Каменното яйце

Ултиматумът

Франсоа Риго и без това се събуждаше рано. Тая заран още преди разсъмване (а тук се съмваше към шест часа, мръкваше пак към шест), преди да е станал от леглото, чу необичайната глъчка в двора на биологичната станция.

Той си взе бързо душа, облече се и излезе на верандата. Слънцето още не бе изгряло, но небето, наръсено с бели перести облачета, вече пламтеше от огъня му, който се разгаряше зад хоризонта. Всичко наоколо беше застлано с ниска плътна мъгла, над която се виждаха само гърдите и главите на сътрудниците и прислужниците, които сякаш плуваха в езеро от бяла пяна.

Риго повика този, който се оказа най-близо до него, млад жилест негър. Попита го:

— Всъщност какво се е случило?

Сътрудникът сякаш изгази от пяната.

— Може би вие ще помогнете — рече той. — Доктор Бор още не се е завърнал.

— От снощния полет?

— Да! А и нашият приемател е излязъл от строя. Невъзможно ни е да установим връзка с него.

Милионерът не даде вид, че това му е известно отлично. Та нали тъкмо той бе възложил тая задача на Кнут Нилсен. И както изглежда, оня безмозъчен тип тоя път си бе свършил работата добре. Само изчезването на учения не влизаше в сметката му. Че нали тъкмо той му трябваше? Иначе, без него, ставаше безцелно цялото му начинание.

— Откога нямате вест от него?

Запитаният отговори най-чистосърдечно:

— Петнадесет минути след излитането докторът съобщил, че се приземява, защото видял лендровера на Алиса.

Само това, нищо повече. Каза го откровено, защото смяташе, че гостът на директора може да бъде само негов приятел.

— А сега? — запита Риго.

— Сега не можем да искаме помощ и отвън. Повредена е и радиопредавателната апаратура.

Търговецът реши бързо:

— Аз ще ви помогна! Моят самолет ще тръгне да го търси.

Преценил бе. Щом ученият е кацнал петнадесет минути след излитането, следователно трябва да се намира нейде по окръжност с радиус петнадесет минути полет. По-право половин окръжност, тъй като останалата й половина лежеше отвъд реката, където дъщерята не би могла да премине с колата си. А това облекчаваше задачата също наполовина.

Риго се обърна към телохранителя си, който по неволя се бе пригодил към ранобудството на господаря си. Добрата заплата заслужаваше тая малка жертва.

— Събуди пилота! Излитаме веднага!

Само след пет минути самолетът беше готов. И авиаторът ценеше заплатата си.

Милионерът изгази през клюмналите от обилната роса треви, за да се качи в кабината.

Изгревът се разгаряше все повече. Очертанията на перестите облаци пламваха, някаква смес от огън и злато. Мъглата почваше да се разсейва, да се надига като разкъсани къдели към небето и да разбулва скритите доскоро храсти и папрати. Но изпаренията, дъхащата отвред влага все още замрежваха и дърветата, и лианите, и полянките, придавайки им фантастичен оттенък, така че всичко изглеждаше не самата действителност, а повече — далечен примамлив мираж.

Риго се отпусна в креслото, а пилотът задвижи витлата. Изтласканата назад въздушна струя обрули росните капки от тревите, колесарят се задруса по неравностите на приспособената писта, с пресипнал рев машината набра скорост и се отлепи от земята, започна да набира височина.

Риго направи знак да се задържат на стотина метра. От тая височина се надяваше да оглежда добре саваната под себе си. Не би пропуснал такава цел като самолет или лендровер.

После погледна часовника.

И след като изминаха петнадесетте минути, посочи върху картата окръжността, по която трябваше да мине курсът им.

Слънцето подскочи над мъгливия хоризонт, зачервено като портокал. Лъчите му близнаха далечните върхари на джунглата и те грейнаха като пламък, все едно горски пожар.

А самолетът се носеше по определената полуокръжност без отклонения. Милионерът беше вперил поглед надолу, дебнещ да не пропусне нещо.

А какви бяха тия трупове на животни из степта? Толкова трупове, че лешоядите, както изглежда, не смогваха да ги окълват. Обикновено те се струпват по дузини на едно място, а сега се виждаха единични птици.

За такъв мор бе слушал само при голяма суша, от ония, които все по-често спохождат областта. А сега нямаше суша.

Тогава…

Тогава видя останките на самолета и колата до самотния баобаб, Когато даваше знак на летеца да закръжи наоколо, зърна и размахваната риза от дървото сред храсталака.

Машината се спусна ниско и Риго видя носорога, който с пословичната си упоритост продължаваше да обикаля отдолу, решен да не прекъсва твърдоглавата си обсада. Видя и учения, сврян в бодливата корона на дървото.

Пилотът взе решението преди него. Устреми се в бръснещ полет нататък и профуча над слисаното дебелокожо. Не очаквало заплаха от небето, то подскочи настрана като гумена играчка.

При второто прелитане над гърба му носорогът не издържа, не бяха толкова здрави нервите му. Опроверга поговорката, че „има нерви на носорог“. Обърна се и хукна презглава да се спасява от тая непозната заплаха. Смятат го глуповат, ала и тоя път опроверга това не особено ласкаво мнение за него. Побягна напреки на посоката, по която премина въздушният враг. И скоро изчезна в далечината сред облак прах.

Самолетът се плъзна леко по тревата край храсталака и спря. Доктор Бор не изчака покана. Свлече се, изподран, бледен, преуморен, но жив и здрав и се отправи към спасителите си. Качи се в кабината и след като стисна сърдечно ръка на Франсоа Риго, не успя да сдържи въпроса си:

— Някаква вест от дъщеря ми?

Милионерът отвърна двусмислено:

— От нея — не!

Клетият баща се сви върху седалката с обронена глава. Така беше очаквал. Предчувствието му не го бе излъгало. Станало бе нещо — нещо ужасно, непоправимо. И без да вдигне поглед, промълви:

— Всяко, зло, което ме е сполитало в живота, се е дължало само на мен. На някаква несъобразителност. Или самонадеяност. Не трябваше да я пускам сама… Но аз… Самостоятелност, житейски опит… И ето!

После вдигна глава:

— Както сте си направили труда заради мен, продължете нататък! Да потърсим Алиса!

Франсоа Риго го изгледа през присвитите си подпухнали клепачи. По кръглото му лице грейна обичайната кротка усмивка:

— Излишно е, докторе!

Ученият се втренчи в него слисан:

— Как така — излишно? Какво говорите вие?

— Говоря ви, както разумен човек приказва с друг разумен човек… Няма смисъл да я дирим!

— Но защо, изяснете се!

Милионерът барабанеше с пълните си пръсти по облегалката на феслото:

— Съобщиха ми, че е на сигурно място.

И за по-голяма убедителност добави:

— Убеден съм, че е в безопасност.

Патрик Бор се надигна пред него разгневен, но трябваше тозчас да се стовари в седалката, защото при това му заплашително движение Кнут Нилсен, който седеше зад него, го бе дръпнал за рамената.

— Къде е? — попита задъхан ученият. — Щом знаете…

Риго го измери с поглед надменно. Чудно, как в тия топли, кротки очи можеше да се крие толкова мраз!

— Казаха ми…

Патрик Бор го пресече:

— Кой?… Кой ви каза?

— Не ми се легитимираха.

Анонимността в случая беше излишна. Но милионерът просто се забавляваше. Липсваше свидетел на разговора им и можеше да си приказва каквото му хрумне. Пилотът беше верен до гроб. И телохранителят. А дори да стигнеха до полицията, един милионер знае как да се оправя с нея.

— Твърдят — додаде той, — че ще я пуснат начаса… При едно условие…

— Какво?

— Да ми продадете патента си!

Патрик Бор като че ли все още не искаше да проумее истината, все още не можеше да се примири с мисълта, че един уважаван бизнесмен трябва да прибягва до престъпления.

Накрай, сякаш мълния осветила съзнанието му, той избухна:

— Но това… Това е шантаж!

Милионерът поклати глава:

— Не, докторе. Това е само довод. При такива упорити контрагенти.

И посегна да сложи ръка на рамото му. Но ученият я отмести рязко. Без да се засяга от това, Риго продължи:

— Имайте предвид, бих могъл да ви поискам патента, без да ви заплатя нищо… В ръцете ми сте… Но аз съм почтен човек. Само повтарям първото си предложение. Изберете: в брой, на процент или съдружник?

Очите му отново грееха весело:

— И някога ще ми благодарите… Че насила съм ви направил добро.

В тоя миг, съвсем неочаквано, доктор Бор се хвърли отгоре му, стисна го за врата.

— Ще ви убия! — изхриптя той, побеснял от гняв. — Ако не кажете веднага къде е Алиса, ще ви убия!

А беше як, сякаш цял живот не бе боравил с микроскопи и пипети, ами с ковашки чук.

Франсоа Риго видя как телохранителят му насочи пистолета си към учения, готов за стрелба.

И извика прегракнал:

— Не! Не позволявам!

После, все така, едва процеждащ думите си през полузадушеното гърло, довърши:

— Ако… ме удушите… Няма да я видите…

Доктор Бор отпусна стоманените си пръсти. Тия думи бяха успели да се промъкнат в замъгленото му от гнева съзнание. Вярно, Алиса се намираше в техни ръце. Можеха да правят с нея каквото си щат. В техни ръце беше и той. По-безпомощен пленник от нея.

Франсоа Риго оправи дрехата си.

— Изглежда — рече той — ще се разберем. Все пак аз ви предлагам изгодна сделка. Размислете пак! Имаме още време. До довечера. Щом решите, щом много ви домъчнее за дъщерята, обадете ми се!

Пилотът вече насочваше самолета за кацане към полянката до биологичната станция.

Без да погледне, Патрик Бор отвори люка да слезе, преди машината да е спряла съвсем, докато витлата още се въртяха. И чу зад гърба си предупреждението на милионера:

— Съветвам ви, без намесата на полицията! Само ще усложни нещата, без да помогне.

Доктор Бор скочи на земята и с енергични крачки се запъти към кабинета си. Пресрещна го заместникът му и забърза да докладва:

— Цяла нощ техникът опитва да поправи радиопредавателя. Повредата вече е отстранена и връзката — възстановена.

Ученият сви устни. Значи и това! Добре са си изпипали цялата работа. Но как и кой е проникнал до апаратната?

Дотича и радистът:

— Викат ви!

Доктор Бор го последва, пое микрофона. И чу в слушалката познат глас:

— Докторе, само вие можете да ни обясните.

Беше директорът на резервата.

— Какво е станало?

Оня оттатък запита:

— Как е успял да избяга вашият динозавър? И сега цялата област е в ужас. Хората напускат селата, кервани бежанци се източват към планините.

Ученият го пресече:

— Това не е моят…

— А кой?

— Друг! Аз вече го видях. Видях и поразиите му.

Директорът додаде:

— Който и да е, няма значение. Правителството на спешно съвещание е издало нареждане военните сили, танкове и авиация, да го ликвидират.

Доктор Бор замълча няколко секунди. Да го ликвидират! Няма по-лесно от това. Никое чудовище, което е създала природата, колкото и добре да е въоръжено, не може да устои срещу чудовищните оръжия на съвременния човек.

Той почти изкрещя:

— В никакъв случай! Спрете нареждането!

— Но…

— Аз ще го обезвредя! Обещавам! След не повече от час. Излитам веднага.

Засега поне за Алиса знаеше, че е в безопасност. Можеше да се заеме със задачата си.