Истанбулска загадка

30

— Искам да знам едно нещо, преди да продължим — заявих аз.

Изабел се обърна и ме погледна.

— Защо Питър ме разиграваше дял следобед?

Тя надигна рамене.

— Шон, не съм телепат! — махна с ръка Изабел. — И нямам представа какво си е наумил той.

— Защо тогава не ми кажеш поне каквото знаеш, например кой използва вила „Наполеон“? Много ти се искаше да ме разкараш от онзи остров.

Тя отговори спокойно, стори ми се, че е искрена:

— Виж, ако намерим доказателства, че в онази вила става нещо, ще уведомим турските власти. Те ще ни послушат. Трябва да го направят. И могат да предприемат нещо. Но се нуждаем от доказателства, от факти… Сега разполагаме само с твоята теория, че смъртта на Алек е свързана със „Света Ирина“ и с онази вила. Взех те от острова, защото мислех, че ще се заинтересуваш от думите на отец Григорий за циклите на злото.

— Интересувам се — отвърнах аз. — И какво си мислиш, че правя сега — нали търся доказателства.

Отново се обърнах да видя дали някой не ни следи. Трафикът пъплеше, но по-често изобщо не помръдваше. Взрях се в пешеходците. Никой не гледаше към нас.

— Телефонът ти има ли камера? — попитах.

Тя бръкна в джоба на черния си панталон, извади телефон с размерите на кредитна карта и го вдигна високо.

— Този има 16 мегапикселова камера и оптика на Карл Цайс. Става ли?

— Може би, чакай тук.

Стояхме до голям и все още отворен универсален магазин, препълнен със стоки. По рафтовете, които стигаха чак до улицата, имаше всичко — от кутии с плодове до прах за пране. За минута открих каквото търсех. Платих и надзърнах през мръсната витрина.

Минута по-късно чакахме на таксиметровата пиаца. Докато напускахме Бебек, два големи полицейски джипа профучаха покрай нас, ускорявайки в другата посока. Наблюдавах ги, докато се изгубиха в трафика. Почти очаквах да обърнат и да подкарат след нас.

Пътят следваше бреговата линия, извивайки се паралелно с Босфора. Връщахме се към центъра на Истанбул. От другата страна на водата милиарди малки светлинки искряха под тъмноморавото небе. В канала се движеха осветени лодки, а по крайбрежната пътека се разхождаха семейства.

Изабел поклати глава, докато бяхме на задната седалка в таксито.

— Надявах се да заведа баща си в онзи параклис, преди да почине.

— Би ли го харесал? — попитах аз.

— Да, заради него реших да дойда в Истанбул. — Изглеждаше тъжна. — Той не преставаше да говори за Константинопол, за всички тайни, заровени тук. Наистина исках да му покажа какво сме открили. — Тя погледна сломено през прозореца към потоците от светлините на автомобилите.

Обърна се на турски към шофьора. Двигателят на таксито изрева, когато той ускори по външната лента.

— Ако закъснеем, концертът ще е свършил. Няма да ни пуснат да припарим там — обясни тя.

Подминахме група жени на автобусна спирка, сигурно бяха поне десет — всичките в пълно ислямско облекло, с покрити глави и дупки за очите. Две лаещи кучета се ръфаха около тях.

— Това място се променя — отбеляза Изабел.

— Алек смяташе, че религията се завръща в света — казах аз.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Сякаш никой не ни следваше. Но как бих разбрал? Всяка от колите отзад можеше да ни следи.

— Нали знаеш, че ислямът много прилича на ранното християнство? — попита Изабел. — Всичките тези пости, откритите молитвени зали, забулените жени…

— Сигурен съм, че някои хора биха поспорили за това.

— И ще сгрешат.

Смъкнах стъклото на прозореца. В колата нахлу топъл въздух, бензинови изпарения и миризма на солена вода. Минахме край препълнен двуетажен ресторант с широки балкони, обърнати към Босфора. Гърмяща диско музика атакува ушите ни. Останах поразен от многоликостта на Истанбул. Един спящ гигант с милиони части, който можеше да те погълне целия. Както погълна Алек.

Вятърът разпиляваше косата на Изабел по лицето й. Бузите й пламтяха, а по челото й избиваше пот.

Минахме над Златния рог. Отпред, върху хълма, в нощта се издигаше най-старата част на Истанбул. Куполът на „Света София“ грееше осветен от прожектори. Лесно можеш да си представиш как е изглеждал градът преди две хиляди години, когато е бил древен гръцки град с акропол и храмове, осветени от факли нощем.

До купола на „Света София“ се виждаше по-малък купол — „Света Ирина“. Той също беше осветен, макар и не толкова блестящо. И около него нямаше минарета.

Шофьорът каза нещо на турски. Не разбрах и дума.

— Един въпрос ме измъчва… — обади се Изабел.

Сетне извика на шофьора, а той наведе глава и натисна газта.

— Казах му да побърза, защото отиваме на романтична разходка край Босфора. — Усмихна ми се.

Карахме в слабия трафик по двойната магистрала. Отляво оставаше Босфора, а отдясно се издигаше триетажна каменна стена. Зад нея се мержелееше хълм, като тъмна сянка, увенчан с блестящите светлини на „Света София“ и „Света Ирина“. Когато наближихме пролука в бариерата между двете ленти, Изабел се наведе напред и помоли шофьора да спре. Добро място за пресичане, ако планирахме да се разходим по брега.

Минахме край автобусен паркинг отдясно. Два мръсни стари автобуса висяха паркирани в ъгъла. Имаха късмет, че все още се движеха. Двама дрипави мъже стояха край пътя до тях. Сякаш чакаха нещо. Наоколо не се виждаше жива душа. Трафикът беше слаб.

Късо подстриган тъжен млад войник в маслиненозелена и не по мярка униформа се подпираше на стената до дървена врата. Когато таксито ни тръгна, ние се насочихме към него. Щом приближихме, Изабел заговори развълнувано на турски. Изглеждаше ядосана. Извади личната си карта от задния джоб и я размаха пред момчето.

Той метна на земята фаса, увиснал от устата му. После се обърна, поклони се и ни пусна през вратата, която охраняваше. Козирува ни, докато минавахме.

— Какво му каза? — полюбопитствах, когато тръгнахме по тъмна алея. Водеше ни право нагоре по хълма пред нас.

— Оплаках му се, че таксито ни се е повредило и че шофьорът ни е зарязал тук, вместо пред главния вход. — Зърнах белите й зъби. — Той обясни, че е по-бързо да се качим оттук. Турските войници винаги са толкова мили.

Очите ми привикнаха с тъмнината. От лявата страна на пътеката пред нас имаше тухлена стена, която би могла да е на хиляда години или дори на повече. Отдясно се извисяваше телена ограда пред редица приведени и прашни борове. Старите улични лампи отпред, останали от най-ранните дни на електричеството, хвърляха светлина върху отъпканата пътечка, която ставаше все по-стръмна със заглъхването на бръмченето от магистралата зад нас. Усещахме само сладката миризма на боровете.

— Влизал ли си в „Света Ирина“? — попита Изабел.

— Не. Не съм имал причина. През повечето време е затворена, нали?

Тя кимна.

— Когато ходих на онзи концерт за цигулки миналата година, трябваше да слезем по една рампа, за да влезем в кораба. Имаше огромен каменен под, сводести прозорци на няколко нива и много висок куполообразен покрив. Очертаваше се гигантски кръст в черно в полусферата в края на кораба. Единствената украса в цялото място. Ако онази мозайка, която Алек е снимал, е отпреди осми век, както каза отец Григорий, няма начин да се намира в някое от главните помещения.

Отново погледнах назад — никой не ни следеше. Напред пътечката оставаше засенчена между уличните лампи. Вятърът, който шумолеше във високите борове, се засили, докато се изкачвахме по хълма.

— Византийците вярвали, че иконите притежават магическа сила — продължи тя. — Една императрица, наречена Зоя, мислела, че иконата сменя цвета си, за да предскаже само нейното бъдеще. Повечето хора, живели тук, смятали, че иконите закрилят Константинопол. Градът бил спасяван толкова пъти, когато изнасяли икони на стените му. Вражеските армии просто изчезвали. Не можеш да спориш с това.

— Светът е бил различен — обадих се аз. — Били са сигурни в много неща.

— Толкова ми се иска да съм била тук през 330 година, когато Константин е посветил на християнството „Света Ирина“ и целия този град.

Едва я чувах от шумоленето на дърветата.

После тя спря, погледна назад по пътечката, пъхна ръка в джоба си и извади телефона.

— Трябва да се обадя, Шон. — Чукна по екрана и вдигна телефона към ухото си.

Дали щеше да им доложи с какво сме се захванали?

— Тук е Изабел Шарп — каза тя и ме погледна. — Нещо за мен? — Послуша поне минута, сетне даде напътствия за параклиса в Бебек и помоли да проверят мястото, да видят дали някой не е влизал с взлом. — Пак ще звънна — приключи тя. — И ми изпратете онази снимка.

После затвори.

— Трябва да те попитам нещо, Шон. — Тонът й прозвуча някак лично.

Но в този миг телефонът й изпиука. Тя погледна екрана и ми го показа. Там имаше снимка на голо момиче, напъхано в голяма бяла найлонова торба, от онези, в които събират болничните отпадъци.

Кошмарен образ. Тялото бе окървавено. Исках да извърна очи, но не можех. Изабел си прибра телефона.

— Тази жена е била намерена в улея за боклук на хотела ти.

Изтръпнах… Видях само брадичката на момичето, охлузената буза, сплъстената й руса коса, но я разпознах. Нямаше грешка.

— Познаваш ли я, Шон?

— Мисля, че беше дежурна на рецепцията, когато се настаних в хотела. — Усетих как в гърлото ми се надига жлъч. Бедното момиче не заслужаваше това.

— Прав си. — Тя спря, после отметна кичур коса от очите си. — Проблемът е, че тя е изчезнала в нощта, когато избяга с мен от хотела, което не изглежда никак добре. Турската полиция се е свързала с консулството и разпитва за теб.

Дали сега аз бях заподозреният? Светът се беше побъркал напълно. Ненадеен порив на вятъра наведе върховете на дърветата над нас.

— Знаят, че се е обадила в стаята ти, преди да изчезне.

— Това е пълен абсурд! — Борех се да обуздая гнева си. Бях ядосан, но не само на себе си. — Тя се опита да ми помогне. Онези копелета, които нахлуха в стаята ми, трябва да са я убили. Видя на какво са способни. — Усещах; че полудявам. Този кошмар ставаше все по-ужасен.

— Може би, но ако турските медии открият, че си изчезнал от онзи хотел, това ще им хареса. Замесването на чужденци в такива неща е манна небесна за тукашната преса. Имайки предвид, че Алек загина при мистериозни обстоятелства, това ще е сензация, ако се появи като втора част.

Затворих очи и поех дълбоко дъх. Снимката на окървавената администраторка се вряза в съзнанието ми. Не ми даваше мира… Убиецът й, който я е оставил така, представляваше злото в чиста форма. Побиха ме тръпки.

— Има и още нещо… — рече Изабел.

— Какво? — Стреснато отворих очи. Вече бях готов за всичко.

— Телефонните разпечатки на Алек показват, че е говорил с някого от списъка за наблюдение на турските тайни служби, някакъв грък.

Върху мен сякаш се стовари бреме.

— Преди да попиташ, нямах представа за какво е това — заявих убедително аз.

— Сигурна съм, че не си, Шон. Но не изглежда добре. Ако тукашната преса открие доказателство за гръцка връзка в двете убийства, със сигурност ще е неприятно. Трябва да се замислим за опровержение от името на твоя институт.

— Според мен сега става още по-важно да разберем къде точно е ходил. Това няма да ме разубеди. — Тръгнах нагоре по хълма, към следващото осветено място.

След няколко секунди Изабел застана до мен и ръцете ни почти се докоснаха.

— Не можеш да се измъкнеш толкова лесно — мило се усмихна тя.

Двама възрастни брадати мъже в дълги ислямски халати вървяха към нас.

— Усмихни се и ти — нареди ми тя.

Послушах я, макар че никак не ми беше до усмивки.

Когато мъжете приближиха, тя ме хвана за ръката. Стана ми приятно да ме държи така, макар да беше само преструвка.

Двамата ни кимнаха под бледожълтата улична лампа.

— Мили хора са турците, много са дружелюбни — рече оптимистично тя. — Удивително място, Шон. Знаеш ли, че тук са се хранели с вилици още когато повечето европейци не били чували за тях?

— Алек може да е идвал насам — подхвърлих аз. — Когато е правил онези снимки. Но не изглежда ли странно да отвлекат и убият някого заради няколко снимки?

Изабел ме стисна за ръката.

— Странно е. Отвличането на Алек няма нищо общо с нормалните правила, Шон. — Тонът й беше нисък, предпазлив, сякаш не беше сигурна как ще реагирам.

— За какви правила става дума?

— Повечето терористични похищения следват един модел: искания, заплахи, крайни срокове. В този случай нямаше нищо подобно. Никакво изчакване. Убили са го за няколко часа. Всичко е много странно.

— Моля се на бога да не е страдал. — Трудно ми беше да си представя последните му мигове, страха му, когато ножът е приближавал.

Докато вървяхме, за малко се възцари мълчание. Мислех за Алек, за бедната администраторка. Погледнах назад. Оранжевите и белите светлини от плътния облак, надвиснал над азиатския бряг. Дъждовните облаци, ударили Бююкада, ни следваха, пресягайки се през Босфора.

Прекосихме една уличка, минахме покрай автобусен паркинг отдясно. Блясъкът от купола на „Света Ирина“ се виждаше отпред.

Затворническата стена около двора на Топкапъ сарай остана отляво. Този път се намирахме вътре. Бариера в червено и бяло блокираше пътя отпред. Двама пазачи в зелени униформи стояха зад бариерата. Носеха автомати с дула, насочени нагоре. Не изглеждаха така невинни като новобранеца на входа.

Гледката на пазачите ми напомни какво планирахме. Изпитах тръпка на очакване и силно усещане за решителност. Каквото и да станеше, това беше за Алек.

— Продължавай да се усмихваш — напомних й аз.

— Това е тайното ми оръжие — отговори тя. — Не знаеше ли?

Продължихме към мрачните пазачи.

Единият вдигна ръка да ни спре.

— Отиваме на концерта — поясних аз и направих още една стъпка напред.

Той вдигна ръка към мен. Изкушавах се да я отблъсна, но приятелят му насочи оръжието си срещу нас.

Каза нещо на турски и продължи на английски:

— Вход забранен. — Гледаше ни с мрачно изражение.

Стиснах юмруци. Нямахме време за това.

Изабел извади телефона от джоба си. Набра някакъв номер. Чух прозвъняването.

— Чакай, Шон — обърна се тя към мен. Отпусна ръка върху рамото ми.

Пазачът каза нещо на турски. Не изглеждаше доволен. Тя вдигна ръка, сякаш искаше да привлече вниманието към себе си. Пазачът погледна към другаря си.

— Моментът подходящ ли е за светски обаждания? — попитах аз.

Другият пазач извика нещо. Изабел вдигна ръката си по-високо, сякаш искаше да го накара да млъкне.

Той стисна устни. Решаваше какво да прави по-нататък, вероятно планираше да действа брутално. Изабел го приближи и му показа телефона. Другият пазач отстъпи назад и нагласи автомата си. Всички слушахме слабото звънене, като на електронен щурец…

В един дълъг и мъчителен момент изглеждаше, че никой няма да вдигне. Пазачът пристъпи напред.

— Мараба, Сем! — поздрави силно Изабел, когато най-после някой се обади с ръмжене. Тя вдигна телефона до ухото си и заговори бързо на турски. Пазачите я слушаха. След кратък разговор Изабел подаде телефона на единия.

Той извика грубо през рамо към колегата си. После взе апаратчето, каза нещо на турски, послуша и миг по-късно застана мирно. Сякаш се канеше да козирува. Върна телефона на Изабел и измърмори нещо под носа си. Прозвуча като извинение. Двамата отстъпиха встрани, вдигнаха бариерата и ни махнаха да продължим.

— Какво стана? — попитах аз, докато изкачвахме стръмната пътечка.

— Полезно е да имаш приятели на високи места — отвърна тя.

— На кого се обади?

— На един познат… Нов турски генерал. Научи ме на няколко красиви сури от Корана. — Изабел отново се усмихна нежно.

Докато преваляхме хълма, отляво се появи главната порта на Топкапъ — там, където бе заседнал автобусът. Стражите стояха мирно до портата в гарвановочерни униформи, с открояващи се кръгли бели каски. Висока светла каменна стена се мержелееше зад тях.

„Света Ирина“ се намираше на стотина метра по-нататък, зад няколко тънки дървета. Цялата беше осветена. Златна светлина блестеше от редиците сводести прозорци от червени тухли и от кръг люкове около извисения купол. Неколцина гости във вечерни тоалети се трупаха отдясно, в другия край на сградата. Нима концертът бе свършил?

Скоро „Света Ирина“ се извисяваше пред нас, изправена като древна крепост. Настръхнах. От сводестите прозорци на голямата църква бликаше златна светлина.

Между църквата и пътеката около нея имаше дълбок, широк шест метра ров.

— След падането на града тя била една от малкото християнски църкви, които не били превърнати в джамии — обясни Изабел.

— Някой знае ли защо? — поинтересувах се аз.

— Предполага се, че Мехмед Завоевателя е познавал Кабала. Очевидно е получил мистични предупреждения за „Света Ирина“.

Вдигнах очи. Звукът от далечен смях и рев на автобус изпълниха въздуха, но аз все още усещах древното спокойствие на сградата пред нас.

— Ако Ирина е била гръцката богиня на мира — замислих се аз, — защо не са сменили името на сградата, когато са я превърнали в християнска църква?

— Не питай мен — отговори тя.

Гледах надолу към рова. Бъркотия от древни изпочупени стени и паднали камъни.

— Гръцкият храм, който се е издигал на това място преди църквата, вероятно е бил свърталище на проститутки. Заради това Мехмед не е искал мястото — предположих.

— Било е много отдавна — отвърна тя и вдигна поглед към стените.

— Александър Велики е идвал тук. А това се е случило шестстотин години преди Константин. Гръцкият град тук за известно време дори е бил част от Персийската империя. Само можем да гадаем какво е ставало на това място, когато е било техен храм.

Продължихме да вървим. Все още не виждах вход с наскоро инсталирана охранителна камера — голямата ми следа от Бюлент, асото, което криех в ръкава си. Не беше кой знае каква следа, но се надявах да е достатъчна.

— И как ще намерим мястото, където е снимал Алек? — попита тя, сякаш четеше мислите ми.

— Бъди търпелива… — Разглеждах рова. Дъното му падаше на около пет метра под нивото ни. Вървяхме надясно, към края на сградата, после завихме наляво край нея, следвайки пътеката. Наоколо се струпаха хора. Концертът бе свършил по-рано, отколкото си мислех.

Но им бях благодарен, че са тук. Така можехме да огледаме сградата добре, без да привличаме внимание.

Едва ли направихме впечатление на някого, докато се движехме възможно най-далеч, чак до главния вход, където високите врати останаха отворени. Поток от посетители на концерта все още се точеше навън. Охранители в тъмни костюми стояха на входа.

Можеше да кажем, че трябва да се върнем вътре, за да намерим нещо, което сме забравили. Какво толкова щяха да ни направят, нямаше да ни спрат…

— Сега накъде? — попита Изабел.

— Хайде да се върнем, докъдето можем.

— Какво точно търсим? — В гласа й определено се усещаше раздразнение.

— Ще ти кажа, като го намерим.

Тя въздъхна. Върнахме се обратно.

Засега бях видял само едно възможно място, където би могло да има врата. Намираше се до главния вход, на нивото на рова. Може би търсехме именно нея, макар че надолу се виждаха стълби, но не и охранителна камера. Дали от другата стана на сградата имаше подобна врата?

Върнахме се покрай рова, до мястото, където приближихме до сградата за пръв път. На другия ъгъл, където този път завихме надясно, ровът се разширяваше.

В тази част, между високата външна стена на Топкапъ и мержелеещата се южна стена от червени тухли на „Света Ирина“, нямаше никой.

Тук, в широкия ров, стръмен и зазидан с древни основи, повечето в сянка и на около шест метра под нивото на земята, растяха дървета и гигантски бурени.

После я видях, в ъгъла на основите наскоро добавена дървена пътека със стълби, водещи надолу към платформа, скована от дъски. Тръгнахме натам. Имаше още стълби надолу, които изчезваха от погледите ни.

Слязох до първата платформа. Изабел ме последва. Усетих мирис на свеж дървен материал.

Премислях трескаво… Тук ли е бил Алек? И ако тук е намерил гибелта си, не беше ли пълно безумие сега и ние да вървим по стъпките му?

Но не ми пукаше. Трябваше да го направя.

Погледнах нагоре към тухлената стена на „Света Ирина“, извисяваща се над нас като скала. Ако искаш една сграда да оцелее седемстотин години в земетръсен район, в един от най-оспорваните градове на света, това бе начинът да я построиш — широка и масивна.

Слязох още една площадка, завих зад ъгъла на стълбите и спрях, сякаш се бях ударил в стъклена преграда…

Изабел застана до мен. Светлината, процеждаща се от прозорците на „Света Ирина“ високо над нас, бе достатъчни, за да види защо съм спрял. Сърцето ми биеше лудо. Това беше то.

— Целуни ме — помоли ме тя.