причина бих искал да проникна в кабинета на Кевин — заяви Бъртрам.

— Защо?

— Имах глупостта да го запозная с действието на портативните уреди, които създадохме специално за локализирането на бонобите — поясни Бъртрам. — На всичкото отгоре му оставих един комплект. Искам да проверя дали все още е там…

— Разумно — кимна Зигфрид, повика Аурелио и му нареди да даде на доктора една мастер-карта, с която се влиза навсякъде.

— Обади се да кажеш какво си открил…

— Не се безпокой — кимна Бъртрам.

Въоръжен с магнитната карта, той се върна в лабораторното крило и проникна в кабинета на Кевин. Сложи резето и пристъпи към бюрото. Не откри нищо и започна обиск на помещението. Първият тревожен знак беше купчината принтерна хартия, върху която имаше разпечатка от релефната карта на Изла Франческа.

Разтвори я и се задълбочи в нея. Отделните листове представляваха различни мащаби на картата, но той не успя да разбере причината, поради която ги е извадил Кевин.

После седна пред компютъра и не след дълго откри директорията, от която бяха извадени разпечатките. В продължение на около половин час мълчаливо се възхищава на начина, по който Кевин бе успял да проследява местоположението на животните в реално време. Поигра си известно време със системата, след което откри информацията за движението на бонобите за определени периоди от време. Така стигна и до разпечатките, които приличаха на странни геометрични тела.

— Твърде многото акъл понякога пречи — промърмори полугласно той докато компютърът очертаваше движенията на всяко животно поотделно. След края на програмата вече беше наясно с проблемите на номер 60 и номер 67.

С нарастващо безпокойство направи опит да раздвижи индикаторите на тези две животни, после се върна в реално време и на екрана светнаха неподвижните им червени точици. Бонобите изобщо не бяха помръднали.

— Пресвети Боже! — простена Бъртрам. Тревогата от изчезването на Кевин беше сменена от този нов и далеч по-сериозен проблем. Изключи компютъра, грабна разпечатките и хукна навън. Подмина колата си на паркинга и тичешком пресече площада. Отлично знаеше, че в създалата си ситуация това е най-бързият начин за придвижване.

Изкачи стълбите и се втурна в кабинета на Зигфрид, без да обръща внимание на Аурелио, който така и не успя да се надигне иззад бюрото си.

— Трябва да поговорим! — извика задъхано той.

Зигфрид провеждаше среща с отговорника за хранителните доставки на комендатурата. При влизането на Бъртрам и двамата стреснато се обърнаха.

— Става въпрос за спешен случай! — настоя Бъртрам, успял да овладее дишането си.

Домакинът стана и се насочи към вратата.

— Ще се върна по-късно — рече той.

— Гледай наистина да е важно! — навъсено изръмжа Зигфрид.

— Имам лоши новини! — размаха разпечатките Бъртрам и тежко се отпусна на току-що освободения стол. — Кевин Маршал е изработил програма за проследяване на бонобите в реално време!

— И какво от това? — вдигна вежди Зигфрид.

— Най-малко две от животните не се движат — поясни Бъртрам. — Номер шейсет и номер шейсет и седем. Неподвижни са повече от двадесет и четири часа, което означава, че са мъртви!

Веждите на Зигфрид останаха във вдигнато положение.

— Те са животни — промърмори той. — А животните умират. Би трябвало да очакваме известни загуби…

— Нищо не разбираш! — отчаяно поклати глава Бъртрам. — Прие лекомислено предупреждението ми за разделянето на две стада, а то беше твърде многозначително. Ето ти го сега и доказателството — бонобите са започнали да се избиват!

— Така ли мислиш? — разтревожено го изгледа Зигфрид.

— Нямам никакви съмнения — тежко въздъхна Бъртрам. — От доста време насам се питам защо се разделиха на две групи. Подозренията ми, че това се дължи на недостига на женски, за съжаление се потвърждават. Мъжкарите просто се бият за спечелването на някоя самка…

— Това е ужасно! — поклати глава Зигфрид.

— Не ужасно, а нетърпимо! — отсече Бъртрам. — Не вземем ли спешни мерки, цялата програма ще хвръкне по дяволите!

— Но какво можем да направим?

— Преди всичко да запазим нещата в пълна тайна! — решително тръсна глава Бъртрам. — Ако случайно получим заповед за улов на 60 и 67, ще действаме според ситуацията. Второ, веднага пристъпваме към прибиране на животните в Центъра — нещо, за което настоявам отдавна. Само по този начин ще предотвратим по-нататъшната касапница. Поставени в отделни клетки, бонобите не могат да се избиват, нали?

Зигфрид бе принуден да признае, че доводите на белокосия ветеринарен доктор наистина са железни. Той самият бе привърженик на идеята за отглеждане на приматите на свобода, но това време очевидно беше отминало.

— Кога трябва да ги приберем според теб?

— Веднага! — отсече Бъртрам. — Утре на разсъмване ще бъда готов с екип от проверени гледачи. Изпращаме ги на острова, където започват да отстрелват животните с уповайщи стрелички. Ще ги превозваме на партиди, само нощем. Междувременно аз ще им подготвя място в Животинския център.

— Значи трябва да изтегля войниците от понтона — промърмори Зигфрид. — Иначе току виж започнали да стрелят по гледачите…

— Поначало не трябваше да ги пращаш там — въздъхна Бъртрам. — През цялото време се страхувах, че може да гръмнат някое бонобо — ей така, за спорт…

— А кога ще информираме шефовете на „ГенСис“ за операцията? — попита Зигфрид.

— След приключването й! — отсече Бъртрам. — Едва тогава ще сме наясно колко животни са убити. Може би ще се наложи построяването на отделна секция за съхранение на живите.

— За това ще ни трябва разрешение — поклати глава Зигфрид.

— Естествено — кимна Бъртрам и се изправи. — Добре, че все пак изпълни искането ми да прехвърлим на острова известно количество клетки…

Реймънд се чувстваше доста добре. Нещата най-сетне започваха да се оправят. Стана от леглото почти в девет и малко по-късно позвъни на доктор Уолър Андерсън. Освен неговото съгласие да се присъедини към програмата, имаше и двама клиенти, готови с първоначалните вноски. Те щяха да отлетят за Бахамските острови веднага след превеждането на парите, там им предстояха вземане на проби от костен мозък.

Някъде около обед се обади доктор Алис Норууд — същата, която имаше кабинет на Родио Драйв в Бевърли Хилс. Новините бяха отлични: Алис бе успяла да привлече за програмата трима известни лекари с голяма клиентела, готови незабавно да се включат. Практиката им предполагаше богат урожай — единият имаше кабинет в Сенчъри Сити, вторият в Брентууд, а третият — в Бел Ер. Алис беше убедена, че потокът от клиенти ще бъде изключително пълноводен, тъй като на Западното крайбрежие се наблюдаваше силен интерес към услугите, предлагани от Реймънд.

Най-доволен беше обаче от един друг факт: не му се обади никой от хората, които не желаеше да чува. Нито Вини Доминик, нито доктор Даниел Левиц. Мълчанието им означаваше само едно: бъркотията около Франкони най-сетне бе започнала да отшумява.

В три и половина на вратата се позвъни. Дарлийн вдигна домофона и с плачлив глас съобщи, че колата е долу и го чака. Реймънд я взе в прегръдките си и леко я потупа по гърба.

— Следващият път със сигурност ще те взема — обеща той.

— Наистина ли?

— Поне ще се опитам…

Реймънд нямаше власт над служебните полети на „ГенСис“ и до този момент бе успял да вземе Дарлийн само на едно от посещенията си в Кого. Във всички останали случаи частният самолет на компанията летеше пълен до отказ — първо до Париж, а след това до Бата. На връщане кацаха за дозареждане и в други европейски градове. Обеща да се обади веднага след като пристигне и понесе сака си надолу по стълбите. Качи се в чакащата го лимузина и с облекчение се отпусна на удобната кожена седалка.

— Желаете ли да включа радиото, сър? — почтително се обади шофьорът.

— Разбира се, защо не? — кимна Реймънд и усети, че вече започва да се наслаждава на промяната.

Прекосяването на градския център беше най-трудната част от пътуването. После стъпиха на магистралата Уест Сайд, скоростта видимо се увеличи. Движението беше доста оживено, но без задръстванията, характерни за пиковите часове. Същото беше положението и на моста „Джордж Вашингтон“, който успяха да прекосят почти, без да спират. Пристигнаха на летището в Титърборо за по-малко от час.

Самолетът на „ГенСис“ още не беше пристигнал, но Реймънд не изпита никакво притеснение от този факт. Настани се на един от кожените дивани в чакалнята с изглед към пистите и си поръча скоч. В момента, в който поднесе чашата към устните си, самолетът на „ГенСис“ изскочи от ниските облаци, направи кръг и се приземи. Пилотът рулира така, че вратичката се оказа на броени метри от панорамното стъкло на залата, в която чакаше Реймънд.

Беше красива машина, боядисана в бяло, с червена линия по дължината на корпуса. Маркировката й се изчерпваше с позивните Н-69 СУ и малък американски флаг, изписани на опашката.

Вратата бавно се плъзна встрани, давайки възможност на автоматичната стълбичка да се разгъне. По нея се плъзна безупречно облечен стюард в тъмносиня ливрея и с достойнство се насочи към залата на терминала. Казваше се Роджър Пери и Реймънд го познаваше добре. Той и колегата му Гаспар Деварю обслужваха пътниците при всички презокеански полети.

Роджър влезе в залата, огледа пътниците и се насочи към Реймънд.

— Това ли е багажът ви, сър? — попита той, след като отдаде чест.

— Да, само това — кимна по посока на сака си Реймънд. — Веднага ли тръгваме, или ще има дозареждане? — При предишните полети винаги изчакваха допълването на резервоарите.

— Всичко е готово — отвърна Роджър.

Реймънд се изправи и последва стюарда навън. Мартенският следобед беше доста мрачен и мразовит. Тръгна по посока на луксозния самолет и изпъчи гърди. Това беше един от миговете, в които имаше чувството, че живее живота, който му се полага. Надяваше се хората да го гледат със завист, а понякога дори се радваше, че са му отнели лиценза за практикуване на медицина.

— Всички места за Европа ли са заети, Роджър? — подвикна след стройния стюард той. Обикновено пътуваше до Париж в компанията на високопоставени служители от „ГенСис“.

— Не, има само още един пасажер — отвърна Роджър и му направи място да влезе пръв.

Реймънд се усмихна. Само още един пътник, двама безупречно обучени стюарди. Полетът ще бъде далеч по-приятен от очакваното, рече си той. Неприятностите от близките дни изведнъж му се сториха дребни и незначителни — неизбежна цена за лукса, който го очакваше. Гаспар го посрещна на входа, пое връхната му дреха и попита дали желае едно питие преди излитане.

— Ще изчакам — галантно отвърна Реймънд.

Стюардът кимна, дръпна завесата към салона и почтително отстъпи встрани. Реймънд огледа удобните кожени кресла с намерението да заеме най-доброто от тях, очите му попаднаха на втория пасажер, чертите на лицето му изведнъж замръзнаха. В корема му се появи тежка буца.

— Добре дошъл на борда, доктор Лайънс — учтиво го поздрави другият.

— Тейлър Кабот! — дрезгаво изграчи Реймънд. — Не очаквах да ви видя тук!

— И аз съм изненадан от присъствието си — усмихна се Кабот и махна с ръка към креслото до себе си.

Реймънд побърза да седне. Гърлото му изведнъж пресъхна и той съжали, че отклони поканата на стюарда за едно питие.

— Хвърлих едно око на полетния план, после проверих програмата си и изведнъж разбрах, че ще имам време да отскоча до Кого — рече приветливо Кабот. — Отдавна се каня да проверя на място как се развиват нещата… Разбира се, пътьом ще отскочим до Цюрих, където имам среща с банкерите на компанията. Надявам се, че това няма да ви причини особени неудобства…

— Разбира се, разбира се — смутолеви Реймънд.

— Как вървят нещата с проекта „бонобо“? — попита Кабот.

— Отлично — окопити се Реймънд. — Очакваме нови клиенти, дори ни е трудно да се справим с наплива…

— А какво стана с инцидента Карло Франкони? — присви очи президентът на „ГенСис“. — Надявам се, че неприятностите са отминали…

— Естествено — кимна Реймънд и направи опит да се усмихне.

— Една от причините за днешното пътуване е желанието ми да проверя на място дали проектът си струва подкрепата — обяви Кабот. — От директора по финансовите въпроси научих, че вече имаме известни печалби, но изпълнителният директор е на мнение, че проектът „бонобо“ може да наруши основната ни научно-изследователска програма, в която главно място заемат приматите… Решението трябва да взема аз. Надявам се, че вие ще ми помогнете.

— С удоволствие — смутолеви Реймънд в момента, в който реактивните двигатели започнаха да свистят.

В залата за заминаващи пътници на международно летище „Кенеди“ цареше атмосфера като на купон. Дори Лу си беше поръчал бира и замезваше с пържени фъстъци. Беше в отлично настроение и се държеше така, сякаш сам заминаваше на почивка. Бяха заели една кръгла маса в дъното на бара, телевизорът над главите им предаваше някакъв хокеен мач и шумотевицата беше невъобразима.

— Днес беше страхотен ден! — повиши глас Лу, обръщайки се към Джак и Лори. — Прибрахме Видо Делбарио и той пропя, за да си спаси задника. Мисля, че имаме голям шанс да нанесем смъртоносен удар на фамилията Вакаро…

— А какво стана с Анджело Фачоло и Франко Понти? — попита Лори.

— О, нещата се развиха много добре — ухили се Лу. — Съдията прие нашите аргументи и определи гаранция от два милиона на човек. Голяма работа ни свърши онази фалшива полицейска значка…

— А погребална агенция „Сполето“?

— Тя май ще се окаже истинска златна мина… Собственикът е брат на съпругата на Вини Доминик… Помниш ли го, Лори?

— Как мога да го забравя! — кимна с въздишка младата жена.

— Кой е Вини Доминик? — попита Джак.

— Един тип, който изигра доста странна роля в аферата Черино — поясни Лори.

— Член е на конкурентната фамилия Лучия — добави Лу. — Провалът на Черино беше повод за голям купон, но нещо ми нашепва, че скоро ще спукаме и техния балон…

— Откри ли кой е агентът им в Патологическия център? — попита Лори.

— Чакай де, и дотам ще стигнем — вдигна ръце Лу.

— Имам предвид един помощник-лаборант, казва се Вини Амендола — подхвърли младата жена.

Лу си записа името в малък бележник, пусна го в джоба си и вдигна глава:

— Някакви конкретни подозрения?

— Не, но поведението му напоследък е доста странно…

— Считай, че съм го проверил — обеща Лу. — Нещата се промениха светкавично… Довчера бях в миша дупка и ме заплашваше наказание, а днес изведнъж станах златното момче. Капитанът се обади и каза, че ще ме предложи за награда, представяте ли си?

— Заслужаваш си я — усмихна се Лори.

— Вие двамата също — тръсна глава Лу.

Джак усети леко потупване по рамото. Келнерката го попита дали ще има нова поръчка.

— Кой иска още една бира? — извика той и огледа масата.

Натали сложи длан върху чашата си — знак, че питието й стига. Облечена в пурпурен комбинезон от мека материя, тя изглеждаше ослепителна. Работеше като начална учителка в Харлем, но едва ли някой можеше да допусне това. Според Джак чертите на лицето й напомняха египетските скулптури в музея „Метрополитън“, който неотдавна беше посетил по настояване на Лори. Очите й имаха съвършена бадемова форма, устните й бяха пълни и чувствени. Косата й беше сплетена в изключително сложна прическа, каквато Джак никога не беше виждал. Натали обясни, че е дело на сестра й…

Погледна към Уорън, който също отказа бирата с поклащане на глава. Седнал до Натали, младежът беше облечен със спортно яке и черна тениска, които някак си успяваха да скрият изключително развитата му мускулатура. Джак за пръв път го виждаше толкова доволен. Вместо обичайното мрачно изражение, на лицето му грееше приятна усмивка.

— И така съм добре — увери го през масата Естебан, ухилен до уши.

— Стига ми — отвърна на въпросителния му поглед Лори. — Искам да си оставя място за вечерята, която ще поднесат на самолета… — Тя беше облечена във велурено костюмче и високи ботуши, на главата й имаше копринена кърпа.

Прилича на ученичка, помисли си Джак.

— Аз ще пия още една — рече Лу.

— Една бира и сметката — обърна се към келнерката Джак.

— А вие какво свършихте днес? — изгледа ги Лу.

— Щом сме тук, значи сме се справили — усмихна се Джак. — Лори и другите се занимаваха с визите, а аз — с билетите… — Потупа корема си и добави: — Тук имам една кесия с френски франкове. Казаха ми, че това е предпочитаната валута в онази част на Африка…

— А какво ще правите след като пристигнете там?

— Оставяме се в ръцете на нашия емигрант — рече Джак и махна по посока на Естебан. — Братовчед му ще ни посрещне на летището, а братът на жена му е собственик на хотел…

— Значи всичко е наред — кимна Лу. — Какви са конкретните ти планове?

— Братовчедът на Естебан ни е уредил микробус под наем — отвърна Джак. — С него ще се придвижим до Кого…

— Просто ей така?

— Аха…

— Желая ви късмет.

— Благодаря, вероятно ще имаме нужда от него — кимна Джак.

Половин час по-късно групата (без Лу) се натовари на борда на огромния Боинг-747. Откриха местата си и започнаха да настаняват ръчния си багаж. Малко след това корпусът се разклати и самолетът беше изтеглен на стартовата площадка.

Моторите засвистяха, набраха нужните обороти и тежката машина се стрелна напред. Лори усети ръката на Джак върху своята. Стискаше здраво…

— Добре ли си? — погледна го тя.

— Да — кимна Джак. — Но от доста време насам питая неприязън към летенето…

Младата жена мълчаливо кимна с глава.

— Излитаме! — изкрещя победоносно Уорън. — Дръж се, Африка!