Каменното яйце

Хралупата на баобаба

Доктор Патрик Бор очакваше напразно нужната му автоплатформа, напразно подготвяше в мисълта си плана за товаренето на приспания великан.

И когато изгуби търпение, отново хвана микрофона. Ала тоя път никой не се отзова на повикването му. Слушалките бяха заглъхнали в тягостно мълчание. Дали имаше повреда в радиовръзката, или пък — той опита да пропъди това подозрение от главата си, — или пък хората на госта му, почувствували се хазяи в негово отсъствие и в отсъствието на заместника му, си бяха позволили да завземат станцията, за да го оставят сам, безпомощен, когато бе успял да обезвреди беснеещото чудовище?

Но защо — щом като тъкмо той им беше нужен?

Дали се налагаше да отпрати обратно самолета с пилота, та да изясни положението и ако може, да помогне? Или да чака?

Ученият прегледа пушката си. Имаше още няколко патрона, достатъчни да държат в сън тиранозавъра до вечерта. А след това? Той пристъпи няколко крачки. Време беше да провери дали упойката още действува. Да види клепачите на исполина.

Може би не прояви нужното благоразумие. А в живота всяко неблагоразумие се заплаща. Скъпо.

Не разбра какво стана. Усети само как нещо жилаво като маркуч и тежко като кулокран го шибна по гърба. Той залитна напред, зари лице в праха.

Когато в следната секунда се изправи, доктор Бор видя, че чудовището, което може би се бе преструвало досега на мъртво, се надигаше, след като го бе пернало леко с опашка. Наистина с огъващи се нозе, тромаво, със залитане, но се събуждаше.

На всяка цена трябваше да му направи нова приспивателна инжекция. Трябваше! Но къде ли остана пушката? Допреди малко стоеше в ръцете му. А сега?

Зърна само приклада й под тежката лапа на влечугото. Дори да не бе счупена, засега беше недосегаема. Ученият не разполагаше с никаква защита срещу настъпващия ужасен хищник.

Оставаше едно — хеликоптерът!

За беда тиранозавърът сякаш нарочно бе преградил пътя им за бягство тъкмо нататък. За да стигнат до машината си, хората трябваше да се проврат между краката му. Или да го заобиколят, за което време той щеше преспокойно да ги настигне.

И докато те се суетяха накъде да поемат, исполинът тръгна срещу тях. Една крачка четири метра, втора крачка още четири метра. Синджирът, вързан за лапата му, продрънкваше заплашително. А отгоре, от височина пет метра, ги следяха две огромни очи, безизразни като гледжосани чинии и в същото време просмукали с нечовешка, съвсем неправдоподобна злоба. Дишаше тежко, с полуотворена уста.

Пилотът, по-млад и по-пъргав, не устоя срещу тоя ужас, а хукна презглава към апарата си, издебнал чудовището, докато то следеше учения и помощника му. Ето, изглежда, щеше да го надхитри, щеше да се измъкне.

Уви! Не успя. Кой знае как го зърнал с крайчеца на окото, динозавърът дори не се обърна, само замахна с опашка. И той подобно на крокодила — опашката му служи като не по-малко опасно оръжие. Докачи го с връхчето й, но какво връхче — по-дебело от стар питон. Повали го на земята.

Добре, че не се обърна да го довърши. Вниманието му бе устремено към другите, тия, правите, които можеха да избягат. Тъй нещастникът успя да пропълзи назад — нямаше друга възможност. Едва свари да се предварди от опънатата верига, която продрънна на педя от главата му.

Това може би не бе най-умното решение. Но в смута Патрик Бор не можа да измисли друго.

— Бягай! — извика той. — В хралупата на баобаба!

Грабна през кръста летеца и хукна нататък.

Между впитите в земята като чудовищни вени коренаци зееше отворът й. Достатъчно широк да влязат хората, твърде тесен за огромното страшилище. Тримата се намъкнаха вътре и се притиснаха към отсрещната стена, по-далеч от напиращата да се провре подир тях ужасяваща глава. И понеже това не й се удаде, огромните й зъби застъргаха пролуката, дано я разширят.

Дали щяха да постигнат това?

Хората опитаха да се покатерят по вътрешната стена на хралупата, покрита с наядена от червеи, прогнила дървесина. Не успяха. Всеки път, когато понечеха да опрат крак в някоя издатина, тя се превръщаше мигом в прах.

Наоколо лазеха, подплашени от присъствието им, безброй гигантски стоножки и паякоскорпиони, ужасни на вид, все едно смачкани от валяк огромни паяци, тънки като хартия и за щастие съвсем безобидни.

Пробяга истински паяк, с тяло колкото кокоше яйце. Този вид обикновено напада, скача повече от метър, хапе. И то твърде болезнено. Ала тоя имаше само едно желание — да се шмугне час по-скоро в някоя пукнатина.

С привикването към полумрака уплашените самозатворници почнаха да различават и други твари край себе си. Високо над главите им висяха окачени множество прилепи, от тия, дето опрашват цветовете на баобабите, а наоколо се бяха вцепенили, всеки, където бил заварен, хамелеони, сцинкове, гекони. Едра агама поклащаше червената си глава — все едно тюрбан.

Внезапно между краката на хората профуча дълго тънко тяло, про-фуча като зелена стрела.

— Мамба! — извика пилотът, докато още оправяше натъртеното си тяло.

Тя е най-бързата отровна змия, но за щастие тоя път нямаше никаква охота да напада, ами пропълзя и се изгуби нейде из тревата.

А чудовището не се укротяваше. Блъскаше муцуната си в отвора, гризеше го със зъби, напъваше се да промуши вътре свободната си от веригата лапа.

Доктор Бор сега разчиташе на едно — да ги забрави, ако стоят съвсем неподвижни. Условният рефлекс на гущерите трае само няколко минути, което издава слаба памет, и угасва. Стига нещо друго да отвлече вниманието им.

Догадката му се оказа вярна. Тиранозавърът мерна препускащото из саваната стадо антилопи. И се втурна нататък. Но синджирът не му позволи, спъна крака му и той се отърколи на земята. Не беше право да се каже „отърколи се“, напротив, сгромоляса се с грохот. Скочи веднага, направи още няколко опита да се освободи, но все безуспешни.

И се отказа. Той се върна назад, надникна в хралупата, видя треперещите хора и отново загриза.

Ако не беше веригата, ако не беше толкова здрава, хищникът да се бе запилял отдавна из полето. Да бе забравил, да бе зарязал сврените в дървената си тъмница хора. Но тя беше яка, държеше, не пускаше, след всеки негов опит да побегне го връщаше обратно, връщаше го все към хралупата.

Не се ли скъсаше — а засега нямаше надежда за това, нарочно за такава цел беше правена, — щеше да го държи, докато умре от глад. А влечугите изтрайват дълго без храна. Повече от хората. В действителност нямаше опасност от гладна смърт. Все някоя спасителна експедиция щеше да открие пленниците му. Но тогава можеше да бъде убит динозавърът, а Патрик Бор не желаеше това.

Най-тревожно изглеждаше другото — че събитията се забавяха, а пък Алиса разчиташе на помощ единствено от баща си. От никой друг.

Минаваха минути, минаваха часове, а спасение не се виждаше. Доктор Бор не можеше да откъсне очи от тая неправдоподобна гледка — нагризания отвор и затулилата го исполинска глава с лъснали безизразни очи. Едно допотопно безмозъчно страшилище, върнало се отпреди милиони години, сякаш оживяло от страниците на палеонтологичен справочник. И сякаш не то бе попаднало извън времето си, а самият доктор Патрик Бор се бе върнал назад, в някаква фантастична машина със свръхсветлинна скорост се бе озовал в оная далечна епоха, когато още е нямало хора, нямало е и маймуни, когато бозайниците са били дребни зверчета колкото плъхове. Та как ли биха могли да израснат повече сред гъмжилото от влечуги-колоси, които са властвували над цялата Земя?

Сякаш не се криеше в хралупата на баобаб, сред сухата савана, а се бе заврял между коренаците на хилядолетен блатен кипарис, в основата си по-дебел от баобаба и бързо стесняващ се към върха, обрасъл с безформена зеленина. Край него блестеше на слънцето плитко блато, позеленяло от водорасли, а наоколо растяха саговници с къси стебла и пищно зелени листа като исполински пера; полюшваха се стилити, гигантските роднини на плауна; всевъзможни папрати-джуджета и папрати-дървета. На отсрещния бряг, същинска стена от изумруд, се открояваха бенетити, подобни на палми, а зад тях — араукарии, иглолистни дървета с обърнати нагоре клони като чадъри и с шишарки колкото човешки глави. Помежду им се надигаха секвои и магнолии, кедри и евкалипти, лалета-дървета и гинкго, което въртеше листата си като слънчоглед.

В действителност не растителността го смущаваше. Това си беше една истинска екваториална гора.

Внушаваха ужас животните, които населяваха това блато и тая джунгла. Из водата газеше бавно тромав великан. Само нозете му бяха повече от два човешки ръста. Дългата му шия завършваше с малка главичка в постоянно движение с единствена грижа — яденето. Все едно огромна боа, промушена през гигантски слон. Макар и полупотопен във водата, доктор Бор го позна — бронтозавър. Мозъкът в главата му е колкото орех. Затова има и втори — разширение на гръбначния мозък при холката, а третият, най-големият, е в кръста, да управлява тая свръхтежка машина.

Тиранозавърът го видя. Втурна се към него да го настигне, преди да е навлязъл в дълбокото, където щеше да бъде в безопасност. Ала веригата му го спъна, задържа го. Все поради същата причина не успя да нападне и другия великан, който, полупотопен, го разглеждаше тъпо с малките си очи. Това навярно беше диплодок — „двумозъчен“. Всъщност повечето от тогавашните влечуги са имали малки главни мозъци, огромните им тела били ръководени от удебелявания на гръбначния мозък. Не им е било необходимо много-много да му мислят, стигала им е силата.

Тогава е била ерата на грубата сила за разлика от сегашната ера, когато властвува другата сила, изтънчена и прикрита — хитростта. А за нея е нужен главен мозък. С хитрост ловува и пантерата, и лъвът, и вълкът, с хитрост се налага и човекът. Това е процесът на цефализация — една непрекъсната тенденция в еволюцията.

Какво ли качество ще господствува някога, в бъдеще, след много милиони години, когато хомо сапиенс ще бъде вече палеонтологична находка; когато тогавашните истински разумни същества, може би само мозъчно вещество, няма да се нуждаят нито от сила, нито от хитрост?

Видял наблизо бронтозавъра, диплодокът се придвижи непохватно към него. И го заблъска с набитото си туловище. Заблъска го с такова настървение, каквото никой не би подозирал, че се крие у него. Нямаше друго оръжие. Само го изтласка, избута го към плитчината, където нямаше достатъчно паша и където можеше да стане жертва на бродещите хищници.

В средата на водоема пък се бе намъкнал брахиозавър, най-голямото животно, обитавало някога Земята. Сега се подаваше само главата му над повърхността, но по разредената растителност можеше да се определи с известна приблизителност, че на височина достига четириетажна сграда, а цялата му дължина превишава тридесет метра.

Всъщност оказа се, че това не е блато, а морска лагуна, окрайнина на мезозойското море, гъмжащо като сушата с допотопни страшилища. Ето, едно от тях, подобно на крокодил с големина на кит, се втурна срещу брахиозавъра и откъсна с един замах на триметровите си челюсти главата му. Навярно беше плиозавър, най-страшният тогавашен воден хищник.

Не по-малко опасни изглеждаха и другите морски обитатели: делфиноподобните ихтиозаври, дългошиестите плезиозаври, многоръките амонити с черупки колкото малки къщи, гигантските акули. Всичко плуваше, търсеше, убиваше кой когото може — всеки против всеки, с настървение, каквото трудно можем да си представим днес.

А защо ли тогавашните същества са били многократно по-големи от съвременните? Дали защото повечето от тях са водели воден живот както днешните китове? Или пък земната гравитация е била по-слаба, както настояват някои хипотези? И е нараствала с падащите метеорити и космичен прах?

Защо бяха тъй огромни и сухоземните животни? Хищникът няма защо да бъде толкова едър, стигат му бързината и силата. А тиранозавърът и подобните нему са петдесет, сто пъти по-тежки от съвременните месоядци. Защо? Ясно защо — защото плячката им е била също тъй едра. И ето въпросът се измества. Не „защо“, а „как“? Как са могли с тая си маса да гонят жертвите, да ги залавят? Или самите жертви са били невероятно бавни, или пък преследвачите въпреки големината си са били отлични бегачи?

Доктор Бор предполагаше, че е намерил отговора на тоя въпрос. И неговият пленник там, на острова, и този, който затулваше изхода на хралупата му сега, бяха ненадминати спринтьори. Това значи, че не само Земята е била по-малка, това значи, че и техните мускули са имали отлични качества. И ставите, и сухожилията, и конструкцията им. По-голямата част от енергията при бозайниците се разходва за поддържане дейността на главния мозък. При тия немислещи исполини такова „разходно перо“ почти липсва. Техните глави всъщност са само челюсти и зъби, получената от храната им енергия отива главно в мускулите.

В лагуната нагази хадрозавър, по външност като тиранозавъра, само че с муцуна като патешки клюн и сплесната опашка, а на предните лапи — с плавателна ципа. Случайно обърнал поглед насам, той видя заклетия си враг — тиранозавъра, и с плясък се хвърли в дълбоката вода, заплува с опашка и лапи. На сушата тиранозавърът е по-бърз, ала във водата не можеше да се мери с такава жертва.

Между дърветата на отсрещния бряг се подаде друг двуног великан, който примъкваше с език горните им вейки подобно на жирафа. На предните му палци стърчаха остри нокти, все едно костни ками. Те бяха единственото му оръжие за отбрана.

Край него премина със заплашително съскане друго безобразно чудовище, на което не можеше да се различи къде е главата и къде опашката, тъй като истинската му глава беше толкова малка, че едва се забелязваше, а двата чифта рога, предназначени за самоотбрана, бяха поставени на опашката му. За да се пази от главния си враг — тиранозавъра, и по гърба му стърчаха два реда костени плочи, които му придаваха вид на зъберите върху крепостна кула.

Игуанодонът не можа да се овладее. Той беше тревопасно животно, ала стръвта му за убийство не бе по-слаба. И биволът, и слонът, и носорогът не ядат месо, но често убиват.

Игуанодонът връхлетя върху стегозавъра, заудря го с палците ками. Но нали те бяха приспособени за бой с висок противник като тиранозавъра, не му се удаде да се справи бързо с жертвата си. Стегозавърът замахна с опашка и впи в хълбока му четирите си рога. Битката се разгоря — единият ръгаше с палци, другият — с роговете. И така, без да прекъсват сражението, изчезнаха в гората.

Подаде се анкилозавър, нещо като съвременен броненосец, но с гигантски размери, с костни плочи и шипове по гърба и с боздуган на опашката. Но додето се озърне, отгоре му се стовари трицератопс. Намушка го с трите рога на главата си. Анкилозавърът все пак свари да го прасне с боздугана си по главата, да го ослепи. И да го принуди, така ослепен, да продължи борбата, без да вижда къде попадат ударите на врага му, наистина вече умиращ, но все още с достатъчно сили дори в агонията да отмъсти за смъртта си.

Отгоре им пък прелитаха орляци птерозаври, размахали криле като прилепи. Чакаха да свърши боят, та да се нахвърлят като лешояди върху останките на победения. Изпърхваха несръчно да се подемат нагоре, след което продължаваха да кръжат над полесражението като живи планери. И всеки гледаше да прогони съперниците си, да се блъсне в тях така, че да осакати крилете им или да ги свали на земята, където ги чакаха земните хищници. Ето, долетяха и два птеранодона, най-съвършените летци, браздили някога небесните простори. Разперили огромни ципести крила, все едно опънат на дългите им пръсти пергамент, без да ги махат, те се рееха из въздуха, както надали съвременен планер би могъл, като използуваха и най-слабия полъх на вятъра. Щом се зърнаха, а не можеха да се пропуснат с тия всевиждащи очи, те се устремиха стръвно един срещу друг, зачаткаха беззъбите си човки. Първият сблъсък се оказа неуспешен. Затова налетяха отново…

Не само във въздуха. И в хралупата. Там като че ли не висяха с главите надолу съвременни плодоядни прилепи, а някогашни птеродактили и безопашати рамфоринхуси, омотали се с надиплените си крила, грозни и уродливи.

Какъв жесток свят! — помисли си доктор Бор. Той, който познаваше добре законите на джунглата, беше потресен при вида на първобитната злоба, която властвуваше край него, която насочваше всяко живо същество срещу всяко друго, безразлично дали е враг или случаен безвреден съсед.

И като че ли едва сега започна да проумява в тоя си полусън-полувидение законите на онази далечна ера…

Дали щеше да се спаси от унизителния си плен — той, разумният съвременен човек, сега беззащитен пленник на един безмозъчен звяр?

Обидно, нали?