Истанбулска загадка

34

Изабел отвори стоманената врата. Тухленият тунел зад нея се осветяваше от слаба жълта крушка. Тунелът изглеждаше смътно познат.

Изабел пристъпи вътре, а аз я последвах. Усетих хладния въздух. Кожата ми настръхна. Дали ще успеем да се измъкнем? Трополенето приближаваше и се усилваше. Охранителите скоро щяха да завият зад последния ъгъл на стълбите.

Затворих вратата зад себе си. Тя тихо прищракна. Над ключалката имаше обла дръжка. Завъртях я и чух още едно тихо прещракване. В същото време Изабел пъхна телта в ключалката, изкриви я и я натисна нагоре и навътре. После подпря портата с тялото си.

— Винаги ли оставяш тези неща за последната секунда? — прошепнах аз.

Тя ми направи знак да мълча.

Чу се кънтене. Някой удари вратата от другата страна. Тя подскочи на пантите си. После долетя заплашителен вик. Наведох се към тунела и се опитах да успокоя дишането си. Вратата се разклати отново. Дали ключалката, тънкото парченце тел на Изабел, наистина щеше да ги задържи?

Отекнаха приглушени гласове. Някой отново удари вратата. Този път по-силно.

Очаквах да рухне всеки момент. И всичко щеше да приключи. Ще ни задържат. Какво ще им кажем? Ще се придържаме към историята си. Чувах дишането на Изабел.

Нещо остро удари по вратата и тя издрънча. Чу се драскане, все едно че някой опитваше да пъхне ключ в бравата. Изабел коленичи пред вратата и вдигна ръка към ключалката, придържайки телта вътре. Можеше ли да ги задържи? Със сигурност не.

Поне не за дълго.

Желанието ми да се добера до убийците на Алек щеше да бъде наказано. Дори тези типове да бяха обикновени охранители от Топкапъ сарай, влизането с взлом на такова място си оставаше сериозно нарушение. Изабел задържа ръка пред ключалката. Завъртя я малко. Видях как телта се движи в пръстите й.

Внезапно се чу вик, сякаш някой изкрещя безпомощно. Нещо удари вратата. Телта в ръцете на Изабел мръдна отново, изкриви се. Притиснах леко длани върху нея. Усетих как ръката й се движи, когато някой се опита да превърти ключа. Това нямаше да ги задържи.

Но успя. Вратата не се отвори.

Проехтяха още викове, шумолене, тътрене, драскане… Нямах представа какво става от другата страна, но можех да се досетя. Опитваха да изкъртят вратата. Сетне се чуха викове, които прозвучаха като заплахи. Последваха нови удари. Вратата издрънча.

Но остана затворена.

После се чу забързано трополене, сякаш някой от другата страна се качваше по стълбите.

Успяхме. Облегнах се на стената, отпускайки се за малко за пръв път, откакто слязохме. Поех си дъх облекчено. Изабел се наведе и погледна през ключалката.

После се изправи и прошепна:

— Разполагаме с двадесетина минути. Толкова късно в Истанбул не работят много ключари, но очаквам да намерят някого. Ако ни заловят тук, ще си навлечем сериозни неприятности. Трябва да намерим друг изход.

Погледна ме умолително.

— Тръгвай, ще търсим! — заявих аз и поех бързо през тунела.

— Това беше твоя идея — прошепна тя и ме настигна.

— Да се придържаме към историята, че сме искали малко уединение.

— Да, но не ги смятай за глупави.

Тогава забелязах къс избелял жълтеникав мрамор, оформен като ятаган, в стената по коридора. В мрамора бе гравиран арабски надпис, от който косата ми настръхна.

— Това е мотото на еничарите — спрях пред него. — „Уповавам се на Бога“.

Погледнах назад към вратата, но зад нея нищо не се чуваше.

— Това го имаше в снимките на Алек. Бил е тук — отбелязах.

Крушката над нас премигна и в съзнанието ми се втурна отдавна забравен спомен. Като момче, когато правех бели, ме заключваха в приземния склад. Помещението се осветяваше от слаба крушка, която премигваше точно като тази. Миризмата също приличаше странно на онази, на влага и пръст. Мразех онова място.

Продължихме бързо надолу по стръмния тухлен коридор. След тридесетина метра тунелът зави обратно. Следващата секция свършваше в нещо като склад.

В другия край зееше отвор, колкото врата, в солидна тухлена стена. Изглеждаше, че е пробит скоро. Наоколо се виждаха парчета от тухли.

Кой е пробил тази стена?

Погледнах назад и бързо пристъпих в отвора. Стената, блокираща тунела, бе дебела над половин метър — достатъчно, за да спре случайни натрапници, които искаха да проучват подземието. От едната страна в следващата секция от тунела се стелеха натрошени камъчета.

Тук също беше зидано със светли тухли, но те изглеждаха по-чисти. Очевидно тази част от помещението беше използвана много по-малко през вековете. Тунелът се проточваше направо, отдалечавайки се от „Света Ирина“.

Имах усещането, че се насочва към „Света София“.

После ненадейно жълтите крушки по стените угаснаха. Спрях. Погълна ни непрогледен мрак. Тъмнината излъчваше нещо примитивно. Изби ме студена пот.

— Изчакай за секунда — казах аз възможно най-спокойно. Бръкнах в джоба си и извадих фенерчето, което купих по-рано в магазина. От него се разля сноп бяла светлина, осветявайки всичко наоколо.

— Винаги бъди готов за изненади, така казваше баща ми. — Завъртях лъча наоколо…

— Не в очите ми, моля те — прошепна Изабел и избута фенерчето настрани.

Преместих лъча към избелелите тухлени стени край нас, към сводестия тухлен таван отгоре и към лъскавия каменен под, който се спускаше пред нас. В долната част на стената забелязах електрически кабел. Някой работеше долу.

— Не е чудно, че проучванията в „Света София“ не откриха нищо — заключих аз. — За да има резултати, трябва да се копае поне на шест метра дълбочина. Ние вече се намираме на десетина метра под земята. — Фенерчето освети коридора пред нас, но по-нататък всичко тънеше в мрак. По стените играеха тъмни сенки.

— Да благодарим на бога, че взех фенерче — усмихнах се аз и поех бързо напред. — Чудя се накъде води това, по дяволите.

— Надявам се само да има изход — отвърна Изабел.

Сега не се чуваше нищо друго, освен шума от собствените ни стъпки и шумоленето на дрехите ни. Тук долу беше доста студено.

Докато вървяхме, осветявах стените, търсейки нещо интересно.

— Наистина ме побиват тръпки от това място — обади се Изабел.

— Удивително е, нали?

Тя докосна, рамото ми.

— Позволи ми да опитам.

Подадох й фенерчето. Продължихме бързо напред. Следващата част от тунела се спускаше още по-стръмно.

Изведнъж отдясно стената изчезна. Затаих дъх, щом приближихме. Знаех какво става. Коридорът се превръщаше в рампа, слизаща в голяма подземна зала. Представата ми за пространство внезапно се обърка… Изабел насочи лъча към залата отдолу. Тя беше голяма може би тридесет квадратни метра и висока поне шест. Напомни ми за подземните водоеми в други части от Истанбул. Но това помещение не бе построено за съхранение на вода.

Най-забележителното нещо беше огромната порта, висока вероятно пет метра и толкова широка, в средата на отсрещната стена. Изабел насочи лъча към вратата, а после го раздвижи по стените.

Цареше неестествена тишина. Сякаш стените слушаха, наблюдаваха.

— Това е невероятно! — възкликна Изабел. — А аз обикновено мразя да стоя в подземия.

— Надявам се да не е вход към чумна яма.

— Чумна яма, шегуваш се, нали? — Тя потрепери.

— Има такава възможност. Истанбул бил първият град в Европа, покосен от Черната смърт. Едно лято през шести век пет хиляди мъже, жени и деца умирали всеки ден от чума в този град. Когато болестта се върнала през четиринадесети век, станало още по-страшно… — Огледах се наоколо и продължих да й разказвам с тих глас: — Тогава е бил християнски град. Духовенството се грижело за болните. Първо погребвали труповете в крипти под църквите, а после в ями. По-късно телата станали толкова много, че просто ги хвърляли в морето. Под църквите в цяла Европа били изкопани големи крипти, катакомби на някои места. След това били зазидани. Сигурен съм, че тук са направили същото, но в по-голям мащаб. Не забравяй, тогава Константинопол е бил най-големият град в Европа.

— Сега ми се слуша точно за Черната смърт — изпъшка Изабел.

— Само казвам, че трябва да внимаваш на такива места.

— Но къде е изходът?

Тя освети отново залата. Не се виждаше друг изход, освен голямата врата пред нас. Изабел насочи светлината към нея.

— Къде е тази чумна яма?

— Не знам. — Вдигнах рамене. — И нямаме време да я търсим. Хайде!

Изабел обръщаше фенерчето към различни части от подземната зала. Фреските по стените оживяха. Напомниха ми за Помпей. Избелелият мозаечен под беше впечатляващ.

Тя насочи лъча към една фреска.

— Виж! — Задържа го върху изображение на седнал старец, с ореол около главата. По-млад мъж в тога бе коленичил пред него и пишеше нещо върху пергамент с дълго перо.

— Свети Йоан — познах го аз. — Онзи, който е диктувал „Откровението“.

— Какво, по дяволите, ще прави тук свети Йоан?

— Не знам, но няма да ни помогне да намерим изхода.

— Чу ли нещо? — попита тя.

И двамата спряхме. Само тишина.

Изабел обходи залата с лъча. В ъгъла на пода имаше мозайка, изобразяваща Мадоната с Младенеца. Наоколо бяха струпани отпадъци.

— Това е мозайката на Алек! — възкликнах аз. — Трябва да е тя. Ала все пак с нещо се различава…

Изтичах до мозайката. Изглеждаше по-ярка, отколкото на снимката. До нея имаше ниско скеле, сякаш някой планираше да я премахне напълно.

Чух далечен звук, глухо туптене. Напрегнах се да доловя още нещо…

Трябваше да тръгваме. Изабел насочи лъча към голямата врата. Нямаше друг път напред.

Огромната порта представляваше внушителна творба. Изабел приближи бавно до нея и освети пода отпред. Електрическият кабел от коридора минаваше точно под прага.

— Виж това! — Тя посочи към белезите до вратата. Някой бе стъргал там. — Пресни са. — Обходи ги с лъча.

Портата беше изработена от вертикално поставени дебели дъски, които сякаш се бяха вкаменили от годините. Широки тридесет сантиметра черни мраморни колони, осеяни с жилки, се издигаха от двете страни на вратата. Бяха увенчани с глобуси колкото човешка глава. По колоните имаше ивици с гравирани в тях гръцки букви.

— Онзи, който е построил това, се е подготвял за края на света — отбелязах аз. — В мрамора са гравирали свещени надписи, за да са сигурни, че ще оцелеят в огньовете на Апокалипсиса.

Пристъпих напред.

— Да видим дали се отваря. — Дръпнах една дръжка. Нищо не стана. Спрях и се ослушах.

— Чакай секунда — спря ме Изабел. Подаде ми фенерчето, извади си телефона и снима.

— Нямаме време за това — подканих я аз.

Насочих лъча към дръжките на вратата. Представляваха метални халки, почернели от годините. Можех да прокарам ръка през тях. Имаше по една в средата на всяко крило. Подадох фенерчето на Изабел, стиснах ги здраво и ги дръпнах. Трябваше да се отвори…

Но не помръдна. Нямаше и ключалка.

— Хайде да ги дръпнем заедно — предложих.

— Знаех, че ще съм ти от полза — прошепна Изабел.

Задърпахме, но отново нищо не стана.

— Хвани по-здраво — наредих й аз.

— Не помръдва — отговори тя. Дръпна я силно и отчаяно на всички страни.

Опитах да завъртя дръжката. Ударих я с юмрук. Изскърца силно и се обърна. Сега и двете метални халки бяха под един и същ ъгъл. Двете крила на портата се открехнаха бавно…

В залата нахлу ярка светлина.

Спрях и премигнах. Не можех да повярвам на очите си…