Каменното яйце

Користният спасител

Алиса Бор не стана жертва на хиените, които дори пред слабата й съпротива предпочетоха по-леснодостъпната плячка — двата убити слона. Обаче кой знае по каква приумица не й позволяваха да избяга. Всеки път, когато тя понечеше да се отдалечи от стъблото, в което бе опряла гръб, ту една, ту друга лешоядка връхлиташе озъбена към нея и я принуждаваше да се върне на старото място.

Едва на разсъмване, след тъй кошмарната нощ, когато се оттеглиха с доволен кикот в храсталаците, Алиса тръгна в обратна посока. Всъщност не само да избегне тях, а и защото оттам очакваше помощ.

Трябваше да се махне по-скоро, преди да са се върнали похитителите й, да стигне колкото може по-надалеч. Беща й навярно вече я търсеше, имаше надежда да срещне неговите хора, да се измъкне от хищните лапи на бандитите, които явно целяха да изнудват него. А тъкмо това тя не биваше да допусне — да го изнудват сега, при неговото поразклатено здраве.

За нея доскоро нямаше нещо по-прекрасно от джунглата заран, когато първите слънчеви лъчи изкарват на показ изчистените й багри, когато измъчените от нощното взиране очи си отпочиват върху непостижимото й пъстроцветие.

Мъглата се зараждаше пред погледа й — все едно димеше земята, придавайки на цялата околност тайнствени, размазани очертания. Върховете на дърветата се превръщаха в облачно небе, разтваряха се в него. В повлеклата на изпаренията целият свят се полюшкваше както в морските дълбини. Така изглеждаше и морското дъно, когато с акваланг бе събирала раковини за колекцията си. Сякаш не истински храсти и дървесни дънери, а гигантски водорасли и нацъфтели корали. И както скалите под водата са обгърнати с плътна пелена от водорасли, така и тук мъховете, гъсти и едри, покриваха всеки пън, всяко стъбло, всеки паднал клон, всеки камък. И всяка педя пръст.

Тя се овладя. Съвсем не на място се отдаваше на своите поетични видения. Сега беше заплашен животът й, свободата й. И най-важното — здравето на баща й. Нямаше място за възторзи от природните красоти, длъжна бе да мисли единствено за спасението си.

Девойката пое през окрайнината на джунглата, ако можеше да се нарече така тоя неуловим преход от гигантските дървета, през шубраците до саваната. Пое по някаква пътечка, навярно утъпкана от слонове или носорози, като се озърташе и ослушваше да не налети неочаквано пред създателите й.

Вече се надяваше, че се е отдалечила достатъчно, когато зърна увисналата от приведения над пътеката клон пъстра опашка.

Знаеше какво означава това!

Леопардът има само тоя недостатък — забравя да си прибере опашката, след като се е маскирал майсторски сред шумата. Тя единствена го издава.

В такъв случай човек трябва да отстъпи бавно назад, без да вдига поглед нагоре. Защото, срещне ли очите ти, разбере ли, че е открит, хищникът не може да издържи, а скача начаса, захапва, дере с нокти.

Този съвет реши да послуша сега и Алиса. Да отстъпи. Крачка, две, три. Бавно, бавно, сетне все по-бързо.

И тъкмо се канеше да се извърне, за да поеме назад, когато някой изскочи от шубрака. Застана зад гърба й.

Тя погледна през рамо и го позна. „Хидалго“!

— Тихо! — почти пошепна той.

Алиса трепереше от гняв. Ако не се бе върнала, щеше да избяга, нямаше да им падне отново в ръцете. Заради тоя проклет леопард!

— Тихо! — повтори Антонио Гомеш. — Да не чуят другите!… Искам да ви спася.

Смисълът на думите му достигна много бавно до съзнанието й.

Да я спаси! От кого да я спасява? Той…

— Искам и себе си да отърва — добави Гомеш. — Да избягам с вас! Да се махна, да се махаме! Не мога повече да бъда роб!

Гласът му звучеше убедително. А тя нямаше друг избор. Той все пак й предлагаше нещо различно от замисъла на оня, непознатия престъпник, който стоеше над него. Не знаеше, пък и не допускаше, че бандитът бе решил да я отвлече той под формата на спасение, но за себе си, за своя сметка. Да я скрие някъде и оттам да изнудва вече не баща й, а другия, който му възлагаше все по-противни и по-противни поръчения.

Не понасяше вече да бъде роб. Позлатен роб наистина — плащаха му пребогато, не можеше да се оплаче. Но по чужда воля, по чужда заповед. Оковал се бе сам във веригата, без да усети. Отдавна, много отдавна. Когато напусна затвора, решен повече да не краде на дребно. Обидно му бе. Търсеше да направи един, ама голям удар. С един удар да осигури благоденствието си за цял живот. Както мнозина други, за които бе слушал. „Почтени буржоа“, които никой не пита как са натрупали състоянията си.

С туй решение разработи плана на целия обир. От игла до конец. И то не какъв да е обир, а изпразване касата на цял универсален магазин. Успя да се скрие вътре преди затварянето, да обезвреди алармените устройства, да отключи желязната врата. Оставаше му само да разбие касата с парите и да офейка, когато за проклетия се върна главният касиер. Защо? На делото това остана недоказано. Той също нямаше право на достъп до касата си по това време. Антонио и досега не можеше да се освободи от подозрението, че помислите на касиера не са били по-чисти от неговите.

За беда и двамата се бяха оказали без късмет.

Видял крадеца, оня бе извадил револвер и му бе извикал да се предаде. Ако беше поразсъдил, Антонио трябваше да предпочете това. Но той няма време за разсъждения. Поддаде се на бързите си рефлекси. Натисна спусъка пръв той.

Изстрелът разбуди охраната, дотичаха полицаи. И след кратка престрелка го арестуваха. Щяха да го съдят за убийство с цел грабеж.

Пред съдебния следовател обвиняемият направи пълно самопризнание.

Тъкмо то се оказа веригата, която влачеше оттогава. Златна верига, но все верига.

Защото тоя документ изчезна от доказателствата. Изчезнаха и отпечатъците от пръстите му върху револвера. При това и адвокатът, който дойде при него на другия ден, му заръча да отрича, че той е убил касиера.

Опитен беше тоя адвокат. Така извъртя делото, че съдиите сметнаха убийството за случайно — от заблуден куршум при престрелката. Осъдиха Гомиш само за употреба на огнестрелно оръжие при обир.

Така и не проумя глупакът какво е станало до излизането си предсрочно от затвора заради добро поведение. Още същия ден го отведоха при същия адвокат, който му показа откраднатото самопризнание. Заплаши го, че ако не изпълнява възлаганите му задачи, ще го предаде отново в ръцете на правосъдието.

И той преви врат.

Но чакаше, чакаше своя час. И тоя час като че ли бе дошъл. Срещу девойката щеше да поиска самопризнанията си. И така да се освободи.

Тя, разбира се, не биваше да знае това; тя трябваше да го счита освободител, за да не му създава затруднения, на каквито явно беше способна.

Антонио Гомеш пристъпи направо към изпълнението на плана си.

— Мис Бор — рече той. — Доверете ми се! Имаме съвпадение на интересите. Ще ви спася.

— Срещу каква цена? — сряза го тя. Все още не можеше да прикрие неприязънта си.

Той беше готов с отговора си. И отговори, без да се засегне:

— Доктор Бор да ме скрие от тия изнудвачи. Поне за известно време.

Звучеше убедително.

Бандитът я хвана за ръка:

— А сега бързо към самолета! Вие ще пилотирате.

Алиса разтърси белезниците си:

— Така ли? Вързана?

— Не, разбира се! Ще ги махна. Ала не сега. Иначе не знам какво може да ви хрумне.

Ясно й бе, нямаше избор. И тя забърза обратно, към разнебитения лагер, следвана неотлъчно от похитителя си. Струваше й се, че усеща дъха му в тила си. Забърза, доколкото й позволяваха окованите ръце.

Когато наближиха съвсем, Гомеш я хвана за рамото:

— По-полека! Не знам кой е там.

И излезе пред нея.

След още десетина крачки спря.

— Почакайте тук! Да проверя! Все им нямам вяра.

После се промъкна предпазливо до един храст, потули се зад него, задебна.

Минаха няколко минути, а той все не се решаваше да излезе на открито.

Алиса Бор гледаше самолета, който отстоеше само на стотина крачки от нея. Стотина крачки, а всъщност — скок през хилядолетията, от първобитната джунгла в прогреса, скок в съвременността, където никакъв звяр няма да я заплашва. В ерата на най-фантастичните постижения, до които се е домогвал човешкият ум. Постижения, които осъзнати, смайват.

Мит ли е или действителност, че Хефест изковал шлема на Херкулес, щита на Ахил, бронята на Мемнон от неръждаема стомана — нещо, което смятаме, че едва ние сме постигнали? И направил железни робини — не са ли това роботи? В древен Египет си служели с воден чук, воден долап за поливане, механична вършачка, автомат за отваряне портите на храмовете и за продажба на светена вода, стругове, та дори и планер. Архимед конструирал запалителни слънчеви агрегати, което правели и олмеките в Америка. Император Тиберий обезглавил откривателя, който му подарил чаша от лек метал, вероятно алуминий, защото се боял, че така ще се обезценят среброто и златото му. Херон Александрийски навярно е построил първата парна машина. А може и тя да не е била първа. Допуска се, че древните гърци са изобретили нещо като ракета. Човек добива впечатление, че тогава е имало толкова много машини, та Аристотел се тревожел да не би те да превърнат хората в свои роби. Какво ли би казал наивникът, ако живееше в нашия век, когато сме станали истински роби на автомобилите си, на телевизорите, на пералните, на влаковете, трамваите и асансьорите, на машинките за бръснене и за миене на чинии…

Алиса забеляза, че „хидалгото“ й прави знак да се приближи. После я подкара към самолета. Но все още не се решаваше да освободи ръцете й.

Съвсем боязливо достигнаха лъсналата, сякаш не на място в тоя първобитен свят машина. Гомеш й посочи стълбичката, да се качва.

Тя вече посягаше да сложи крак на първото стъпало, когато я стресна прегракнал вик:

— Ръцете горе!

Скрити умело досега, от храстите изскочиха пилотът и помощникът на Гомеш със заплашително насочени автомати.

— Не мърдай!

Накъде да мърдат? „Хидалго“ стоеше с вдигнати ръце, побеснял от гняв. Така да го надхитрят!

Помощникът му щракна белезниците и на неговите китки.

— Искахте да се измъкнете, а? — изръмжа той. — И да ни зарежете тук, сред зверовете.

Гомеш опита да го извърти:

— Как можахте да го допуснете? Ако знаех, че сте тук, щях да ви повикам, разбира се…

— А защо четвърт час дебна зад гъсталака? — наежи се пилотът. — Да видиш къде сме, нали?

— Дебнах не вас. Боях се от чудовището…

Помощникът му го сръга с дулото на автомата:

— Стига приказки! Ще обясняваш на шефа. А сега — вътре!

Вкара двамата си пленници в кабината и седна зад тях. Летецът, заел и той своето място, запали моторите. Витлата забучаха и машината потегли.