Каменното яйце

В плен

Алиса Бор лежеше в палатката с обезсилени от белезниците ръце. Изтощена и отчаяна. Вече никакъв опит за бягство нямаше изгледи за успех. С вързани ръце не се отвлича самолет, не се прекосява и пеша нощната джунгла. При това пазачите й вече нямаше да се отпуснат, следяха я зорко. Пред входа седеше Антонио Гомеш. Все буден. Ставаше, размърдваше се няколко крачки, пак сядаше. От другата палатка достигаше тихият разговор на останалите похитители.

Уж мрак и тишина, но странна тишина. Изпълнена с безброй неясни звуци, неразличими, слети в едно общо бръмчене. Може би писък на москити или тромавият полет на бръмбари, може би цвъртене на щурци или почти неуловимото цъкане на прилепи, може би търкане на лист, на вейка във вейка или пърхане на птичи крила.

Алиса не бе създадена за бездействие. Тялото й бе обезвредено, ала мисълта й не спираше да изгражда все нови и нови проекти, нови планове за спасение, едни от други по-примамливи и в същото време по-неосъществими.

Бандитите си знаеха добре работата, не си поплюваха.

Тя отново седна на леглото, заопипва, макар и убедена в безполезността на опитите си, да изхлузи поне едната си китка от желязната гривна.

И трепна. Чу се глух тътен, сякаш на десет крачки от нея и едновременно на няколко километра — тътен, подобен на далечна гръмотевица, който бързо се уплътняваше, преминаваше към по-високи тонове, после изведнъж спадна в мъчителен стон.

Девойката си даде сметка начаса какво е това. Лъв. Но далеч оттук. Такъв е неговият рев, слуша се надалеч. Защото муцуната му почти опира в земята. Вибрира и въздухът, вибрира и почвата.

После — дълбока прозявка и отново стон. Тя знаеше, царят на животните обича да простенва, когато е сит.

Часовият отвън притаи дъх. Алиса си го представи ясно как се е изпънал, със стиснат автомат, вперил невиждащ поглед в обгръщащия го мрак.

— Не се плашете! — обади се тя. — Лъв! Но не е наблизо.

Той отвърна с нотка на обида:

— Аз не се плаша. Само искам да знам какво е.

— Виждам — рече девойката. — Не сте свикнал с Африка.

— С джунглата — поправи я той. — В градове съм живял.

Някакво смътно чувство й подсказваше, че единствено от него би могла да изпроси свободата си. Или по-дребна услуга. И тя подхвърли:

— Аз пък тук се чувствувам по-спокойна. Познавам кой как ръмжи и какво ми тъкми. В града не мога.

Антонио Гомеш си призна чистосърдечно:

— На мен всичко ми е непознато, чуждо. Всеки звук…

— Ето и сега! — каза Алиса. — Сякаш някой реже дърва с трион. Чувате ли?

— Чувам.

— Това е леопардът. Но предпочита да си няма работа с хора.

Тя отново се ослуша:

— А тоя вой? Като бесовско сборище. Това са павиани. Винаги вдигат врява, като го усетят.

След малко добави:

— Това, надявам се, ви е известно. Ни смях, ни плач.

— Да не е хиена? — опита да отгатне Гомеш.

— Познахте.

Отново замълчаха. А тя предпочиташе да не мълчат. Искаше нещо да налучка, някаква случайно изтървана думичка, която да й подскаже каква участ й готвят.

И подметна:

— Споменахте, че и вие не по свое желание. Че против волята си ме отвличате…

— Вярно е, кълна се!

Мракът, непознатите звуци, неизвестните заплахи го караха несъзнателно да търси общество, дори най-малкото, някаква близост — да знае, че не е сам сред тоя първобитен свят.

— Вярно е, друг ми заповядва. Чужди нареждания и сега чакам.

Алиса като че ли прибърза:

— Кой друг?

Бандитът се дръпна:

— Виж, това не казвам!

Та да си загубя главата.

— За една дума?

Той премисли малко, после рече:

— Вижте какво, мис Бор! Вие не ги разбирате тия работи. Вие, дето сте израсли на топло. В сигурен дом, в сигурно общество, с осигурено бъдеще.

И понеже тя не отговори, в изблик на откровеност додаде:

— Представяте ли си какво значи един бездомен сирак. Захвърлен в големия град. Гладен, гол, бос…

Нощта, тайнствена и заплашителна, предразполагаше:

— Всяка коричка хляб, измъкната от кофа за смет, си длъжен да защищаваш с ритници, със зъби и нокти от другите гаменчета. Откак се помня, все гонен. Гонен от полицаи, гонен от тия като мен…

— Като ви гледа човек — учуди се искрено Алиса. — Не би повярвал. Тъй фин и изискан.

— Това е от кръвта. На прадеди хидалговци. И желание да станеш друг…

Не спря дотук, трябваше да се изкаже. И да се изплаче, и да унижи, и да огорчи тая разглезена буржоазка.

— Няма друг път, няма друг избор. На такива никой не възлага работа, такива никой не допуска нито в завода, нито в дома си. Туй, дето го величаете като „честен труд“, е недостижимо за нас. Остава ни само това: или просяк, или крадец. За просяк не съм, имам чувство за достойнство.

Тя си го представи начаса. Наистина имаше такова чувство за своеобразно достойнство. Дори в излишък. Би могъл прекрасно да играе роля в някой филм на амбициозен конквистадор. А той — взел, че се родил съвсем не навреме.

Гомеш продължи:

— Кражбата не е само успехи. И лек живот след това. Има и провали. И при нея съществува конкуренция. Конкуренти ме предадоха. И попаднах в затвора. Там вече се специализирах в професията. Дотогава съм бил дилетант. Излязох професионалист. Затворът е нещо като институт за усъвършенствуване. Дава възможност да придобиеш много полезни знания, да се свържеш с много хора, къде-къде по-опитни от теб, да подготвите заедно бъдещите си планове. След като излезете, разбира се…

Той млъкна внезапно. Трепна и Алиса.

В гората изведнъж бе настанала суматоха. Не би могъл да я предизвика ни лъв, ни пантера, ни слон „кали“. Разкрякаха се птици, развикаха се маймуни и лемури, затопуркаха по земята, заблеяха, залаяха, заръмжаха безброй твари. Заприбягваха отделни по-пъргави и по-страхливи газели и антилопи. Запращяха храсти и разкъсвани врежове на лиани от по-едрите обитатели. Профуча носорог с малкото си и помете палатката на пленницата. По-право събори я и платнището я омота като мумия. Алиса едва успя да измъкне главата си, та да диша. Измъкна я, за да види преминалата с едри скокове пантера.

После отново зашумяха разкъсваните лиани и мачканите клони. На полянката излезе стадо слонове, бягащи и тръбещи през хоботи ревовете си на необичайна уплаха.

Девойката не бе виждала толкова впаничени животни, хукнали в такъв ужас и безпорядък. Пърхаха на всички посоки разхвърчали се птици, по клоните и по земята притичваха маймуни: павиани, колобуси, шимпанзета — едни сами, други помъкнали малките си, трети понесли ги на гръб или увиснали по гърдите им.

Внезапно нечуван рев заглуши досегашната врява. И то какъв рев! Като параходна сирена, задавена от избликващата от парния котел клокочеща вряла вода.

Алиса трепна. Та тя познаваше добре тоя глас. Толкова пъти го бе слушала откъм острова-резерват. Това можеше да бъде само Доналд — така беше кръстила тя „завърчето“ на баща си поради смешната му залитаща походка на два крака, досущ като патока от рисуваните филми на Уолт Дисни.

Нима бе възможно това — Доналд да е изкъртил оградата си и да е хукнал на свобода, да сее ужас и смърт по пътя си?

Стана й ясно защо всички се разбягваха от него. Нямаше съмнение, никое днешно животно не би могло да му се противопостави. И най-опасният звяр. Ни прайд лъвове, ни орда крокодили, ни стадо слонове. На планетата ни никога не е живял по-страшен хищник от него, по-силен, по-див и безпощаден.

Но нямаше време да си даде сметка какво става и какво предстои. Размахали бивни, огромни като колове, и крака-колони, слоновете преминаха направо през малкия им лагер.

Успели навреме да изскочат от своята палатка, съучастниците на Гомеш хукнаха да се спасяват, секунда преди побеснелите гиганти да стъпчат в пръстта и тяхната палатка.

Обезумяла от страх, безпомощна, девойката не можеше да ги последва. С вързани ръце не се бяга. Остана на мястото си с единствената надежда, че тъй, неподвижна, омотана в платнището, може да не я закачат.

А покрай нея продължаваха да се източват забързани нозе-колони и бивни-колове, като омагьосана, побесняла гора.

Ето, връхлетя и преследвачът! Вряза се сред стадото. Замахна с ужасната си глава, та я стовари върху животното, което се оказа пред него. Претроши гръбнака му. После, без да го погледне как се влече по корем със схванати задни крака, ритна с лапа и отхвърли втори слон, блъсна го в съседното дърво, прилепи го към него.

Другият му крак, същински крачещ екскаватор, стъпи на педя от главата на момичето. Едната лапа — повече от метър. И възможно ли бе да бъдат възприети като части на живо тяло, или бяха някакви неправдоподобни стоманени оръжия?

Всичко стана за част от секундата, но Алиса не пропусна и най-малката подробност: и бръчките по исполинските пръсти, и ръбовете на нокътя-ятаган, и чуканът, който стоеше там, където трябваше да бъде липсващият пръст, и закрилата небето над нея жива грамада, и вирнатата опашка, в основата си по-дебела от хипопотам.

Запомни го за цял живот.

Страшилището отмина подир слоновете.

Ясно, не я бе забелязало, така неподвижна, сред неподвижните останки на лагера. Тежкото му топуркане бавно затихна. Над гората легна тишината, такава тишина, каквато Алиса не познаваше. Без никакъв звук. Пръснали се бяха надалеч или замлъкнали, останали без глас, всички живи същества от околността. Не се чуваше ни рев на звяр, ни мърморене на маймуна, ни изкъткване на птица.

Девойката трепна — липсваше пръстът! И липсваше отдавна. Ако бе отскоро, раната щеше да личи. А тиранозавърът на баща й имаше непокътнати крака. Какво означаваше това? Видяла ли бе добре? Или бе сънувала? Някакъв страшен кошмар…

Но какъв ти сън! Наблизо влачеше задницата си осакатеният слон, до дървото отсреща подритваше в агония другият. Нима и те бяха сън?

Само хората ги нямаше. Какво бе станало с похитителите й, с „хидалго“, както го бе кръстила наум, с помагачите му? Дали бяха успели да се спасят, или ги бе смачкало слонското множество? Дали се бяха изплъзнали от връхлетялото чудовище?

А и тишината. Оказа се, че не е тъй тихо. Уплашили се бяха и побягнали по-едрите животни. Ала москитите бяха останали. Москитите — най-кръвожадните зверове на джунглата. Особено сега, когато се бе махнала обичайната им плячка. На цели облаци, с писък като безброй малки сирени, те налитаха отгоре й. И тъй като открито беше само лицето й, струпаха се връз него. Комар до комар, жило до жило. Цялата й глава пламна.

Из влажния въздух — вече не и въздух, а истинска мъгла — запърхаха облаци от нощни пеперуди. Ту един, ту друг, в замайващи зиг-заги сред тях се втурваха прилепи. Обадиха се отново щурците и цикадите, заскрибуцаха отегчително. Откъм реката заквакаха жабите — едни във високо стакато, други подобно на волски рев. Из клоните замърмориха птици.

Алиса понечи да стане. Нима щеше да лежи под брезента цяла вечност? Но с белезниците това се оказа не тъй лесно.

Най-сетне успя да се изправи. Успя да огледа по-отвисоко разнебитения лагер. Всичко бе пометено от бягащите животни и от врага им. По чудо оцелял, под листния си хангар стоеше самолетът.

Самолетът!

Но радостта, избликнала естествено в гърдите й, мигом угасна. Защо й бе нужен той, докато на китките и стояха белезниците? С вързани ръце не се пилотира.

И все пак — защо да не опита? Защо най-малкото да не намери приют в него? На по-сигурно.

Преди да направи две крачки нататък, тя дочу хъркащите звуци на крокодилите, които отново се бяха подали над водата, а може би вече изпълзели и на брега, приготвили се отрано да дебнат плячката, която призори щеше да дойде на водопой.

Засега те не бяха опасни, намираха се надалеч.

Но това, виж, това заслужаваше! Тоя зловещ кикот. За нея добре познат. Ясно, хиените се навъртаха около жертвите на тиранозавъра, осеяли пътя му.

За Алиса като биолог не съществуваха добри и лоши животни, благородни и коварни, вредни и полезни. За нея хиената имаше еднакво право на съществуване както слонът, както китовете, както и човекът. Природата я бе създала, като й бе отредила съответната служба в своя целесъобразно сглобен организъм — едни от най-дейните санитари.

Тя съзнаваше какво значи това. И въпреки всичко никога не успя да се отърве от противното чувство, когато чуеше демоничния й вой, адските й стенания, прекъсвани от истеричното й кискане. А сега, сама в гората, безоръжна, безпомощна, с вързани ръце — сега тя представляваше напълно беззащитна плячка, по-беззащитна от току-що родената антилопа.

Ето и първата, която изскочи изпод близкия храст и заситни към нея с присъщата си походка, със смъкната задница. Видя изгърбеното й тяло и дебелата шия, украсена с рядка грива, подобна на метла. И едрата й глава, и дългите й уши, и заплашително просветващите зеници, и грозната й, сякаш винаги озъбена тъпа муцуна. И то какви зъби! Лъвските са къде-къде по-малки, по-слаби от нейните. Зъби, способни да прегризят с едно стисване бедрената кост на бивол.

Алиса се приготви да се брани с ритници. Щом не можеше с ръце. Затърси с поглед дърво, където поне да прикрие гърба си.

За беда тъкмо оттам се подаде нова сгърчена сянка. После още една… И още една…

Обсаждаха я.