Каменното яйце

И знанието помага

Доктор Патрик Бор не беше човекът, който се примирява с участта си без борба. Нищо, че състоянието му изглеждаше безнадеждно, така обсаден от разярените слонове, които сумтяха пред него, тъпчеха от крак на крак и размахваха увиснали хоботи. Нищо, че едрият самец се тъкмеше вече да връхлети насреща му, изпружил напред дългите си бивни като тарани на древна галера.

За жалост неподвижността нямаше да помогне. Затова той взе да отстъпва, като опитваше да се примъкне зад термитника, с опрян в него гръб. Стъпка по стъпка. Не му оставаше друг избор — щеше да играе с враговете си на криеница. Изплъзваше се бавно встрани и назад, прилепнал към гладките стени, но едновременно с него се изместваше и раздразненият му враг, без да го изпуска от поглед, вторачил в него малките си зли очи. И странно, като че ли не го гонеше, като че ли повече се забавляваше, играеше си на котка и мишка, преди да го подхване с хобот, преди да го стъпче под тежките си нозе колони.

Ученият знаеше толкова много описания на почти чудодейни спасения. А сега се убеждаваше, че никой от посочените начини не е приложим за случая. Нещо повече — даже не можеше да си спомни точно какво би сторил този, който се е спасил.

Някой разперил ръце и изкрещял — слонът изпръхтял и обърнал гръб.

Но как да извика, като виждаше, че колосът напреде му само чака едно негово трепване, за да връхлети?

Друг се престорил на мъртъв — и животното по обичая си го затрупало с пръст, след което отминало.

Та нима бе дотолкова обезумял, че сам да се просне в краката на беснеещия мъжкар, който надали щеше да се съобрази с това, което пише в книгите.

Трети се хванал за бивните му като за гимнастическа успоредка. Е, добре. Да речем, че се хване. А после? Оня, описваният слон, забил от тежестта му бивните си в земята и се прекатурил. Ала този съвсем не изглеждаше, че се готви да се прекатурва.

Оставаше само това — обходът около термитника. Накрая все на някого щеше да омръзне…

Наистина омръзна му! На слона!

ТЪЙ спря на място, разпери уши, вирна хобот. Другарите му, изглежда, го подканяха да бърза. И самецът ги последва, заряза сигурната жертва, протръби оглушително, след което хукна подир стадото си, тъкмо към лендровера и самолета.

Слоновете, размесени вече с жирафи, с биволи и антилопи, се понесоха нататък с рев и мучене, с бесен тропот; понесоха се като жива лавина.

Доктор Бор изтръпна, като чу трясъка на блъсканите от побеснелите животни машини. Отначало видя сред потеклата лава от бягащи тела корпуса на самолета си, видя покрива на лендровера. После ги изгуби. Сред облака червен прах остана само едно — галопиращи, обезумели животни, слели се в неразличима маса от плът, рога и копита.

Най-сетне тая стихия се оттече. Над равнината остана да се стеле само прашният облак, който бавно се утаяваше върху посърналите треви.

Ученият, отчаян, установи, че и двете му машини бяха смачкани, преобърнати, изтърбушени, превърнати на късове от стоманени пръти и ламарина.

Как щеше да намери Алиса?

Тогава чу приближаващия тропот.

И квакащия рев.

И го видя.

Нима бе успял да разбие оградата си, за да хукне през полето?

Сбърка го с тиранозавъра, който той самият отглеждаше на острова. И как да не го сбърка? Досущ еднакви: и по размер, и по цвета на брадавчестата кожа, по глас. Не можа да допусне, че е друг, че е брат му, избягалият при наводнението.

Трипръстия гонеше един изостанал слон, догонваше го с едри, размахани крачки. Обезумял от страх, протегнал хобот, през който пищеше пронизително за помощ, слонът опитваше да избяга, напрегнал всичките си сили.

Не успя.

Трипръстия го настигна, изправи над него глава, подобна на скала — с пещера в нея. И замахна. Не с малките предни крачета, които продължаваха безполезно да се клатушкат пред гърдите му. Замахна с нея. Удари отгоре надолу. Сякаш не живо същество, а исполинска машина се завъртя като занитена в тазобедрената става.

Не със зъби, а с подбрадника си строши гръбнака на огромната жертва. После впи в хълбока й чудовищните си челюсти, загриза го с гръмотевично ръмжене. Изтръгна къс месо колкото цял биволски бут, вирна муцуна и преглътна.

Какво преглътване!

Тогава извъртя глава към вцепенения от ужас човек, извъртя я внезапно, рязко, съвсем по змийски, загледа го със застинал змийски поглед, тъй че кръвта на нещастника замръзна в жилите. Обзе го непреодолимо желание да скочи и да хукне през полето, да бяга, да пада, да става, но да не стои бездеен срещу тия пъклени, припламващи със зелени огънчета очи.

Овладя се.

Защото знаеше, защото бе наблюдавал същото и при своя исполински храненик. Този пронизващ, безпощаден взор вижда само движението. Всичко друго, което не бяга, не го интересува — то е или скала, или храст, или термитник. Мозъкът му е толкова малък, колкото на котенце, че не забелязва неподвижните неща, по-право така е устроен, та да не им обръща внимание. Съществуват само два вида предмети: едните, бягащите, стават за ядене, другите са безполезни.

Овладя се.

Защото знанието надделя над инстинкта. Остана на място. Замръзна. Слепи се с неравната повърхност на термитника.

И това, което срещу интелигентните слонове се оказа безсмислено, сега помогна. Тиранозавърът като че ли не го видя, не го различи от глинената пирамида. Профуча край него, ще речеш, не живо същество, а сатанинска машина, едната му лапа тупна на педя от учения.

В това кратко мигновение доктор Бор успя да види и големината на пръстите му, и дължината на сърповидните нокти, и остатъка от липсващия пръст.

Едва сега си даде сметка, по липсващия пръст — не беше неговият. Беше друг. Досущ еднакъв. И по вид, и по големина, което значи и по възраст. Можеше да бъде само оня. Оня, който наводнението отвлече… Оцелял по някаква случайност… Укривал се досега из непристъпните усои… И ги напуснал отскоро, подтикнат от нововключен хормонален механизъм, който го бе накарал да изостави укритието си и да препусне из равнината, за която го бе сътворила природата. Нарочно създаден исполински бегач преследвач.

Патрик Бор свари да разгледа всяка гънка на огромното туловище, всяка брадавица, всяка заздравяла рана от провирането през бодливите обраствания, а може би и от напразната съпротива на предишните жертви. Свари да подуши острата му мускусна миризма, смесена с месоядния дъх на зиналата му зъбата паст.

Трипръстия изостави загризания слон и хукна подир стадото, подчинил се на вродения си инстинкт за преследване.

Туп-туп-туп-туп! — като топовни гърмежи заглъхнаха в далечината тежките му стъпки. Превърна се в обикновено животно, което се луташе сред други съвсем дребни твари, на каквито бяха заприличали подплашените слонове.

Вече не вдъхваше тоя демоничен ужас, вече можеше да се размисля по-трезво.

Доктор Бор едва намери воля да се отдели от термитника и да пристъпи към машините си, да се върне в съвременността. Те сега оставаха връзката му със света. На тях разчиташе да отпътува, с техните радиопредаватели в краен случай щеше да иска помощ.

Той приближи до самолета, огледа го. Огледа и колата.

Уви, безнадеждно!

Нямаше самолет, нямаше лендровер, нямаше радио. Имаше куп старо желязо. Оставаше му да се осланя единствено на себе си, на старческите си, макар и тренирани нозе, на заслабващото тяло, на несигурното си сърце. Така сам, безоръжен, захвърлен нейде си в саваната, сред дивите зверове, в такава опасна близост с вилнеещата страхотия.

И докато ровеше из останките на разбитите апарати, всъщност само да се убеди още веднъж, че не бе оцеляло нищо: ни радио, ни бидон е вода, нито нещо подобно на оръжие, той видя спускащите се от небето лешояди. Те кацаха върху слонския труп, свиваха, сякаш скатаваха, огромни криле и се нахвърляха върху му с кривите си клюнове.

Край тях пристъпваха важно замислени щъркелите марабу. Не бързаха, чакаха реда си. От време на време само се събираха, и сближаваха глави подобно на съвещаващи се плешиви мъдреци.

Човекът не им пречеше, не му пречеха и те. В тяхното съседство би могъл да чака, защото беше сигурен, че хората му ще тръгнат да го търсят. А най-лесно щяха да го открият край тези останки, които личат отдалеч с неприсъщите за саваната отблясъци на желязо и никел.

А беше време вече да го потърсят.

Тогава чу скимтенето на хиените.

Една приближи, уродливо изгърбена, сякаш с претрошен гръбнак, разгони лешоядите и се разкиска зловещо. Отвърна и втора, трета, четвърта…

Запритичваха насам, подвили опашки и вирнали противни морди. Скупчиха се върху трупа, заджавкаха се.

После, кой знае какво й хрумнало, първата, безспорно водачката, отскочи заднишком, повъртя се на място и изведнъж се метна, озъбена срещу човека.

Не очаквал такъв обрат, той едва свари да се покатери върху смачкания лендровер.

За беда нападателката не го остави. Заквича оглушително. И скоро още две от посестримите й се озоваха срещу му.

Какво ли не им харесваше слонът? Или искаха да го пропъдят от това, което считаха своя законна плячка? Както разгонваха орлите и марабутата.

Ще не ще, ученият трябваше да се оттегли. Крачка-две-пет-десет.

Не му даваха покой. Ту една, ту друга налиташе като зло куче, проплакваща от гняв. И той трябваше да отстъпва. И да отстъпва. Но гледаше все пак да не губи от поглед изпомачканите машини. И самотния баобаб. Те бяха негови ориентири сега, щяха да се окажат такива ориентири и за спасителите му. Ако смогнеха да дойдат навреме…

А не биваше да стои на открито. Сега, когато падаше нощта. Хиените не го допускаха до самолета и колата, не го допускаха и до хралупата на баобаба. Оставаше му само акацията, която се извисяваше посред редкия храсталак на стотина крачки оттук.

Нямаше друг избор — налагаше му се да се покатери на това дърво. И там да чака помощ. Ако някой дойдеше, Бор щеше да слезе и да размаха ризата си като корабокрушенец.

Тогава пристигна в свинския си галоп и носорогът. Както винаги разгневен. Пръхтеше, ровеше с нос земята. Защо ли?

Ето защо.

Дразнеше го стадо павиани. Маймуните го замерваха с камъни и клечки, докато го изкарат от търпение, после хукваха, всяка в различна посока, а като се озовяха зад гърба му, почваха отново играта. Всъщност игра за тях, а за него — истинско изтезание.

Така зърна и човека. Дали го сбърка с някоя от мъчителките си, или чисто и просто намери кому да излее яда си? Без да се колебае повече, той се втурна към него.

Патрик Бор хукна да се спасява.

А къде другаде — само в храсталака. Не му остана време да съжали за тоя избор. Вече беше нагазил вътре. Отвред го дърпаха, дращеха, късаха дрехите му безброй шипове. Уж различни растения: тамаринди, мимози, сикомори, акации, палми дум, а в действителност — само бодли. Повече бодли, отколкото листа. И хапливи твари: кърлежи и мравки, същински огнен дъжд.

В някакъв жесток хумор си припомни, че наричат тия гъсталаци „почакай малко“. Храсти като намотани кълбета от бодлив тел, пръснати сред поляни от червена пръст и пясък с едри туфи слонова трева.

Зад гърба му преследвачът пухтеше като локомотив и сякаш не усещаше шиповете. Ей затуй му е нужна тая дебела кожа.

Как свари да достигне дървото — доктор Бор не помнеше. Ала когато посегна да се хване за първия клон, усети как носорогът го подбра отдолу с муцуна.

Никой не би издържал повече. В следната секунда чудноватият ездач се видя проснат по гръб на земята.

Вцепени се — друго не му оставаше.

Носорогът се обърна тромаво, като танк, изфуча победоносно, после се врътна и в равен тръс пое да си отива, вирнал триумфално опашка.

Човекът не устоя докрай, а скочи и се метна към дървото.

Усетил, че жертвата му е оживяла, дебелокожият се обърна и хукна към него.

За щастие акацията беше наблизо.

Ученият се подхвърли като акробат и в следния миг се видя на върха й. Прегърна го, прилепна към стъблото задъхан. После разгледа отгоре неприятеля си. Навярно най-лошо скроеното животно в саваната — едно цилиндрично тяло върху четири кютюка, облечено в чужда, ушита съвсем не по мярката му кожа. Само тромавост и избухливост, но колко опасен беше тоя тромавец! Дори лъвът му прави път.

А дали впрочем е тъй опасен? Иначе как да си обясним любимата игра на масайските деца, при която едно издебва спящия холерик и слага камък на гърба му, а друго отива да го вземе?

Носорогът пръхтеше отдолу, вирнал двата си рога — гибелните рога, заради които тоя безвреден тревоядец ще изчезне скоро, изтребен от бракониери. Кой ли го е създал така, като пуснал пръв мълвата за чудодейните свойства на рогата му? Че пазели от отрова, че давали мъжка сила, че подмладявали…

Поуспокоени, няколко биволски птици кацнаха на гърба му, заподскачаха напред-назад.

В туй време носорогът подтичваше наоколо, но все не се отказваше, все се връщаше под дървото, продължаваше обсадата.