Истанбулска загадка

53

Почувствах се глупаво. Разбира се, че охранителят ще е въоръжен. Усетих как кръвта се изцежда от лицето ми. Изабел се обърна и сключи ръце пред себе си.

Насочи нещо подобно на пистолет към охранителя. Не, наистина беше пистолет…

— Спри на място! Вдигни ръце над главата си! — изкрещя му тя.

Охранителят се ухили.

Краят на устройството, насочено към мен, блестеше ярко. Не изглеждаше приятно. Аз обаче не се уплаших. Ядосах се.

После една от вратите на асансьорите зад Изабел се отвори безшумно и аз се помъчих да осъзная това, което виждах: беше Питър, стиснал още една палка със син връх. Съзнанието ми се задейства бавно. Не предстоеше учтива среща. Той беше предател. Сега би направил всичко.

Излезе от асансьора. Отворих уста да предупредя Изабел, но щом изрекох името й, дъгата на синята светкавица стигна от Питър до нея и тя се строполи като парцалена кукла, гърчейки се конвулсивно… Синята светлина блещукаше около нея като кълбовидна мълния.

Питър се усмихваше. Мръсно копеле!

Изабел се гърчеше, сякаш бе получила епилептичен припадък. Пистолетът падна от ръката й. Направих единственото нещо, за което успях да се сетя.

Втурнах се към охранителя с вдигнат юмрук. Само трябваше да успея да избия тази палка от ръката му…

Сякаш доловил мислите ми, точно в този момент той вдигна палката. И въздухът се изпълни със синя светлина.

Всичките ми мисли се объркаха. Усещах само болка. Свиване на мускули. Спазми. Шок.

После лежах по гръб, разтреперан, пронизван от болезнени удари. Електрошоковата палка превърна мускулите ми в горящо желе.

Чух гласове, усетих, че нозете ми се движат. Някой ги връзваше! Опитах се да ритам, да ги спра. Вместо това потреперих конвулсивно с парализирани мускули. Обзе ме ужас. Какво ще стане?

Усетих нечии ръце да ме обръщат настрани. Видях как Питър увива черна лепенка върху ръцете на Изабел, приковава ги зад гърба й. Тя говореше нещо, но не успях да я чуя. После ме блъснаха. Не я виждах повече.

— Заслужаваш съдбата си — чу се мъжки глас.

Ръцете ми бяха вързани. Влачеха ме за краката, а мускулите ми все още трепереха. Къде ли ме носеха?

В басейна!

Направих отчаян опит да ритна нападателя си, ала кракът ми отново трепна конвулсивно във въздуха. И преди да измисля какво друго мога да сторя, се озовах на ръба на басейна. Водата миришеше противно на озон.

— Направи го ти, Питър — чу се дрезгав глас.

— Ще го направя. — Гласът на Питър прозвуча уверено, сякаш се съгласяваше да приготви чай.

Обърнах глава. В мен кипна омраза. Как това копеле можа да предаде Изабел така? Трябва да е присъствал на смъртта на Алек. Искаше ми се да сваля самодоволното изражение от лицето му…

Но той стоеше над мен и ме гледаше. А аз целият бях овързан.

— Трябваше да се удавиш под „Света София“ — заяви Питър. — Е, нищо, сега ще стане.

Времето се забави като в автомобилна катастрофа. Знаех какво предстои, знаех, че ще е ужасно и че не мога да направя нищо.

Той залепи устата ми с лепкаво тиксо. Усетих лепилото. Опитах да се дръпна отново, но главата ми се строполи върху мраморния под. Пред очите ми изскочиха звезди. Таванът ми се стори странно близко. Дишах твърде учестено през ноздрите си. Гърдите ми се надигаха и спадаха.

Усетих ръба на басейна върху лявото си рамо. Трябваше да се претърколя. Обърнах глава. Но тялото ми не реагира. После се сгърчи. И сякаш се вкамени…

Огледах се диво. Очите ми не фокусираха правилно. После видях Изабел на земята, завързана до бюрото. Взираше се в мен с разширени и ужасени зеници. И нейната уста беше залепена с черно тиксо. Тялото й престана да трепери. Прочетох ужаса в очите й. Знаеше какво ще стане.

Главата ми се обърна отново. Забелязах само блестящата черна повърхност на водата — огромна тъмна паст, чакаща да ме погълне.

Първоначалният шоков ефект от палката почти отмина. Мускулите ми престанаха да треперят. Но с ръце, приковани зад гърба, с вързани крака и с непрестанните ритници в хълбока, можех само да потрепвам конвулсивно. И го направих, когато тялото ми се обърна бавно към водата.

А после получих видение: тялото ми лежи върху табла в моргата, както намерих Алек, студено, с посинели вени. Опитах да извикам, да изкрещя, да моля. После спрях. Трудно се крещи със залепена уста.

— Не биваше да се бъркаш… — Питър се наведе над мен. Следващото му блъскане щеше да ме запрати във водата. — Трябваше да се откажеш. Предупредих те!

Вдишах с мъка през ноздрите си, напълвайки дробовете си. И още веднъж. Питър ми се усмихна. Извърнах поглед. Усещах мрачното присъствие на водата.

Обърнах глава. Изабел се претърколи настрани. Погледите ни се срещнаха. Изражението й ми казваше: „Ще докопам копелетата, ако мога“.

— Направи го! — чу се глас. Не на Питър. — Трябва да слизаме.

Той ме блъсна. Аз цамбурнах.

Чу се силен плясък, когато паднах в ледената черна вода. Обзе ме ужас. Разклатих се и се затъркалях, докато загубя представа къде е нагоре. Изпитвах само смразяващ страх.

Ледената вода се затвори над мен и аз потънах в гробовния мрак. И все още не бях разбрал защо умря Алек… Какво бе видял, за да го убият, за да убият и мен?