Каменното яйце

Упоритостта на Чиганго

Раздвоен, той бързаше през саваната. Хем знаеше, че трябва да срази Върховния дух на крокодилите, хем се боеше до смърт от него. Наглед тъй тиха и спокойна, в действителност степта е не по-малко враждебна от джунглата. То се знае, за оня, който няма автомобил.

А пешеходецът? Той трябва да пази босите си нозе от порязванията на жилавите треви, остри като бръсначи, да внимава за отровни змии, да заобикаля редките бодливи храсталаци и напечената от слънцето гола пръст между тях, която пареше ходилата му като жарава.

И да се озърта, та да не го нападне звяр. Опасен е не само „симба“ — лъвът, опасни са не само „муа муиту“ — хиеновите кучета, и „чуй“ — леопардът; не по-безобидни са и тревопасните: и „тембо“ — слонът, и „кибоко“ — хипопотамът, та и „твига“ — жирафата. Само да не й попаднеш на копитата!

Но къде-къде по-страшни са жарта на слънцето и безводието. Местен човек беше Чиганго, уж познаваше областта, ала и най-опитният понякога може да се заблуди, когато почне да му притъмнява от пека и жаждата.

Все още имаше надежда. Щом като веднъж успя да се отърве от яростта на Върховния дух. Или древните му божества и духовете на прадедите, или Христовите светии — все някой бе насочил чудовището към ловната яма.

Ако не беше самият той свещеник, би направил жертвоприношение — от благодарност, та да ги предразположи към подобна благосклонност и в бъдеще. Затуй в миналото са принасяли и човешки жертви.

Ей тъй, с такива мисли, смазан в раздвоението си, преуморен от всичко преживяно, той крачеше из саваната, която сякаш нямаше край. А знаеше, че има. Знаеше къде е постът на ловните надзиратели. Тях си бе поставил за цел да намери сега, единствени те можеха да му помогнат.

А тия лешояди, дето се виеха в небето — какво ги примамваше насам? Пък не само в небето. Ето, насреща си видя как някои от тях се спускаха към земята и отново се възземаха нагоре.

Ясно защо! Труп на носорог. И отгоре му — такова множество, че почти го скриваха. Орлите ръфаха късове месо, а дебнещите отстрани щъркели марабу посягаха да им ги измъкнат от клюновете.

Когато чу и джавкането на хиените, Чиганго се отклони от пътя си. Те не бяха по-кротки от лъвовете, от леопардите и кучетата. Продължи, напрегнал всичките си сили да се махне по-скоро от тая противна сбирщина.

А пред очите му почваха да се премятат огнени петна. Нима злите духове вече опитваха да му отнемат разсъдъка, та да се загуби в равнината?

И тогава, като в шемет, дочу шум на мотор. И видя камуфлирания лендровер на надзирателите. Залитащ, препъвайки се в жилавите треви и неравностите на почвата, той хукна нататък, като крещеше прегракнал с размахани ръце.

Дали щяха да го видят? Дали нямаше да го отминат, без да го забележат?

За щастие забелязаха го. Шофьорът натисна спирачката. И двамата надзиратели с униформени ризи и барети скочиха да го посрещнат. Подадоха му начаса вода и сандвич, но той ги отблъсна с ръка:

— Не, не! По-напред Върховния дух на крокодилите!

— Добре де! — каза единият. — После ще ни разкажеш за него.

Допуснал бе, че ще ги занимава с някакви горски суеверия.

Но той беше тъй настойчив, тъй упорито отказваше всичко, че се принудиха да го изслушат.

— Върховния дух! — повтори Чиганго. — Отмъщава! Напада селата. Избива хората. В саваната разкъсва де когото настигне… Зебри… Слонове… Лъвове…

Началникът на отряда Камбомбе също слезе от колата:

— Какво говориш? Избива всичко живо…

— Когото настигне… Ей такава уста!

И посочи с ръце.

Камбомбе се обърна към другарите си:

— Тихо де! Има нещо. Я колко се чудехме и ние кой е натръшкал тия трупове… С такива рани…

И се обърна към новодошлия:

— Ти, отче, по-напред хапни нещо! Да се поопомниш, пък тогава ще говорим пак!

— Не, не! — опъна се Чиганго. — Иначе ще го изтървем. Да тръгваме веднага! По пътя ще ям.

Някой запита:

— А какво е това: крокодил, лъв?

— Не е крокодил, не е лъв… А зъл дух… Невиждан… Висок колкото трима от нас един връз друг, все едно варан гигант на два крака… А устата му — наведнъж да те лапне…

Ей туй описание ги поразколеба — варан не се изправя на два крака, крокодил не се изправя на два крака.

А Чиганго не спираше:

— Разруши селото ни, изби толкова народ, разкъсва биволи, слонове… Бяга тъй, че и гепард няма да го стигне. Като щраус бяга и когото догони, удря отгоре с глава. А то глава ли е — като вашия автомобил.

Надзирателите взеха да се споглеждат крадешком. Явно станало бе нещо с клетия отец, мръднало му бе в главата, затова ги бръщолевеше такива безсмислици.

Един дръпна Камбомбе настрана да му пошушне:

— По-добре да му бае някой знахар!

Началникът на отряда нямаше право да си губи времето с побъркани хора, възложени му бяха за изясняване толкова неясни случаи, толкова съобщения за мор по дивеча, та трябваше колкото може по-скоро да ги проучи.

Той даде незабележим знак да вържат патер Чиганго, да не им пречи, додето си вършат работата, а после щяха да мислят как ще оправят и него.

Но преди да изпълнят заповедта му, се чу бърз тропот. И след малко край тях профуча, като едва не ги стъпка, стадо едри антилопи кана с дълги остри рога. И сякаш не ги забелязаха, не се отклониха ни крачка встрани.

После — табун зебри.

И хиени… Прайд лъвове… В далечината преминаха слонове.

Същинско преселение на животните!

А това?

Сред мученето на антилопите, сред тревожното тръбене на слоновете, сред квиченето ча зебрите се промъкваше изрядко някакъв странен полурев-полуквакане, мощен и зловещ.

После ясно се чу топуркането на тежките нозе.

Туп-туп-туп-туп!

Чиганго изкрещя в ужас:

— Той е… Той…

И изтича към колата:

— Бързо! Пушките! Всички наведнъж!

Не им остана време да вземат оръжията си. Сред облак червен прах, хукнал подир стадо обезумели от страх биволи, се зададе Трипръстия в цялото си ужасяващо величие — една побесняла грамада от мускули, нокти и зъби.

Бе успял да се измъкне от ловната яма, заловил се с челюсти за израслата наблизо борасова палма, и да сподири с още по-голямо настървение жертвите си.

Ловците съвсем не бяха страхливци — познаваха си добре занаята. Ако бяха лъвове, пантери, носорози — знаеха как да постъпят. Такова чудо не бяха виждали, не бяха слушали. А най-страшно е непознатото. Нямаха време да размислят, да преценяват. Поддали се на първия нагон, те наскачаха в лендровера. Без да си дава сметка, сред тях се озова и патер Симон. Стрелците чак сега обърнаха назад пушките си, шофьорът даде газ до краен предел. Колата заподскача като полудяла, готова всеки миг да изхвърли някого навън. И понеже това не беше автострада, понеже беше чисто и просто савана, от най-сухите, осеяни с дупки на тръбозъби, с пирамиди на термити и с дървовидни млечки, подобни на кактуси, колата трябваше да ги заобикаля. А това забавяше скоростта й, даваше предимство на преследвача. И той бързаше да се възползува от това предимство. Размахал гигантски щраусови крака, опънал назад като кол мощната опашка и раззинал безобразните си челюсти, тиранозавърът все не можеше да настигне бегълците, ала и не изоставаше.

Тогава стана бедата. Нещо изпращя, по-право изтрещя, колата полегна наляво, завъртя се на място и изхвърли навън пътниците. Беше счупила ос.

Нямаше време за суетене, за размисляне. Кой повече натъртен, кой по-малко, всички се втурнаха към съседното дърво. И когато чудовището дотича, хората вече бяха по клоните.

То се закова на място, като квакаше и мучеше гръмогласно, обиколи покрай дървото, мимоходом отметна с лапа лендровера, та го дотроши съвсем. И отпусна дебелата си опашка, подпря се на нея като кенгуру, вирна зловещата си морда, вторачило огромните си студени очи в избягалите му жертви, от ужас сякаш сраснали се с клоните.

— Казвах ли аз! — рече патер Симон. — Ето го Върховния дух на крокодилите!

Тоя път никой не възрази. Бяха слушали от старите, че понякога, когато трябва, духовете могат да се въплъщават. Не са само безвредни сенки. И когато са въплътени, както за всяка жива твар, най-сигурен е куршумът. Ама де сега куршуми, като в бягството забравиха оръжието си в колата, и вече бяха по-беззащитни и от подскачащите с крясъци маймуни около тях.

Чиганго се бе вцепенил на мястото си не само заради Трипръстия. Не бяха безопасни и дребничките зли оси в кълбовидното гнездо на педя от главата му. И влитаха, и излитаха със злобно бръмчене.

А когато съзря просналата се като маркуч триметрова зелена мамба на по-долния клон, косата му настръхна. Смятат я за най-бързата и най-злобната змия по тези места. Не бяга, а гледа да нападне, да клъвне, да изцърка сатанинската си отрова. Главата й се поклащаше, кажи-речи, срещу лицето му, в такава близост, че клетият Чиганго вече шепнеше молитвите си към Пресветата дева да се застъпи още веднъж за грешната му душа. Идеше му да рипне на земята, дори при беснеещото чудовище, само и само да се отърве от това зловещо съседство. А стоеше неподвижен, вкован. Все едно и той — пън.

Внезапно от по-горния клон се спусна мълниеносно, сякаш прелетя, пъстър питон, не по-дълъг от мамбата, само че по-дебел и по-мускулест. Преди тя да мръдне, той я захапа зад главата, омота се около нея. Двете жилави тела, подобни на сплетени стоманени пружини, се завъргаляха из клоните, запремятаха се, заизвиваха се. После се отърколиха надолу и тупнаха на земята.

Трипръстия дори не се наведе. Само стъпи с един крак върху премятащия се възел. И толкова!

Уви, това не задоволи яростта му. Той търсеше друго, търсеше едър враг, кръстосваше джунгли и савани да намери достоен противник. Да премери с него сили, да излее стръвта, която напираше в свирепото му сърце.

И понеже хората не мърдаха, все едно сраснали с дървото, той изфуча ядно и се понесе към хоризонта, където с острия си поглед бе съзрял някакво друго стадо: слонове или биволи.

Размаха нататък лапи — всяка крачка с тежест на парен чук.