Истанбулска загадка

44

Въпреки късния час, полицейското управление край площад „Таксим“, където ни отведоха, изглеждаше оживено като мравуняк. В коридора видях пиян турчин и две руски проститутки. И двете имаха гъсти руси коси, морави белези по лицата и празните погледи на закоравели наркоманки.

Оказа се, че сме арестувани.

Бях бесен. Не само че ни транспортираха от пристана като обикновени престъпници — отзад в отделни полицейски коли — но и ме принудиха да чакам цяла вечност в коридора, без някой да си направи труда да ме информира какво става.

— Какво знаете за книгата, която сте намерили? — попита следователят.

Изненадващо, но това бе първият въпрос, който ми зададоха, след като ме ескортираха сам до стая за разпити без прозорци. Подът й беше облепен със същите мръсносини плочки, каквито имаше и по стените. Стаята вонеше непоносимо на никотин, сякаш преди мен бяха разпитвали тълпа масови убийци и страстни пушачи.

— Не много — отговорих аз. Втренчихме се един в друг.

— Мистър Раян, трябва да ни сътрудничите. — Следователят се наведе напред. Английският му беше много добър, макар и със силен акцент. — Това е сериозен въпрос. Хората влизат в затвора за много по-малко.

— Нищо не съм направил — възразих. — И не очаквам да вляза в затвора заради това, че съм гледал нещо. Не съм контрабандист.

— Нека да ви напомня, че нашите затвори не приличат на ваканционни лагери. Ако ми разкажете всичко, ще приключим бързо с вас — увери ме той.

— Оценявам това — отговорих. Усмихнах му се хитро, сякаш му казвах; „Ще видим“.

— Признавате, че сте намерили книгата, която открихме на яхтата на мистър Кайзер, нали?

Носеше униформа като на полицаите, които ни доведоха тук, но имаше нашивки по еполетите и повече значки. Изглеждаше и по-възрастен, загорял от слънцето, с оредяваща черна коса, зализана върху главата му с форма на яйце.

Охранителна камера в метална кутия високо горе на стената наблюдаваше и двама ни.

— Да. Намерих я в обвивката й, на брега. Станахме жертва на въоръжен грабеж. Дадох им камерата си. Избутаха ни надолу по скалите към Босфора, за да имат време да се измъкнат, така предполагам… Забелязах вързопа. Намокрихме се, докато го измъквахме. Това е всичко.

Полицаят ме изгледа, навел глава на една страна. Не ми се стори впечатлен от историята ми.

— Приятелката ви ни каза друго. — Млъкна, за да прецени реакцията ми.

Втренчих се в една точка ниско долу в отсрещната стена. Пред стаята се чуваха викове. Един от пияниците ругаеше.

— Знаете какви са наказанията за контрабанден износ на артефакти от Турция, нали?

— Не сме изнасяли нищо. Не ме ли слушате? — Погледнах го в очите. Докъде можеше да стигне тази лудост?

— Но планирахте да го направите, нали? — Той започна да барабани с пръсти по масата с триумфално изражение на лицето.

По челото ми изби пот. Беше по-горещо, отколкото в сауна на Кони Айлънд на четвърти юли.

— Свързахме се с Дирекцията за разследване на паметници, мистър Раян. Те ни казаха, че името ви им е познато, че работите нещо в „Света София“. Така ли е?

Кимнах.

— Е, кажете ми истината тогава… Намерихте артефакта в „Света София“, нали? — Очите му блеснаха.

— Не — възразих енергично аз. — Кога можем да си тръгваме?

Той поклати глава.

— Въпросната находка е невероятно ценна, нали?

Чудех се какво ще стане, ако го помоля да отвори вратата, за да подишаме малко чист въздух. Знаех отговора.

— Странно ли ви се струва това, мистър Раян?

— Да. Странното е, че колегата ми го убиват тук, а аз се оказвам в полицейското управление. Нямаше ли да е по-добре, ако се опитахте да откриете кой го е убил?

— Знаем всичко за колегата ви, но точно сега искаме да разберем нещо за този артефакт. — Спря за малко. — Вашият приятел, Кайзер, помогна ли ви да го намерите, мистър Раян? — Обърна се към мен и опря лакти върху металната маса, която ни разделяше. После скръсти ръце. — Не е ли истина?

— Кажете ми докъде сте стигнали по случая с Алек Зегливски?

Той присви устни. Не изглеждаше доволен.

— Християните не са единствените, които вярват в справедливостта, мистър Раян. Ние също вярваме, че Бог ще изпрати злите да срещнат участта си, а праведните — към наградата им на небето. — Наведе се към мен.

Усетих миризмата на потта му. Тикът по бузата ми, който се появяваше и изчезваше още от яхтата и след като ме арестуваха, заигра отново.

Ударих се по лицето. Тикът изчезна. Следователят ме изгледа, сякаш бях полудял. Може би според него всички западняци бяха откачени…

— Това е добре — отбелязах аз. — Значи убежденията ни съвпадат.

Той се наведе по-близо, сякаш стигаше до същината на въпросите си.

— Знаете ли спекулациите за гърците, които искали да си върнат „Света София“?

Поклатих глава.

— Работите ли с гърците, мистър Раян? Най-добре е да ни кажете, ако е така. А ние ще разберем и ако не сте ни казали… Но тогава ви обещавам, че това ще влоши положението ви.

Поклатих бавно глава. Следователят приличаше на обсебен от нещо, сякаш постоянно се сражава в отминали войни.

Той изглеждаше огорчен, сякаш не ми вярваше и хич не му харесваше онова, което трябваше да прави оттук нататък.

— Знаем всички номера, мистър Раян. Обещавам ви, че ако криете нещо, ще съжалявате.

Втренчих се в него. Наистина ли си мислеше, че работя с някакви тайнствени гърци? Очаквах да ме разпитват за незаконно влизане в „Света Ирина“, а не за някаква фантастична конспиративна теория.

Вдигнах ръце.

— Вижте, честно да си призная, нямах никаква представа какво съдържа онзи пакет, когато го намерихме. Влязохте при нас точно когато го бяхме отворили. Това със сигурност означава нещо. Имате всички обвивки. Питайте Кайзер или приятеля му. А сега съм уморен. Не съм мигвал. Пуснете ни да си вървим. Няма да предявите обвинения, нали? Това правило не се ли прилага тук?

Мозъкът ми забавяше ход, а от изтощение ставах по-раздразнителен от обикновено.

Полицаят се разсмя хитро. Поклати глава.

— Ще ви освободим, когато сме готови за това. Да, това правило се прилага тук, стига да не сте терорист. Вие не сте терорист, нали?

— Не — отвърнах възмутено. — Приличам ли на такъв? — Вдигнах ръце.

Той присви рамене.

— Кой знае… Напоследък всичко е възможно… Сигурен ли сте, че не искате да ни кажете още нещо? Това е последният ви шанс да си признаете. Ще бъдем разумни.

— Вижте какво ще ви кажа… — Спрях за малко. — Нуждая се от сън. — Отпуснах глава върху ръцете си.

Полицаят не каза нищо. След около минута стана, отвори вратата и каза:

— Не се чувствайте твърде удобно.

Вдигнах глава и попитах:

— Къде е книгата?

— Къде ли? Взеха я от Британското консулство. Обадиха ни се от Министерството на културата, че трябва да им я предадем. Най-добре можете да проверите това в Англия. Но съм сигурен, че ще мине малко време, преди да направите това. Съмнявам се дали ще я видите скоро.

Вратата се захлопна с трясък. Положих глава върху масата. Копелета! Ние я намерихме, а те я взеха.

Положих глава върху ръцете си и усетих миризмата на лимонов дезинфектант по масата.

Дали щяха да ме обвинят? Така ли щеше да свърши всичко — да се озова в турски затвор?

Размърдах глава, опитвайки се да се настаня по-удобно. Бях смазан от изтощение, но ми беше трудно да заспя.

Едно знаех със сигурност — ако отец Григорий беше жив, той щеше да ни помогне да дешифрираме находката си. Вероятно щеше да разбере веднага какво означава символът на задната корица и за какво са онези писма в средата.

Спах неспокойно. А стаята за разпити ми се стори по-гореща и по-задушна, като се събудих. Чувствах се като пребит и захвърлен в контейнер. Очите ми горяха, в устата си усещах вкус на кал, а тялото ми изпитваше болки, за които дори не знаех, че са възможни.

Ядосах се. Кога ще ни пуснат?

Десният ми прасец се схвана. Станах и натиснах силно с крак. Схващането отмина бавно.

— Gun eydin — чу се женски глас.

Огледах се. Вратата беше отворена. Слаба турска полицайка стоеше на прага с папка в ръце. Не я свърташе на едно място, сякаш имаше достатъчно енергия и за двама ни.

— Казвам се Адиле — представи се тя. В стаята нахлу хладен въздух.

В мен се разляха надежда и безпокойство, сякаш бях инжектиран с тях. Запазих изражението си безизразно, доколкото можех.

— Свободен сте, мистър Раян. Британското консулство поема пълна отговорност за вас, защото сте били с човек от техния персонал. — Отстъпи настрани.

В мен се разля облекчение. Погледнах зад нея. Изабел стоеше в коридора и гледаше към мен. Още беше с черната тениска и панталона, които Кайзер й даде. Махна ми сдържано.

Полицайката ни ескортира до изхода. Дори не се подписах някъде. Излязохме на претъпкания паркинг. Почувствах се чудесно на открито, извън стаята за разпити.

— Наложи се да събудя шефа на охраната в Анкара — обясни Изабел. — Не ми се стори много доволен.

— Радвам се, че си го направила.

— Аз си рискувам кожата. Придържаше ли се към нашата история?

— Щяха ли да ни пуснат, ако знаеха къде сме били?

Тя поклати глава.

— Не. Последното, от което се нуждаем сега, е местната полиция да се натъкне на онова място. Повярвай ми, наясно съм как стоят нещата тук. — Погледна назад към полицейското управление. — Пощуряват, щом стане дума за контрабанда на антики.

Дали моментът беше подходящ да й кажа за фотоапарата на Кайзер?

Разтърках ръце в косата си и изпъшках. Бях твърде уморен, за да мога да мисля.

— Добре ли си? — попита тя. Усетих искрена загриженост в гласа й.

Стоеше точно до мен. Телата ни почти се докосваха. Усещах силно присъствието й, блясъка на кожата й, извивките й. Отдавна не бях изпитвал такова влечение към друга жена.

Прогоних чувствата. Просто бях уморен. Заедно преминахме през един неописуем ад. Трябваше да се овладея…

— Знаеш ли какво стана с Кайзер? — попитах я.

Тя вдигна рамене.

И тогава се случи…

Намирахме се само на няколко крачки от полицейското управление. Тъкмо бях обърнал глава да видя дали можем да пресечем пътя, когато нещо остро като игла, нещо свистящо, ме ужили по бузата. От стената хвръкна прах, сякаш експлодира. Усетих вкуса на песъчливия бетон. Най-напред си помислих, че нещо е станало със стената.

После прахът излетя отново. Стиснах Изабел за ръката и извиках:

— Наведи се!

Приклекнахме и миг след това се стрелнахме към чисто ново черно БМВ, паркирано до бордюра. Мозъкът ми отново биеше тревога. Удивително, на какво е способен страхът…

Но откъде дойдоха изстрелите? Единствените хора на улицата, които успях да видя, бяха две двойки в съседната пряка. Никой от тях дори не поглеждаше към нас. Чух ръмженето на колите, писък от клаксон. Нападна ме миризма на развалено, сякаш в съседната канавка имаше нещо мъртво.

Обърнах глава. Опасаната с дървета улица изглеждаше напълно пуста и спокойна. Не видях човек с оръжие. Може би всичко приключи. Изпратиха посланието си.

Но в този миг проехтя още едно свистене. Изабел дръпна силно ръката ми, повличайки ме да приклекна отново.

В полирания черен блясък на БМВ-то видях тъмна драскотина по бузата си. Вдигнах ръка към нея. Беше мокра. Когато отдръпнах пръстите си, усетих миризма на желязо. Какво, по дяволите, ставаше? Потреперих силно като трескав.

После отново екна онзи шум, като от раздразнена пчела, и куршумът удари тротоара в краката ми, изкопавайки кратер в земята. Вкусих още пясък, усетих го в гърлото си. Някой се опитваше да ни убие. Или поне мен.

Блъснах Изабел долу, мъчейки се да я покрия с тяло. Усетих топлината й под себе си.

Докато се ослушвах за нов изстрел, погледнах под колата, за да забележа кой идва да ни довърши. После се озърнах и ги видях…

— Помощ! — извиках аз.

И замахах неистово към група полицаи, застанали на служебния паркинг, на не повече от тридесетина метра.

Щом се обърнаха да видят кой крещи, ми се стори, че гледам забавени кадри. Първо всички се втренчиха в нас. После, след като облакът прах край нас се разнесе, двама извадиха пистолети.

Последва истинска какофония. Включи се аларма и проявявайки истинска смелост, двамата турски полицаи хукнаха по улицата с вдигнати оръжия.

Някой закрещя. Жена с кофа и парцал на паркинга бе забелязала какво става.

После чух бръмчене на мотоциклет. Надзърнах покрай БМВ-то. В уличката, директно срещу мястото, където се криехме, ускоряваше моторист с черни кожени дрехи. Моторът зави зад ъгъла и изчезна. Погледнах си ръцете. Бяха лепкави. Покрити с нещо червено…