Каменното яйце

Несполуката

Трудно се получава разрешение за резервата, още по-трудно — за проникване на острова, където се провеждаха наблюденията върху затворения тиранозавър. Ала Франсоа Риго успя без особени усложнения да си издействува такова посещение, когато секретарят му предварително обеща на доктор Натрик Бор огромна субсидия за института му.

И ето, от заранта милионерът гостуваше на учения, след като бе долетял със самолета си, придружен от секретаря и телохранителя Кнут Нилсен. И както се полага на щедър меценат, му бе предоставен най-добрият апартамент в жилищната сграда, разположена зад лабораторията, от която почваше закритият мост към острова.

Франсоа Риго вече бе минал по тоя мост до наблюдателницата, откъдето, незабелязан от исполинското влечуго, го бе заснел с кинокамерата си и бе записал на специално донесената апаратура издаваните от него звуци.

Сега, седнали под тента на верандата, двамата, домакинът и гостът, разговаряха за видяното и за бъдещите си планове.

Бавно, отпуснато, както винаги, Франсоа Риго сякаш се оправдаваше за своята слабост:

— Това е моето увлечение, наричат го хоби. Колекционирам гласове. На птици, на насекоми, на зверове. Но това тук ще бъде, изглежда, най-интересното. Уникално!

Доктор Патрик Бор, едър, широкоплещест, все още с фигура на атлет, с рано побеляла буйна коса и бурска брада, с гъсти черни вежди над сиви очи, с обгоряло от слънцето лице, съвсем не приличаше на такъв учен, какъвто бе. Повече — на пътешественик, на морски вълк, най-малкото на ловен надзирател в резервата.

— Другите идват тук, за да убият някое животно и да се фотографират с крак върху трофея си. А вие…

Риго поклати глава:

— Колкото и да ви изглежда странно, аз не съм убивал. Нещо повече, никога не съм стрелял.

Доктор Бор не сдържа учудването си:

— Сериозно? А сте един от най-големите търговци на оръжия.

— Бизнесът си е бизнес — усмихна се Риго. — А вкусовете — съвсем различно. И аз някога мислех като вас. Влечеше ме друго, музиката. Не пусках цигулката. Исках да стана голям изпълнител. Докато един ден баща ми ме изведе на балкона да ми покаже някакъв странствуващ цигулар. Клетият, вече свършил свирнята, протягаше омазнената си шапка за някоя подхвърлена монета. Нищо друго не ми каза, само това: „Такъв ли искаш да станеш?“

— И вие зарязахте музиката, така ли?

— Не я зарязах. Навсякъде нося и цигулката си. След напрегнатата работа се разтушавам с нея. Но се записах да следвам медицина. Все не исках да се заема с работата на баща си. Мечтаех да помагам на хората…

Доктор Бор го гледаше с нескрито любопитство. Колко сложен е наистина човекът! Изтъкан от противоречия. Но премълча — защо да го казва, та то е проста истина?

Насреща, отвъд малката поляна, почваше джунглата. И от нея лъхаше на вълни странен мирис: на влага, на гнило и на най-сладостни ухания. Лъхаше покой. Денем гората сякаш е символ на спокойствие. За всички. С тихо бръмчене събират мед пчелите, подсвиркват си птици тъкачки, бърборят папагали, хихикат дребни нектарнички. А из пистата скрибуцат без спиране едри зелени жетвари.

Франсоа Риго, външно разнежен от тоя покой, добави с леко притворени очи. И тъжно, и замечтано:

— Баща ми почина внезапно. А нямах брат, нямах сестра. Наложи се аз да поема работата му. Всъщност тя ме пое — тя ме сграбчи като октопод. Уплете ме в пипалата си. И повече не ме изпусна. Не аз станах собственик на капитала, напротив, аз станах негова собственост. Той прави с мен каквото си ще. Той ламти за печалба, не аз. Аз имам каквото ми трябва. Той е ненаситен. Той избира бизнеса, в който да бъде вложен. А най-добра печалба носи човешката глупост: наркоманията, комарът, войната.

Патрик Бор беше любопитен да слуша подобна изповед от представител на тоя тип, с който рядко се срещаше. И подметна:

— Мнението ви за хорската интелигентност май че не е особено ласкаво.

Риго разпери ръце:

— А какво друго? При пчелите, при мравките, при плазмодиума има като че ли някакъв колективен разум, който ги насочва към целесъобразни, почти съзнателни действия. При хората — обратно. Отделният човек може да е умен, дори гений. Но събереш ли в куп тия гении, те се превръщат на стадо. Нима са нужни други примери освен войната?

— Та вие говорите като пацифист, господин Риго. Удивително — за един от най-известните оръжейни доставчици…

Милионерът вдигна лениво ръка:

— Ах, тези вестникари! Всичко преиначават, всичко оклеветяват. Моя бизнес — също. А защо, кажете ми, да се различава от другите?

Доктор Бор отбягваше да го дразни. Така или иначе, сега от него очакваше помощ за големите задачи, които си бе поставил. А днешната наука не се прави както някога с две-три колби и един прост оптичен микроскоп. Днешната наука изисква обширни лаборатории, скъпи съоръжения. И още по-скъпо платени сътрудници.

— Все пак! — вдигна той рамене. — Оръжията носят смърт.

Риго възрази отново все тъй лениво:

— А по-малко ли са жертвите от автомобилни катастрофи? Спиртните напитки не докарват ли цироза? Тютюнът не причинявали рак и инфаркт? Захарта в пастите, в тортите, в кока-колата не предизвиква ли склероза? И никой не обвинява производителите им. Моята търговия си е търговия, бизнес като всеки друг.

— Все пак — настоя Патрик Бор. — Достатъчни са ни другите страдания и няма защо да пъхаме в ръцете на хората и оръжия, та страданията да се умножават.

— Нима оръжията са виновни за войната? — засече го Риго.

— А кой? Какво сражение без тях?

Милионерът присви още повече тесните си устни:

— Воюват не оръжията, а хората. Те винаги намират с какво да се избиват.

— Ако им го дадем.

— Нямат ли атомни бомби, ще се бъхтят с тояги. А колкото до атомните бомби, срещу които така крещят тълпите по площадите, чуйте и моето мнение! Въпреки че изглежда парадоксално, тъкмо те възпират нова война. Защото застрашават не само обикновените хора, както казват „пушечното месо“, а и ония, които обявяват войните; защото и те няма къде да се скрият. А щом е заплашен твоят живот, поразмисляш, преди да хвърлиш в атака армията си. За себе си аз съм я кръстил „Светата атомна бомба“.

— Моля ви! — възрази живо доктор Бор. — За такова чудовищно, нехуманно средство…

Риго изведнъж промени темата:

— Все се чудя. Как сте успели да постигнете това — да възкресите един загинал преди десетки милиони години организъм! Някои семена, струва ми се, лотосови, са издържали, без да изгубят кълняемост, стотици години. Но милиони…

Докто Бор кимна в съгласие:

— Аз също. Макар че не би трябвало. Принципът е съвсем прост. Сложно е единствено изпълнението. Животът не е нито дъх на бога, нито кибернетична машина. Животът, това е структурата на ДНК, пространственото подреждане на съставящите я вещества. Структурата пък е математично понятие, числен израз на заложената идея — за вечната борба срещу безредието. И съвсем непреднамерено се озоваваме при питагорейците, които приемат цифрата за същност на нещата, а Вселената — хармонична система на числата и техните отношения…

Риго бързаше да премине към въпроса, за който бе дошъл. Ала не се издаваше. Даже подметна:

— Пренасянето на живота от Космоса на Земята?

— А защо не? Защо „семената на живота“ да не са попаднали тук с космичния прах или с кометите молекули на ДНК — всъщност разнасяни из безкрая кодове на живота, които почват да организират мъртвата материя, където попадат? Защо?

Риго подхвърли баналния израз:

— Гениалното е просто. И вие успяхте да потвърдите това.

Никой човек, дори най-скромният, не се отказва от похвалата.

— Знаете ли — рече ученият — кой е откривател? Който и като възрастен продължава да си поставя детския въпрос: „Защо?“ Престанеш ли, значи си остарял; значи трябва да отстъпиш мястото си…

И млъкна. Може би си припомни всички свои „защо“ и „защо“.

От това замълчаване се възползува гостът му. Усмивката внезапно изчезна от лицето му ведно с уморения израз. Чертите му се изопнаха до неузнаваемост.

— Всъщност — рече той делово, със съвсем различен от досегашния тон. — Имате ли нещо против да пристъпим към пряката ни работа?

— На ваше разположение! — отвърна ученият.

Франсоа Риго извади от папката си една кратка изрезка от вестник, същата, която му бе дал доктор Булез, и я показа:

— Вашата статия в „Сианс е ви“. Относно „Т-норадреналина“.

Патрик Бор кимна с глава, макар да недоумяваше каква връзка имаше тя с разговора им.

Риго сложи очилата и зачете:

— „Почти всяка година биохомиците откриват нов, неизвестен дотогава невромедиатор, или мозъчен хормон — биологично активно вещество, което участвува в провеждането на нервните импулси между невроните в мозъка и по същество обуславя до голяма степен психичното състояние на индивида. Някои от тях са вече добре изучени. Такъв е например адреналинът — инкретът, който предизвиква тревогата и страха, както и следващата от това реакция — бягството; или пък серотонинът — важен фактор за оптимистичното начало в мисленето и поведението; допаминът и много други.

Доказано е пък, че норадреналинът обуславя гнева и агресивното настроение, явявайки се донейде като антипод на серотонина.

При дългогодишните ми изследвания върху отглеждания от мен тиранозаурус рекс успях да отделя от гръбначно-мозъчната му течност един особен биогенен стимулатор, който при анализите се оказа сроден на човешкия норадреналин, а в същото време — и на хормоните, изолирани от сулавеския бивол-джудже, от черната мамба и от габонската пепелянка, едни от малкото на брой животни, които нападат, без да бъдат предизвикани. Освен това установих, че във взетите проби липсва напълно серотонинът.

Извършените опити върху мишки, а впоследствие и върху маймуни, показаха, че този невромедиатор, който нарекох «Т-норадреналин» — тиранозавров норадреналин, притежава десетократно по-силно въздействие от човешкия…“

Франсоа Риго прекъсна четенето и като свали очилата, подметна:

— В което не се съмнявам, след като видях с очите си „питомеца“ ви. Та той не е само диво животно, той е направо бяс.

И прибра изрезката в папката си:

— По-нататък няма защо да чета. Вие си го знаете, а и то повече не е нужно за нашата работа.

Стана и се премести в канапето до него. Загледа го с най-кроткия си израз:

— Доктор Бор, кажете ми без заобикалки какво ще получите за това?

Ученият вдигна рамене:

— За кое? За статията ли?

— Не! — засмя се посетителят. — За „Т-норадреналина“.

— Първо — удовлетворение от постигнатото. И нова надежда. Ще ми се, както сте видели по-нататък в статията, да открия вещество, друг хормон или химически агент, който да го обезврежда. И може би — втора Нобелова награда, ако искате да бъда нескромен. Първата получих за „възкресяването“ на динозавъра.

Риго сложи фамилиарно ръка върху неговата:

— Хм, трохи!

И стисна пръстите му:

— Аз ви предлагам нещо повече. Предлагам ви пари, много пари, милиони…

— За какво впрочем?

— За Т-норадреналина.

— А защо ви е той?

— Господи, господи! — плесна се Риго по коляното. — Колко недосетливи са талантливите хора, колко непрактични! Нима не ви е известно какво богатство притежавате, какво изключително богатство? Не златна, диамантена мина…

— Наистина не ви разбирам.

Риго се дръпна отново в креслото си:

— Ето какво ви предлагам! Почтена сделка. Условията ще поставяте вие: или плащане в брой, или процент от печалбата, или — дори съдружник в предприятието.

— Моля ви, изяснете се!

— Щом не ви е ясно… Вие сам го казвате по-нататък в статията си: „Хормоните на почти всички животни са близки помежду си по въздействие, с много малки различия. Този от бик предизвиква развитието на шпорите и гребена у петлетата, рогата у еленчетата, гривата у лъвчетата. Човешкият диабет се лекува с инсулин от телета и свине…“ Следователно и вашият може да се приложи върху хора…

— Допустимо. Само че не съм експериментирал.

— Ще го експериментираме заедно. И после…

Той продължаваше да се усмихва с присъщото си добродушие:

— За да го продаваме после.

— Ами ако загубите? — ей така, колкото да каже нещо, се обади Патрик Бор.

— Аз никога не губя, докторе — поклати глава гостът. — Освен на покер. Но на покер играя с моите пари и имам право да върша с тях какво го си ща. Не и с другите пари, с капитала на бизнеса. Те отиват само там, където има печалба.

И додаде:

— За рентабилността не се грижете! За нея аз отговарям. От вас искам само лицензията и технологичното ръководство впоследствие. Генното инженерство ще ви даде възможността да произведете хормона в индустриални мащаби. Може би ще присадите гена, отговорен за синтеза му, у чревна бактерия, която ще почне да го произвежда; може би ще го добивате изкуствено — нима аз ще ви давам съвет как…

— Но защо, за бога? — почти извика ученият.

— Ама нима още не сте го проумели? Вие, който сте в състояние да разгадавате сложните структури на ДНК! Ето какво възнамерявам. Ако някой държавник го инжектира на войниците си, да речем, едновременно с противохолерната имунизация, те ще бъдат непобедими. Както в Спарта преди боя са пиели вино с бял оман за храброст, както за същата цел пигмеите ядат плодовете кола, както индианците в Мексико пият пейотл, сока на един вид кактус, както в някои армии преди атака давали алкохол…

Патрик Бор направи знак на несъгласие, но Риго не го остави да се изкаже:

— И най-мощното оръжие в ръцете на колебливия боец става безполезно. Най-важното е това, решаващото — бойният дух. На настървения войник и тояга да му дадеш, ще свърши повече работа. И още нещо — държавниците. Нима е технически невъзможно, дори против волята им, да им впръскам малко от хормона? Защо са тогава терористите? И само гледай как ще надминат разните му там Александровци, Цезаровци, Наполеоновци, които, изглежда, и без инжекции са имали достатъчно динозавърски хормони… Ей това ще направим ние с вас — ще произвеждаме и продаваме агресивност.

Доктор Бор стана:

— Господин Риго, давате ли си сметка какво ми предлагате? На мен, един убеден противник на войната…

Търговецът премисли бързо, зад лениво отпуснатото лице работеше една безупречна мислеща машина. Той направи успокоителен жест:

— Седнете, докторе! Аз още не съм се доизказал. Древните римляни не са били глупави. „Ако искаш мир, готви се за война!“ Колкото са повече оръжията, толкова е по-незначителна опасността да бъдат употребени. Обезценяват се, все едно инфлация. Може да ви прозвучи неубедително, но аз също съм против войната, без да крещя по площадите.

Патрик Бор не се стърпя:

— Моля ви, какъв ме смятате?

— Вярно е. И логично, съвсем рационално. От истинската война губят всички, дори производителите и бизнесмените с оръжия. Защото клиентите обедняват и нямат с какво да плащат. Чуйте ме, разберете ме добре! Ние искаме не война, а войнственост. Та да се въоръжават. Да остаряват оръжията, да купуват нови, по-модерни. И по-скъпи. Станат ли хората по-агресивни, а ние ще продаваме на всички, без разлика, те ще искат повече оръжия.

Ученият не издържа повече:

— Лоренц, известният етолог, казва нещо подобно: „Природната агресивност на човека ще го погуби, ако обществото не успее да я обуздае“. Това е моята мечта — общество, което да я обуздава, не да я разпалва. Както вече ви споменах, тъкмо върху това работя сега — да синтезирам антихормон на Т-норадреналина, с който народите да станат по-миролюбиви…

Риго възрази спокойно и самоуверено:

— От него нищо няма да спечелите. Че кой ще иска да стане овца в това общество, където „човекът за човека е вълк“. Отново — колко проницателни са били римляните!

— Обществото ще ги направи. И то съвсем не овце, а истински човеци…

— Вие сте идеалист — рече Риго още по-добродушно. — Заради което истински ви уважавам. Но ако размислите по-трезво, ще се убедите, че и аз имам право.

Патрик Бор отвърна рязко:

— Няма какво да размислям, господин Риго. Отказвам направо предложението ви.

Стана и Франсоа Риго. По нищо не личеше, че тая несполука е развалила настроението му. Все тъй кротко усмихнат, той му подаде ръка:

— Това са милиони, доктор Бор. И собствен институт — избавление от нуждата да очаквате субсидии от други, все едно да просите. Размислете…