Каменното яйце

Безоръжният търговец на оръжия

Франсоа Риго не можеше да стои бездеен. Затова, докато чакаше отговора на доктор Бор, който бе отишъл да лови другия динозавър, той реши да направи една малка разходка из степта. Да се поразсее, защото увещаването на учения му струваше много усилия. Още повече усилия изхаби, за да се реши на това, което съвсем не му допадаше — насилието. Ала залогът тоя път беше тъй примамлив, че заслужаваше подобен риск.

Милионерът натовари в колата си апарата за звукозапис и кинокамерата, седна зад волана. Сам. С някаква детска наслада отпрати Кнут Нилсен, който опита да влезе при него. Натисна педала за газ. Тук поне можеше да си позволи удоволствието да се поразходи без охрана. В града му бяха омръзнали тия телохранители, които го следваха като сенки.

Цял живот — с телохранители! Още от пеленаче, когато родителите му го пазеха да не го отвлекат за откуп. И после, и до днес. Сега повече се плашеше от политически терористи, които си въобразяваха, че ако убият един продавач на оръжия, ще предотвратят войната и ще спасят човечеството.

Колата излезе от двора на станцията и пое праз саваната. Не по асфалтираното шосе. Отначало — по някакъв разкривен, застлан с педя червен прах, коловоз, който пресичаше високата два човешки боя трева.

После, отклонил се и от него, запраши направо през степта. Отдалеч, с телеобектива, засне стадо слонове, успя за малко да хване в кадъра и един черен носорог, който тозчас побягна с тромавите си свински тръс. Зебрите и антилопите гну днес, кой знае защо, не го допускаха до себе си.

В далечината видя няколко по-тъмни петна, отделни храсти, които постепенно се сливаха един с друг в гъст шубрак. Това беше бушът, храстовата савана, по-интересна от скучната тревиста равнина, по която тук-там само се издигаха китки от чадърести акации и единични тантурести баобаби.

Раздрусвана от неравностите на почвата, като заобикаляше високите термитници, наподобили ту гигантски гъби, ту миниатюрни готически катедрали, ту приказни замъци със спящи царкини и зли магьосници, колата навлезе сред храсталака. Осите й бяха здрави, нямаше опасност от счупване.

Покрай него почнаха да се мяркат ту ниска колкото човешки ръст акация, ту подобен на нея тамаринд, ту издута в средата борасова палма, ту подобно на агава алое с дебели назъбени листа и китки жълти цветове, ту кактусовидни тлъстостъблени млечки, които бързо се сгъстяваха, сблъскваха се на групи, докато накрая се превърнаха в гъст, непроходим бодилак.

Тук-там над посивялата от сушата зеленина се подаваше гръб на слон или носорог, показваше се дългорогата глава на антилопа кана или шия с малка глава на мрежеста жирафа с големи очи и дълги мигли, които й придаваха меланхолен вид. Риго знаеше, тия не служат за украшение като изкуствените мигли на градските кокетки, а пазят очите от шиповете на акациите.

Пътя му пресякоха няколко зебри, после подскочи и се шмугна нанякъде дребна антилопа дик-дик. Птица секретар доизяждаше уловената преди малко змия. От време на време пробягваха някакви живи цветя — всъщност диадемите на венценосните жерави.

Срещна и орда павиани. И ги видя в ежедневието им. Едно малко в лудорията си случайно бутна водача — сивогривестия самец. И той му зашлеви звучна плесница. Тогава напред изскочи друг мъжкар. Водачът се надигна настръхнал. Но другият не се уплаши, а се втурна насреща му озъбен. Изглежда, не за пръв път вождът се бе справял с такова неподчинение. Той замахна светкавично и със страшна сила го прасна с юмрук по носа, след което го засипа с градушка от удари. Удари, за каквито би мечтал всеки боксов шампион.

Риго знаеше, че тия маймуни понякога нападат автомобилите, донейде като нахални просяци, донейде като грабители, затова натисна педала за газ.

Едва когато се отдалечи достатъчно, понамали хода. Не само от грижа за здравината на машината си. Повече — да се наслади на рядката гледка, да се наслади и на чудния концерт, който кънтеше наоколо: ту птиче чуруликане, ту писукане на цикада, ту скрибуцане на щурец и безброй други звуци, от мелодични по-мелодични, чийто произход не можеше да установи.

На ръката му кацна някаква муха, едра като пчела. Той побърза да я чукне с пръст. Бяха му я показали вече — муха цеце, с особено кръстосани крила, като ножички. Дори да не го заразеше със сънна болест, стигаше му да го ужили. А жилото й пробивало не само човешка кожа, ами и брезент. Казват, че се въдели по места, където има вода. Значи наблизо, отвъд бодливия сух храсталак, трябва да се намира я река, я езеро, я блато.

Тогава дочу птичата песен. Гласовита и звънлива. Кой ли пееше? Приличаше донейде на чучулига.

Колекционерската му страст се събуди. Не биваше да изпусне такъв глас, без да си го запише. Би съжалявал много за това. Напоследък все по-рядко му се удаваше да чуе подобно благозвучие, туй, дето го наричат психохигиенен шум.

И той спря колата, извади касетофона и се отправи нататък. Боеше се от едно — да не уплаши птичката и тя да замлъкне.

Оставаше му да премине само няколко крачки през високата слонова трева. Не можа. По стъблата й, подобно на кускута, се бе увило някакво растение с бодливи плодчета. И щом докоснеше игличките им, те се впиваха в кожата му, жилеха хиляда пъти по-непоносимо от всяко насекомо. Сега му стана ясно защо слоновете се чувствуват най-спокойни в такива места.

Риго не издържа, върна се назад.

А песента не пресекваше, кънтеше, примамваше. Както сирените прелъстявали гребците на Одисей. Но Риго не си бе запушил като него ушите с восък.

Избиколи тревата, поемайки през шубраците. И само събирателският му нагон го тласкаше напред, принуждаваше го да се провира през трънака, където на всяка крачка се закачаше в железния шип на акация или друг бодливец, където го полазваха и нахапваха свирепи мравки, които сред тия шипове се пазеха от своите врагове.

Може би там, сред месестите листа на сикомората, се потулваше тоя несравним музикант.

Риго направи още няколко крачки. Беше успял да запише само въведението, а му се искаше да притежава записа на целия концерт.

Тогава с ужас забеляза трите лъвици, които бяха вперили в него златистите си ириси в напрегнато очакване, готови да защитят малките си. Под лъскавата им козина потрепваха опънатите стоманени мускули; лапите им, готови всеки миг да отхвърлят могъщите тела в светкавично нападение, пускаха и прибираха страшните си нокти. Муцуните им, въпреки присъщото им надменно изражение, не можеха да прикрият обзелата ги тревога.

Ала не нападаха. Само го гледаха, стори му се, дори с почуда как е дръзнал да проникне в леговището им.

Естествено, той нямаше никакво намерение да изкушава съдбата. Затова предпазливо заотстъпва надире, толкова бавно, та да не помислят, че бяга. Поне това знаеше, у всеки звяр се събужда инстинктът за преследване при вида на бягащата плячка.

Крачка след крачка. Полека-лека, неуловимо, като едва възпираше нагона си да захвърли донесената апаратура и да хукне презглава към колата.

Не го стори.

Тогава съвсем случайно зърна на пет метра от себе си, залегнал в шубрака, дебнещия лъв. Огромен мъжкар с гъста, почти черна грива.

Това беше прекалено!

Сърцето му биеше вече не в гърдите, а сякаш в гърлото. Краката напираха, напираше към бягство цялото му тяло. Единствено волята му ги удържаше. За щастие имаше достатъчно воля. Не им се поддаде.

Чел бе, а и доктор Бор му го бе казал — свирепите и кръвожадни лъвове се срещат най-често в романите. Тоя звяр е интелигентен — ако не е ранен или заплашен, предпочита да отклонява конфликтите.

С нечовешки усилия милионерът продължи да се оттегля. А му се струваше, че разстоянието до колата му е колкото до луната.

Крачка след крачка.

А как се отстъпва привидно нехайно, когато в теб са се вторачили четири чифта лъвски зеници!

Някакъв автор споменава, че ако плеснеш с ръце, лъвът ще офейка. Стига да не е ранен. Това може и да е вярно, ала Риго не намери у себе си достатъчна дързост да го провери. Напротив, продължи оттеглянето си още по-тихо, та ако можеше да стане и невидим.

Тъкмо сега на пътя му се изпречиха най-много бодли. Раздърпаха дрехите му, раздраха кожата му, един дори проби подметката му. Но добре, че мина между пръстите, а не прониза ходилото.

Хеле, достигна колата, седна на мястото си, завъртя ключа. Стараеше се да произведе колкото може по-малко шум, да не ги дразни, защото от лекомислие бе тръгнал с открита кола.

И ужас! Моторът не запали. Опита повторно — същият резултат. Потрети.

Ами сега?

Явно акумулаторът не подаваше ток. Или се бе прекъснал някакъв проводник, или бе станало късо съединение, което го бе изтощило. Налагаше се да търси повредата.

Но как да излезе, като й трите лъвици го бяха последвали с малките си и бяха полегнали на десетина метра от него, сякаш без да го забелязват? А лъвчетата се боричкаха като котета, катереха се по гърбовете им, падаха, ставаха. До тях дойде, та се изтегна царствено и самецът. Поне наглед задряма и той.

Тъй прекарва лъвът деня — в пословичното „фар ниенте“. Но защо тъкмо до колата? Само от време на време размахваше опашка да прогони досадните конски мухи, които се бяха прилепили към хълбоците му.

Риго трябваше да прегледа мотора. И се престраши. Отвори вратичката, понечи да слезе. В същия миг лъвът се надигна, все едно, отхвърлен от пружина, изправи се, от устата му излезе нещо средно между изръмжаване и стон.

Човекът тозчас се върна на мястото си. Отпусна се, полегна и звярът, положи косматата си морда върху прострените напред лапи.

Ясно, не можеше да го издебне. Налагаше се, колкото и да му бе неприятно, да иска помощ. Вдигна слушалката на радиотелефона. Пълната тишина в нея го подсети, че и той бездействува. Нали се захранваше от същия акумулатор?

Оставаше му да разчита на собствените сили.

Тогава видя антилопите кана, които приближаваха самоуверено насам. Не забелязваха ли хищниците? Напротив, бяха ги забелязали. Затова бяха тъй дръзки. Присъствието на враговете им, след като са ги открили, не ги тревожи особено. Знаят, че могат да им избягат. Плашат се, когато подушат миризмата им, а не ги виждат. Боят се от засада. Лъвът ловува обикновено така — като подъл тиранин.

Самецът не ги удостои с поглед. Явно преценил бе, че няма смисъл да се занимава с тях. Лъвът е властелин.

Времето минаваше и милионерът почна да губи търпение. Докога щяха да го държат в тая досадна обсада? Та той имаше работа, тъкмо сега му предстоеше да решава дела, които можеха да му донесат милиони печалба. Нима трябваше да стои така бездеен?

Може би го бяха обградили от любопитство. Твърдят, че лъвът бил много любопитен. Затова и влизал през оградите, та дори през огън — да разузнае какво става във владенията му. Сега никой не прави огради край лагера си в саваната както някога. И не поддържа огън. Царят на животните обикаля покрай палатките, души, разучава и ако са добре затворени, си отива.

Чак сега Риго си помисли за пушка. Ако я имаше, би могъл да пропъди зверовете. Но той не носеше нищо подобно. Не бе тръгнал на лов. Пък и поначало отричаше лова — това най-примитивно човешко развлечение, атавизъм, проява на най-дивите инстинкти.

Но в сегашното си положение се разколеба — а когато става дума за собствения ти живот? В законна самоотбрана?

Всъщност беше напълно излишно да прави избор — чисто и просто нямаше оръжие. Безоръжен, по-беззащитен от древните прахора, когато са слезли от дърветата и нагазили в саваната.

Ама наистина докога щяха да го дебнат така, сякаш си го пазеха в запас, като жива консерва. Та да си го поделят, когато поогладнеят.

Стори му се, че в черните зеници насред златните ириси прочете смъртната си присъда. Вторачените им зеници — все едно космични „черни дупки“.

Неволно, пред очите им, се замисли за смъртта. Някога му бе хрумнало, ей тъй, от нагон за оригиналничене, и го бе казал пред познати, когато бе станало дума за колапсарите, продължаващите да се свиват неутронни звезди, където пресованите неутрони преминават в хиперони, а веществото добива фантастична плътност с такава гравитация, че в тях безследно се проваля всяка материя и лъчение и откъдето не може да се отскубне нито една частица, нито един сигнал, нито един фотон дори, откъдето не достига до нас никаква информация — все едно, празно. Не е ли и смъртта такава „черна дупка“, от която не идва никаква вест? Дали душата не се проваля там и продължава да съществува редом с живите в някакъв антисвят? Слушателите му тогава го бяха нарекли наивен мистик (той и наивност!), който като всички мистици търси да се залови за нещо пред страха си от смъртта.

А смяташе, че не се бои. Само дето не му се умираше преждевременно. Светът все още му предлагаше неописуемото си разнообразие. А тъкмо това е животът — само смъртта е еднообразна. И старостта преди нея.

Хищниците все не си отиваха. Едната лъвица доближи мъжкаря и отърка глава в гъстата му грива. Другите продължиха да си играят с малките.

Франсоа Риго нямаше друг изход, трябваше да стои кротко, да чака дано някому хрумне и дойде да го отървава.

Стоеше съвсем безащитен пред прайда, който би могъл да разгони, ако носеше със себе си поне една от най-простите пушки, които продаваше.

Животът е безсрамна ирония — той, който търгуваше с толкова оръжия, че с тях можеха да бъдат изтребени не само всички лъвове, ами и всички животни на Земята, сега беше обречен да бездействува пред четири лъва.

И да чака съвсем безоръжен.