Каменното яйце

Похитители

Алиса, дъщерята на доктор Патрик Бор, хванала здраво волана да устои на друсането по неравната почва, водеше уверено лендровера из саваната, като внимаваше само да не начупи осите му в някой полуразрушен термитник или в дупка на тръбозъб.

Беше стройна, здрава девойка, облечена с лека блуза и къси панталони. Подстриганата й черна коса се развяваше волно от вятъра и това й създаваше явно удоволствие.

Студентка по етология, тя бе дошла през ваканцията в резервата, хем да се порадва още веднъж на „нашето зверче“, както казваше още от дете, хем да освежи теоретичните си познания от колежа с непосредствени лични наблюдения сред природата.

А главно — да се намира повече около баща си, та да следи дали спазва режима и дали взема редовно лекарствата си след прекарания инфаркт — уж лек, повърхностен, но за нея достатъчно тревожен.

Навред, додето стига поглед, се ширеше тревистата степ, оградена на запад, отвъд хоризонта, с мъгливите очертания на далечната планина, а на изток — от забулената в омара зеленина на галерийната гора — тясна ивица джунгла, която следваше извивките на реката, за да черпи от нея влага и сила.

Навред — треви. Остри, жилави, годни да оцелеят на дългите засушавания. Различни по ръст и цвят, сред които на места се подаваше червена гола пръст. Повечето ниски като зелен килим, сред който подобно на бухнали островчета се извишаваха туфите от садина, диво просо и ливадина, от слонска трева и сорго. Рядко, ту тук, ту там, се пъчеха тумбести баобаби, мощни, непоклатими самотници, които не понасят близост на други дървета, а зад тях, на групи по две-три заедно, чадърести акации разпъваха като шатри плоските си корони. Съвсем рядко се мяркаха уродливи памучни дървета, борасови палми и бодливи тлъсти алоета.

И животни — накъдето погледнеш. Първи се забелязваха изправените до акациите жирафи, като кулокранове, около които подскачаха, сякаш само врат и дълги крака, жирафчетата им. Близо до тях размахваха огромните си уши-ветрила напечени от жегата слонове. Жирафите, същински живи наблюдателници, се озъртаха непрестанно, та да открият навреме приближаващата опасност, а слоновете сегиз-тогиз проточваха хоботи, дано уловят чужда миризма. Затова гледат да са заедно, взаимно допълват отбраната си. Подобни на пепитени петна, препускаха стада зебри. Придвижваха се лениво антилопи от всякакви видове.

Ето, стадо гну. Дори не се отбиха от пътя й. Те не се боят от човека, когато е в кола. Но от пешеходец, виж, бягат отдалеч. Така са свикнали с автомобила, приели го за някакъв безвреден съсед, както всички други тревопасни животни.

Напреде й хукна щраус, черен, с прекрасни бели кичури пера по недоразвитите си крила. Бягаше странно, накуцваше, залиташе, сякаш бе ранен.

Но Алиса познаваше тая древна птича хитрост — така щраусът опитваше да отклони врага от яйцата си.

Когато хитрецът остана назад, пред радиатора пробягна стадо павиани. Алиса даде газ. Защото тия нахалници понякога скачат върху колата да просят сладкиши. И ако не ги получат, стават опасни.

Сякаш чакали само нея, по пътя й заподскачаха в гигантски скокове газели на Томсън, „Томи“, както ги наричат. С ясно очертана черна ивица по тялото, размахали радостно опашки, предоволни от шегата си.

На петдесетина крачки встрани върху висок термитник беше седнал по кучешки гепардът — нещо средно между пантера и куче, и гледаше насам. Шарките по главата му придаваха такъв израз, като че ли ха-ха, ще се разплаче. Както говорят за крокодила, че оплаква жертвите си.

Случайно погледнала небето, Алиса забеляза нещо, което й се стори странно. Лешоядите обикновено следват отгоре, от високото, посоката на лъва с надежда да получат и те нещо от неговата плячка. А сега? Сега в небето над нея нямаше никакъв лешояд. Но далече на изток се виеше такова множество, каквото друг път не бе виждала. Не една, не две, не десет птици, а може би стотина и повече в плътно ято, което се въртеше в строго съгласуван летеж, като че ли попаднало в гигантска вихрушка.

Каква ли бе причината?

Птица секретар, сякаш забола над ушите си сноп пачи пера като древен писар, дразнеше някаква змия, изглежда, пепелянка, да я измори повече, преди да й нанесе убийствения удар.

Ето го и царя! Полегнал в сянката на млада акация, положил величествена глава върху протегнатите си лапи, лъвът гледаше напреде си с такова безразличие и такова пренебрежение, все едно, не забелязваше както колата, така и жената в нея. И не само той. Двете лъвици зад него дори не вдигнаха клепачи. Човек в автомобил нито е плячка, нито е враг. От такива същества те не се интересуват.

Доскоро, преди въведените ограничения, никой не би могъл със сигурност да твърди кои са повече в резервата: дивите животни или непресекващите потоци от туристи в леки коли и автобуси. От тях клетите обитатели на саваната не можеха да си намерят покой. Добре, че се наложи забраната, която допускаше само екипи от учени. Та животните, поставени под известна закрила, да си отдъхнат малко от любопитните натрапници.

На пръв поглед всичко наоколо лъхаше покой. Един привиден покой. Защото и лъвовете дебнеха, и гепардът дебнеше, и скритите в засада диви кучета, и дремещите в сенките хиени. Ослушваха се, душеха да усетят навреме заплахата и тревопасните. Това, което поетите възпяват като хармония в природата, учените наричат „динамично равновесие“ — намиращи се в установени съотношения растения, вегетарианци и хищници. Всъщност равновесие няма. Всъщност всичко се изменя, „панта рей“. Иначе, ако липсваха промените, щеше ли да съществува еволюция? Изчезват едни видове, заместват ги други, по-приспособени към новите условия.

Само едно будеше тревога. Естествените промени в природата протичат бавно, постепенно. А през последните десетилетия, след активната намеса на човека, тоя процес се ускори многократно. Ето например тропическите гори. Ако бъдат унищожавани с досегашния темп, само след двадесет-тридесет години ще изчезне поне една пета от животинските видове на планетата. Където е била джунглата, ще настъпи саваната, а на нейно място ще нахлуе пустинята.

Наистина вземат се мерки, свикват се конференции, гласуват се резолюции, отделни страни издават прекрасно редактирани закони за опазване на околната среда. Но, уви, особена полза не се вижда. На едно място настъпва пустинята, другаде — свръхградовете, на трето — индустриалните предприятия, асфалтените магистрали, пистите на летищата, ерозираните почви…

А това?

Алиса отпусна педала за газ, натисна спирачката, видяла напреде си самотна зебра, нещо необичайно, която пристъпваше тромаво, непохватно, провлякла левия си заден крак.

После забеляза и тътрузещия се подире й дънер. Всичко беше ясно. Животното бе попаднало в телена примка, вързана за пъна да го забави, та да позволи на бракониерите да го настигнат. Навярно предназначена за носорог или слон, които представляват някакъв интерес за незаконен лов заради бивните и роговете им.

Девойката спря, скочи на земята и предпазливо се запъти към зебрата. Щеше да опита, ако може, да я освободи от тела, с който иначе беше обречена на гибел. Никой хищник нямаше да се откаже от такава леснодостъпна плячка.

Клетото животно сякаш разбра, че искат да му помогнат. Изчака я. Дори извърна към нея муцуна и изпръхтя като кон.

Алиса вече бе отвързала тела, когато зърна изскочилите от хралупата на близкия баобаб трима мъже с насочени срещу нея автомати.

Тя се извърна рязко:

— Какво искате?

Отначало ги бе помислила за ловни надзиратели. Но тозчас си бе дала сметка, че тия са без униформи. Тримата приближиха, обградиха я. Единият от тях, Антонио Гомеш, най-сетне отговори:

— Извинете, мис! Но такова е нареждането. Трябва да ни последвате!

Беше висок и жилест мъж с мургаво скулесто лице, с орлов нос и мустачки като средновековен хидалго. И големи черни очи на хипнотизатор. С две-три думи: приятна външност на южняк.

Само погледът му не беше приятен, а суров, заплашителен, съвсем различен от учтивия тон на гласа му.

— С какво право? — запита девойката, вече смутена.

Бегла усмивка се мерна върху чувствените му устни:

— Защо ще говорим за право, мис? Че къде го има? Има само сила. Силата сега е у нас. И вие, щете или не щете, трябва да ни последвате! Моля ви, не ни бавете! Всяка секунда е скъпа.

Какво й оставаше да стори тя срещу трите смъртоносни дула, насочени към нея! Покорна, тръгна нататък, където я водеха.

Едва сега различи спортния самолет, прикрит отлично с наръчи суха трева.

Бандитите отхвърлиха настрана маскировката, поканиха пленницата си да влезе първа в кабината, единият от тях зае мястото на пилота, витлото забуча, колесарката се задруса по неравната пръст, после машината се дигна във въздуха, изви се и се насочи на изток, където се зеленееше следващата течението на реката галерийна гора.

Достигнаха височината, на която се виеха лешоядите. Те се пръснаха при наближаването на ревящата метална птица, но след като тя отмина, продължиха да кръжат все над едно място, над един малък горист оазис, сякаш захвърлен сред степта къс от джунглата.

Защо ли?

Не успя да си отговори, защото самолетът почна да слиза надолу, все по-ниско и по-ниско, докато накрай колелата му докоснаха земята до самата окрайнина на гората.

Тримата слязоха веднага, избутаха на ръце машината си на разчистеното за целта място под листния покрив като в зелен хангар. Нагласиха я с мотора навън, та да е готова тозчас да излети, ако нещо непредвидено го наложи.

Антонио Гомеш подаде галантно ръка на девойката да й помогне при слизането от кабината.

Наблизо се виждаха две палатки в защитен цвят: едната по-голяма, другата по-малка.

— Това ще бъде вашето временно жилище — рече Гомеш, като й посочи входа на по-малката.

Алиса не влезе веднага, спря се пред входа, разгневена, с искрящи от негодувание очи.

— Обяснете ми! — почти извика тя. — Какво искате от мен?

Бандитът вдигна рамене:

— Не знам, мис. Искрено ви казвам. Подчинявам се на чужда заповед. Вярвайте ми — аз също против своята воля.

Безсъмнено не й обясни чия воля изпълняваше, това му бе напълно забранено под най-страшна заплаха. Не й каза, че така му бе наредил Курт Нилсен, телохранителят на Франсоа Риго, солидния бизнесмен с добродушната усмивка. И как съгласно неговите указания, с предоставен от него самолет Гомеш и съучастниците му бяха влезли незаконно в резервата, бяха установили потайния си лагер тук и как съгласно дадените им по радиото напътствия й бяха устроили засадата.

А понеже тя продължаваше да го гледа с настойчиво искане за отговор, добави:

— Ще ви задържа тук до ново нареждане. Това знам — това ви казвам.

И почти прошепна с прехапани устни:

— Аз не съм по-свободен от вас, мис…

Алиса премина на молба:

— Тогава, щом имате радиовръзка, предайте на баща ми, че съм здрава и читава, та да не се безпокои!

— Изключено, мис! — отсече похитителят — Тъкмо туй не ми е позволено.

— Но той е болен, инфаркт… Знаете ли какво значи това? Тревогата може да го погуби…

Антонио Гомеш стисна челюсти, присви очи, любезността изчезна от държането му:

— Моля, приберете се в палатката!

Тя разбра, нямаше да го склони. Подчини се, влезе вътре. И седна върху опънатото походно легло.

Гомеш й поднесе няколко сандвича:

— Засега това ще бъде вечерята ви. Утре ще имате по-богато меню.

Навън вече се свечеряваше. Като черен дим мракът изпълзяваше от гъсталаците, обгръщаше стъблата на дърветата, омотаваше най-гъстите сплитания на лианите и епифитите, надигаше се нагоре, докато накрая угаси и последния сребрист здрач, който се процеждаше през редките листни пролуки.

След като пленницата му изяде поднесените сандвичи, Антонио Гомеш надникна през входа:

— Препоръчвам ви да затегнете ципа, та да не влизат москити и всякакви други гадини!

Когато девойката изпълни заповедта му, дадена под формата на съвет, той добави:

— И не правете опити! Никакви опити! Пред палатката ви по всяко време ще дежури някой от нас. Лека нощ!

Алиса не отговори.

И отново седна на леглото. Как да предупреди баща си? Само това — че е жива и здрава. Да не се вълнува. Знаеше колко я обича той, затова и тя му отвръщаше със същото. Майка си не помнеше, пък и не искаше да си я спомня, след като някога отдавна-отдавна бе напуснала и двамата подир някакъв киноартист. Известно време й пишеше трогателни писма, на които Алиса не отговаряше. Не можеше да й прости. Накрая и писмата пресекнаха…

Тя си представяше ясно тревогата на баща си, който знаеше, че дъщеря му винаги се прибира от саваната преди залез. А вече беше нощ. И нея я нямаше…

Навярно бе вдигнал на крак помощниците си, навярно се бяха пръснали да я дирят на всички посоки с лендровера, със самолета на баща й, а може и със самолета на Риго. Дали са открили нейната изоставена кола? Празна. Без нея.

Не можеше да чака повече, трябваше да предприеме нещо! Да се махне оттук! Макар че бе нощ, трябваше да тръгне към биологичната станпия. Още от въздуха бе успяла да се ориентира горе-долу къде се намира сега.

Внезапно нейде съвсем наблизо се чу пронизителен вой на хиена, после захванаха да се джавкат павиани, сякаш хиляда дявола се бяха събрали да се ругаят по съседните дървета, залаяха по-надалеч зебри.

Тия се бяха издали. Но колко ли живи твари мълчаха! Колко ли хищници дебнеха нейде съвсем наблизо?

Въпреки това! Тя беше длъжна да избяга, да успокои баща си!

Но как? Точно пред платнището, което служеше за врата на палатката, седеше някой от бандитите. И както се вижда, уморен и той от днешния напрегнат ден, бе заспал на самия й праг. А че спеше, това си личеше от равното му дишане. Изглежда, вече хъркаха в другата палатка и останалите двама.

Алиса изведнъж се сети. Не бе му обърнала внимание преди това. То бе преминало неусетно през съзнанието й, ала нали затуй е подсъзнанието — то го бе отбелязало й сега й го предлагаше, тъкмо когато беше нужно. Улисан с нея, с вкарването на самолета под навеса, пилотът бе забравил на мястото му ключа за запалване на мотора.

Навярно не допускаха, че тя бе завършила авиаторски курс, че се бе подготвяла на подобна машина. И че би могла да се възползува от тая си подготовка.

Оставаше само да стигне дотам, да запали и да излети, преди бандитите да я достигнат. Малка надежда наистина, но закъде човек без надежда? Удавникът и за сламка се хзаща.

Девойката извади една фиба от косата си, изправи я, после се залови да наточва единия й край, като го търкаше, колкото е възможно по-тихо, в долния ръб на неприбраната чиния от вечерята й. Търкаше и опитваше колко се е заострила. Бавко, противно бавно, после отново я натисваше, та чак разрани пръстите си.

Най-сетне прецени, че вече става.

Приближи до задната стена на палатката и се залови да я среже. А и тук — със същата бавност. Не стига, че фибата не беше наточена, ами и брезентът шумеше, докато тя се мъчеше да го пробие. Скърцаше, прашеше, струваше й се, че е разбудила не само охраната си, ами и цялата гора.

Но не. Притихнала, девойката чу — продължаваха да спят.

Тогава угаси фенерчето, разгъна направеното отвърстие, промуши се през него и излезе навън. Обгърналият мрак я ослепи, а върху й тозчас налетя с вой облак кръвожадни москити. Нямаше опасност от зараза, тъй като тя в Африка вземаше редовно протиаомаларийни препарати, но кожата й бързо се покри с едри смъдящи мехури.

Какво да стори, трябваше да ги търпи!

Съвсем безшумно Алиса се насочи нататък, а тъмнината. Тихо, бавно като охлюв. А то съвсем не беше лесно, на всяка крачка изпращяваше някоя настъпена съчка, удряше я шумно препречена клонка, плисваше звучно локвата, в която бе стъпила.

Тя се сковаваше на място, изтръпнала, че враговете може да са я усетили. После, поуспокоена, продължаваше.

Почти опипом достигна самолета, опипом потърси стълбичката за кабината. Вече бе сложила крак на първото стъпало, когато изпищя като пеленаче уплашен лемур. Викът му разбуди заспалите по върховете маймуни, които закоещяха, сякаш се бе подпалила гората, разкрякаха се птиците.

Такава глъч! Кой би допуснал само преди миг, че наоколо има толкова много кресливи гърла?

Пръв изскочи навък Антонио Гомеш и сепна с фенера си заспалия пред палатката й пазач, който тозчас рипна на крака, но като видя, че ципът е неразтегнат, се успокои.

Алиса се притаи вцепенена. С нарастваща надежда. Проклетникът не бе погледнал палатката й отзад.

Гомеш накара часовия да спи, а той седна на неговото място.

И тогава, за проклетия, му хрумна тъкмо туй, от което Алиса се боеше, хрумна му да насочи лъча на фенерчето към самолета.

И я видя. Скочи на крака, хванал автомата, и притича към нея:

— Какво правите тук?

Тя приведе глава. Всяка съпротива беше безсмислена. Върна се обратно. Събудили се бяха и останките двама бандити. Хванахя я, надянаха на китките й звънтящи белезници и я натикаха отново в палатката.

— Извинете, мис! — поклони се Антонио Гомеш. — Вие ме принуждавате да постъпвам тъй, явно некавалерски. С вашето безразсъдно поведение.

И я остави безпомощна, обезсилена да изчака края на нощта.

И обезверена.