Каменното яйце

Чиганго

Беше съвсем сам, а това е все едно беззащитен. Изоставен и от древните духове покровители, и от новата вяра, на която служеше сега.

Гората — тъмна и заплашителна. Из нея нощем сами хора не бродят. Отвред те затиска плътен, влажен и задушен мрак като рядка черна тиня. И само тук-там проблясват зелени, червени, жълти искрици. Но какво са те: светулки или очите на дебнещ звяр? Или още по-зле — на горските духове, които Светото писание назовава бесове?

Неусетно утихналата след отминаването на чудовището гора почна да се изпълва с обичайните си шумове. Едни познати: скърцане на претоварените от растителни паразити клонаци, ръмолене на падащи надолу презрели плодове и сухи вейки, къткане на сънливи птици, възбудено мърморене на опомнилите се от уплахата си маймуни, цвърчене на цикади, оглушително квакане на дървесни жаби, писклив плач на лемури. И други, съвсем чужди — тия, които нощем всяват ужас у човека, които му отнемат разсъдъка.

При среща с тях трябва да плюеш върху амулета. Тъй се постига връзката между човека и тайнствената му закриляща сила.

Чиганго понече да заплюе окаченото на гърдите му разпятие, когато дочу избухналия зловещ кикот. Дъхът му пресекна, ледена тръпка скова гърба му. Но скоро се опомни, познал доволното квичене на пируващите хиени.

Повече не би издържал. Трябваше да спре, да се прикрие!

И без да размисля повече, метна пушката на гръб и се покачи на първото попаднало му дърво. Утре, по светло, щеше да продължи. Достигна първия клон, но му се стори нисък, затова изпълзя още по-нагоре. Най-сетне се добра до чатала, откъдето излизаха два почти допрени клона, покрити с плътен мек мъх. Сякаш нарочно за това създадени, за негово легло.

Гой се изтегна върху тях, убеден, че трябва да се наспи добре, защото утре го очакваше отново път, и то дълъг път, до друго човешко заселище. Ала сънят не идваше. Че как да дойде, като по всяко време нещо изшумоляваше: ту на долния клон, ту нейде из горните, ту редом с него? Змии ли, хамелеони ли, лемури или маймуни? Или, недай боже, леопард! Той се катери по дърветата по-умело от човека.

И клетият Чиганго притисна пушката към гърдите си.

А наблизо врявата на хиените и джавкането на чакалите покрай жертвата не преставаше.

Тъкмо сега имаше нужда от вяра, от надежда, че някаква свръхестествена сила ще го избави. Но коя: Христовата или на духовете пазители?

Посвикнал с тъмнината, той зърна увитата около ствола сянка. Позна го — питон!

Човек може да се справи с него и без оръжие. Ако не е по-дълъг от четири-пет метра. Стига да го хване зад главата, да му попречи на захапката. Без да е захапал, той не се увива около жертвата да я удуши. Един заклинател на крокодили е длъжен да знае и това…

Ала питонът не се отби към него, продължи да се свлича надолу.

Змията е символ на безсмъртието — сменя си кожата, все едно телесната обвивка на душата. А и според Библията тя е отворила очите на Адам и Ева за Познанието.

О, Сатана, махни се! Не го изкушавай!

А не се махаше. До развиделяване не го остави да заспи. С непознати, заплашителни звуци, с объркани мисли.

Най-сетне черният листен покрив взе да просветлява. През редките пролуки замъждукаха предизгревните сияния. Все по-видими, все по-блестящи. Смолистият здрач взе да отстъпва пред бликащия отгоре зеленикав полумрак. Откроиха се гигантските стволове, могъщите клонаци, позеленяха листата и неизброимите растителни готованци по тях. Заподсвиркаха птици тъкачи, закрякаха папагали, разхихикаха се нектарници, птица носорог закудкудяка гъгниво, подхванаха сутринната си врява маймуните колобуси.

Вече можеше да слезе.

Пак с пушката на рамо Чиганго се спусна на земята, по-право върху дебелия, кажи-речи, до колене, слой гниеща шума, сред която се подаваха безброй гъби и плауни. Някъде, под отвяната шума, се надигаха килимчета от едър мъх, които полазваха нагоре по стъблата на дърветата. И то какви дървета! Фикуси и макаранги, дето върховете им не се виждат, подпрени на дъсковидните си корени; палми и дървовидни папрати; широколистни диви банани и гъвкави лиани, усукани в сложни възли, пръстени и спирали. И никаква трева, никакви храсти. Тревите и храстите са горе, по разклоненията, по разперените клонаци. Там са и папратите, там са огромните лишеи, там са пъстроцветните орхидеи, белите и жълти поветиии.

Човекът тръгна през разкъсания сред гъсталака тунел, където снощи бе минало чудовището — Върховния дух на крокодилите, както го бе нарекъл.

Слънцето отдавна бе изгряло, а долу продължаваше да цари сумракът, който се разсейваше постепенно нагоре, преливаше в зеленикавия здрач на листата, откъдето се оцеждаше отделената от растенията излишна влага като редки дъждовни капки.

Животът се бе разбудил съвсем, но високо-високо, към върхарите, където сияеха, огрени от първите слънчеви лъчи, листата на дърветата и натрупаните купища от лиани: където прелитаха птиците и пеперудите; където бръмчаха пчелите и осите; където се надникваха маймуните.

Чиганго вървеше, вървеше, като затъваше и се спъваше в покритите с шума корени, камънаци и кални дупки, гъмжащи от пиявици. Безчислени ручеи, уплетени в сложни меандри, препречваха пътя му, а в тях шаваха напред-назад сини и червени рибки, щапукаха розови крабове, бързаха да се зарият в тинята пъстри жаби. Из калта се ровеха яркосини дъждовни червеи и едри колкото юмруци охлюви. А отгоре се стрелкаха кървавочервени водни кончета.

Ето и това, което диреше — следата! Върху опадалите листа тя не личеше, но тук, в пресъхналата локва, той я откри лесно.

И се вцепени. Господи, възможно ли бе това? Стъпка като на птица, само че многократно по-голяма. Отпечатъците от лапите — поне пет педи! А ноктите — същински ятагани. И от едната стъпка до другата — почти десет човешки крачки.

Тогава забеляза и отличителния белег. Левият крак, както се полага, имаше три пръста напред и един обърнат назад, а на десния липсваше единият пръст.

Тозчас Чиганго го кръсти наум: „Трипръстия“.

И пое по следите.

Над главата му подхванаха семейния си разговор с грач и хленчене две птици носорози — такива особени твари, нескопосно скърпени, с чудновати глави и огромни клюнове, върху които лежаха някакви месни израстъци, подобни на тлъсти червени гъсеници. На по-горния клон се кривеше като оживяло плашило маймунката белонос гвенон, а по ствола пълзяха розови гекони.

Пътникът се промъкваше през зеления проход по дирите на чудовището, едновременно задъхан от ужас, че може да го срещне, и в същото време нетърпелив да го срещне час по-скоро, за да си разчисти сметките с него, да изпразни в него цялата пачка патрони на пушката си. Да отмъсти за съселяните си, да отмъсти и за себе си. И най-важното — да се завърне в селото като победител над Върховния дух на крокодилите. Не само над някакъв си обикновен вещер-крокодил…

Неусетно джунглата взе да се разрежда, да се снишава. Дървесните великани отстъпиха място на палмите и дървовидните папрати, а те — на още по-дребни дръвчета и храсти. А мрежата на лианите се сгъсти, уплете ги в пъстра неразличима мозайка от всички отсенки на зеленото, наръсена с яркостта на орхидеите, поветиците и безброй други цветове. Проходът на преминалото страшилище се превърна в истинска изумрудена пещера от разкъсани врежове на лиани, от отчеснати вейки, от изпотъпкан подлес. Преди да я е чул, я видя.

Едра, тъмна пантера, от горските, тия, дето най-често нападат хората, се гощаваше върху трупа на убит хипопотам. Убит, ала не от нея. Ясно бе от кого. Върху хълбока му зееше рана, която никой от познатите хищници не би могъл да направи. Сякаш изрязан с трион къс месо колкото цял глиган. Една рана — с едно захапване.

Звярът усети човека. Обърна се и изсъска заплашително като огромна котка. Не нападна, само напомни да не прекъсват угощението му. Струпалите се край него недоволно къткащи лешояди отскочиха с крясък назад. Как ли бяха успели да открият плячката под плътните зелени преспи на листата, как ли се бяха промъкнали през тях?

Стиснал яко пушката, Чиганго отстъпи. Какво да стори? Нямаше друг път освен тоя проход, а и не искаше да хаби патроните си. Понечи да се отклони вдясно. Но как? Та в действителност това не беше джунгла, не беше храсталак, това беше някакво неописуемо сплитане от вейки и листа, лиани и въздушни корени. И шипове — сякаш само шипове, на всяка клонка, на всеки лист.

Трябваше да мине! И той се навря в гъсталака. Трънливите вейки деряха расото му, огромната коприва пареше ръцете и лицето му, които скоро се покриха със смъдящи мехури, мокрите листа на папратите сякаш му удряха плесници, а възлите на лианите го уплитаха, както съселяните му уплитаха в примките си от рафия уловените животни.

Той се провираше през бодилака, прилазваше под омотаните врежове, прекатерваше се по рухналите стволове. Падаше, ставаше. Но не спираше. И не усещаше облепилите го рояци кърлежи и сухоземни пиявици.

Непроходимият шубрак се разреди. Ала не за добро. Напреде лъсна блато, обрасло с лилии и килим от водни растения, в чиято тиня нозете му затънаха като в клей. Точно насреща му висеше върху сух клон пъстър питон в очакване на плячката си. Ала плячката му, брадавчестата свиня, дошла на водопой с прасилото си, май преди това щеше да стане жертва на полузаровения в калта крокодил.

Навред летяха, бръмчаха, писукаха облаци от москити, мухи и безброй други насекоми, които хапеха, навираха се в ушите, в устата, в носа, в очите.

Най-сетне, изподран, нажилен жестоко, човекът се измъкна отново на пътеката. Пътем откъсна няколко плода кола, обели ги, сдъвка зърната им. Те освежават, дават сила. С тях може да се издържи няколко дни без храна. А тъкмо това, глад и жажда, го очакваха сега.

Окрайнината на гората почна да се накъсва на отделни горички, на отделни шубраци, зад които се ширна тревистата савана. Там въздухът е по-свеж, там няма толкова насекоми, врагът се открива по-отдалеч.

Чиганго вървеше и следваше дълбоките дири на Трипръстия. Като всеки местен човек, па бил той и пастор, умееше да разчита следите. Ако смачканата трева още не е почнала да се надига, значи преследваният току-що е минал; ако вече се изправя пред очите ти, значи е минал по-отдавна, но ако върху отпечатъка има и роса — не се надявай да го стигнеш скоро.

Имаше роса.

Това показваше, че засега няма опасност от нападението му. Но в същото време показваше и друго — че намалява и надеждата да го догони.

Той ускори крачките си.

Иззад пръснатите като бухнали островчета кичури от дървета се ширеше степта, покрита с избуяла трева, която се люлееше в плавни лениви вълни.

Но чудно! Съвсем безлюдна! А беше резерват, това Чиганго знаеше добре. Резерватите са пълни с животни: зебри, жирафи, антилопи слонове. Къде се бяха дянали сега?

В същия миг, когато си зададе тоя въпрос, чу познатото топуркане, по-тежко от вървежа и на най-големия слон, чу и гръмотевичното му ръмжене. Видя подплашените павиани, които излетяха от храсталака и хукнаха в разни посоки, пред тая непозната заплаха забравили обичайния си строй.

Хукна подире им и Чиганго. Подире им се метна на първата изпречила му се акация, без да усеща острите й шипове. Не можа да достигне най-горните клони, защото маймуните го бяха преварили и го пресрещнаха с озъбено ръмжене. А те са опасни противници, всеки знае.

Чудовището изскочи иззад близката горичка, размахало огромните си лапи като неодялани диреци, навело страшното си главище и изпънало назад за равновесие и да не му пречи при бягането масивната си дълга опашка. Все едно оскубан исполински щраус с глава на крокодил, надяната направо върху туловището, и прикачена отдире опашка на варан.

Ето го, дотича под дървото, вторачи към чадърестата му корона просвяткащите със злобни пламъчета широко ококорени очи, раззина сякаш бездънната си паст, в която блеснаха наредени може би стотина остри и големи като ножове зъби.

Трипръстия спря до дървото, опита да подскочи нагоре, да докопа някой от бегълците.

Чиганго усети зловонния му дъх, от който едва не се задуши. И неволно се притисна към ствола.

Страшилището не повтори несполучливия си опит. Убедило се бе, че плячката засега е недостижима. Ала не си отиде. Остана да обикаля отдолу, да дебне, да съска. Но и съскането му беше особено, не като на кое да е друго влечуго — повече подобно на изпусканата пара от локомотив. И съсък, и рев едновременно.

Едва сега човекът свари да го разгледа по-добре. Успя да види, че липсва един пръст на лапата му, съзря и двете предни крачета — толкова малки, почти незабележими, увиснали безпомощно като излишни над гърдите му. Уродливо малки, само с по два кукести пръста, които като че ли не му служеха за нищо.

Цялото му исполинско тяло, все едно оживял ствол на баобаб, и огромната глава, и могъщите задни лапи, и вече отпуснатата върху земята опашка, на която се опираше, когато застанеше на едно място — всичко беше покрито със сиво-зелена брадавчеста кожа като на жаба, сякаш облепена с лишеи скала.

И все пак най-зловещи, по-заплашителни от ужасните челюсти, от зиналата кървавочервена паст бяха очите му — тия огромни, сатанинско зелени, немигащи очи, от които струеше такава злоба, такава ненаситна стръв за убийство. Сякаш самите те можеха да го умъртвят, да сковат ръцете и нозете му, да го свалят от дървото.

Безсъмнено поглед на зъл дух; безсъмнено — Върховния дух на крокодилите!

Чиганго най-сетне се овладя. Пък нека да е дух. Разпятието на гърдите му щеше да го предпази от всяка магия. При това в ръцете си държеше пушка.

Той беше предопределен да погуби тоя зъл дух.

И трябваше да го погуби!

Патер Симон стисна оръжието си с потръпващи ръце, прицели се — там, където беше едно от уязвимите места на крокодилите, малко зад окото, в ушната гънка.

И натисна спусъка.

Гърмежът разтърси необичайно стихналата природа. Павианите по дървото полудяха, разквичаха се, изкатериха се още по-нагоре до самия връх, по най-тънките клони, които едва ги удържаха.

А Трипръстия?

Той стоеше на мястото си, видимо озадачен — повече от гърмежа, отколкото от раната си. После, сърдит, отново подскочи да достигне тогова, който опитваше да му причини болка.

На слепоочието му личеше дупката от куршума, из която се оцеждаше яркоалена кръв.

Ясно, човекът, заклинателят на крокодилите, не бе успял да улучи мозъка му. Пък и отде можеше да знае колко малък е тоя мозък?

Чиганго отново вдигна пушката. Тоя път към гърдите, към мястото, където би трябвало да се намира сърцето, между двете уродливи лапички.

Нов изстрел!

И нов взрив от крясък на павианите. И нов подскок на Трипръстия, който скок ясно издаваше, че и тоя път оловото не бе попаднало на предназначението си. Раната кървеше, но чудовището все едно не я усещаше.

Третият куршум бе насочен в окото. А ръцете на стрелеца вече трепереха. Изгубил бе вяра в себе си, изгубил бе вяра в божествените сили, на които се осланяше.

Затова не попадна в целта, а нейде между двете очи и куршумът направо се хлъзна по бронираната кожа, рикушира, без да причини никаква вреда.