Каменното яйце

Из спомените на доктор Патрик Бор

„Това не беше временно хрумване, златен миг, озарение, както го възвеличават поетичните натури, това беше моят отдавнашен блян и както всеки блян — дотогава непостижим; блян, който не дръзвах да призная и пред себе си. Млад бях тогава, едва проходил в науката, начинаещ молекулярен генетик, а имах нескромността да мечтая за велики открития. Пък може би не и нескромност, повече някаква натрапчивост.

Такъв беше моят възглед, стигащ до маниакалност — животът не е дело на ентелехията — някогашната «жизнена сила» — или на някаква непонятна съставка в дезоксирибонуклеиновата киселина, за кратко ДНК. Не, нещо съвсем просто за дефиниране — животът е само организация.

Къде е границата между живото и неживото? Ние още не сме отговорили приемливо на тоя елементарен въпрос, а дирим отговор на следващите. Знаем само, че при атомите не може да става и дума за живот. Пък кой знае? А при молекулите? Простите: вода, амоняк, изглежда, не са живи. А по-сложните? Аминокиселините, нуклеиновите киселини? Вирусите представляват ДНК и белтъчна обвивка — същества ли са те или вещество? Или са тъкмо на тая граница, където мъртвата материя оживява? Ами вирусът «камикадзе», който дори няма никаква нуклеинова киселина?

Приели сме, че съставките на живота: протеини, масти, минерални соли и вода, са само вещества. За да се разбере същността му, трябва да се разкрият механизмите на организацията им. Прости истини за днешния научен мироглед, за жалост в повечето случаи, само като декларация, а не с непоколебимо вътрешно убеждение.

Ей това беше моето убеждение — че ако проникна, както следва, в тайната на тая организация, аз бих могъл да пресъздам, както се казва, да «възкреся» отдавна изчезнали животински видове.

А тая организация, опростено казано, е пространствената структура на ДНК — «златната молекула», възвеличавана ненапразно така, носителката на генетичната информация в клетката, на цялата й наследствена програма. Мойрите, древногръцките богини, изпридали «нишката на живота» за всеки отделен човек. Ей това, микроскопичната верижка на ДНК, всъщност представлява споменатата «нишка на живота». В нея е предопределена цялата съдба на бъдещия организъм: човек или жаба, едър или дребен, късоглед или далтонист.

Това е главното — не самата молекула на ДНК, а нейната схема. Не ме интересуваха толкова химическите й компоненти — нуклеотидите, та те са само четири, а взаимното им разположение.

Бих могъл да започна с мамути, да речем. Във вечно замръзналата почва на Сибир са намирани почти напълно запазени техни трупове. Но не го направих. Други бяха постигнали вече нещо подобно. От подкожна тъкан на умряла преди сто години квага бяха извлекли дезоксирибонуклеиновата й киселина. Привличаше ме нещо по-различно, очаквах друго, по-фантастично. Не само децата фантазират, не само писателите. Учените, и то истинските учени, са най-непоправимите мечтатели.

Впрочем това не беше много далеч от пряката ми работа — трансплантации на ядра от една яйцеклетка в друга, разместване на гени от една ДНК в друга.

Когато чух за намерените яйца на динозаври в пустинята Гоби, сякаш обезумях. Изглежда, маниаците имат непреодолима сила, невероятна убедителност. Успях да получа едно вкаменено яйце. Направо си го изпросих. А за мен няма по-обидно от това. Ако умирам от глад, няма да прося.

От дете имам особено влечение към палеонтологията — някакъв атавизъм, изглежда, наследствена памет, неясна тъга по отдавна изчезнали животински прадеди. Може и романтизъм — вкус към далечното и непознатото, качества, вродени в човека и неизчезнали от подсъзнанието му въпреки условията на днешния свръхразумен, прекомерно трезвомислещ век.

Както казах, и това ми увлечение не бе толкова далеч от пряката ми работа, както изглежда на пръв поглед. Еволюцията на отделните видове се предопределя преди всичко от промените в молекулярния строеж на наследственото им вещество.

А сетне? Платих скъпа цена. Жена ми, която толкова обичах, ме напусна. Не я укорявам, права е била. Та аз почти не се прибирах у дома. След като привършех обикновените си задачи в института, за които получавах заплатата си, оставах сам в лабораторията, за да се отдам необезпокояван на свокта страст, която колегите ми снизходително наричаха «хоби». Ех, не съвсем сам. Помагаха ми и те. Моята лудост беше прилепчива, заразяваше и тях.

Това, което ви описвам, е скучно, съзнавам го, прекалено скучно за непосветения. Ала за мен беше по-интересно от най-заплетения криминален роман.

Шест месеца проучвах ядрото на каменното яйце. А допускате ли какво значи това? Стотици най-фини разрези там, където трябваше да бъде яйчното ядро с кристализиралата ДНК. Убийствено досадни манипулации за деминерализиране на нужните участъци, безброй спектроскопски и рентгеноструктурни анализи, специфични оцветявания и наблюдение в електронния микроскоп — само изброяването им създава отегчение.

Толкова сложна работа, толкова невероятно сложна, че сам се чудя как съм постигнал това!

Спомням си, бях на шест години, когато разглобих часовника на баща си. След това опитах отново да го сглобя. В същото положение се бях озовал и сега, след четвърт век, пред същата безпомощност. Тогава, като дете, мечтаех да стана часовникар, та да човъркам из такива сложни механизми. А се получи така, че ми се наложи да работя с възможно най-сложния механизъм — клетката.

В колежа бях шампион по бокс. След това пък служих в авиацията. Когато постъпвах в института, завеждащият, професорът, направо ми заяви, че се съмнява дали мястото ми е тук. Боксьор, пилот… То се знае, отговорих му, че и Питагор е бил олимпийски победител в юмручен бой. Но не го убедих напълно. А се оказа, че и в науката са нужни някои от качествата на боксьора. И особено на пилота. Постоянство, издръжливост, решителност. Висшият пилотаж, всякакви там лупинги, свредели, свещи, хлъзгане по крило изискват не много повече смелост от захващането на някоя научна задача, с която можеш да си счупиш също така врата — не физически, а морално, да се провалиш като учен.

Експерименти, експерименти. Всъщност не в тях е главното. Преди това е мисълта, въображението. За експеримента отива по-малко време. Повечето е разсъждението — и когато провеждаш друг опит, и когато се храниш, и когато легнеш да спиш. Дори насън. В съзнанието ти няма място за нищо друго — само тая идея, достигаща до самозабрава. Ако стане така, какво ще се получи? Ами иначе? А по третия начин? Безброй начини, безчислени постановки, невероятно много изводи… Все едно кутията с разбърканите зъбчати колелца, пружинки и винтчета от разглобения бащин часовник.

И както тогава ми идваше отново да се разплача от безсилието си.

Изведнъж, може би накрая, когато вече мислех, че няма да издържа, че ще полудея, схемата беше готова. Ала не така, както я представят в учебниците: една безкрайна завита стълбичка от въглехидратно-фосфатни вериги, чиито стъпала са нуклеотидите, основните тухлички на наследствеността. Не и по отделни гени, които представляват сбор от различни по брой нуклеотиди, не и по оперони — съвкупности от няколко гена, произвеждащи определен белтък.

Отначало — само една схема, схемата на отделните хромозомн, които обикновено си представляваме като кълбенца от намотана ДНК. И по тая схема трябваше да възстановя целия организъм. Все едно по случайно запазена миниатюра да реставрирам цял древен град: с крепостните му стени, с улиците и къщите, със съоръженията му за живот и отбрана, с хората му, с бита им, с начина им на мислене. Дори още по-сложно. От такъв град ни делят две-три хиляди години, от моя обект — седемдесет милиона.

Тогава установих и онова, което очаквах — ДНК в много от хромозомите съответствуваше изцяло на хромозомите в някои съвременни животни. Известно е, че езикът на наследствеността е общ за всички организми на земята: растения и животни, дори вируси. Азбуката му е една и съща — четири нуклеотида: аденин, тимин, гуанин и цитозин, означавани като АТГЦ. Но не само буквите, думите-гени също, а при близките видове даже цели изречения-хромозоми. Едва три процента от гените на човека, чиято ДНК съдържа над пет милиарда нуклеотида, са различни от гените на шимпанзето. На тия три процента се дължи скокът от животинското към разума.

Ей такива общи думи, такива общи изречения в генетичния код открих в генома — целия наследствен апарат на вкамененото яйце. Повечето от тях — съвсем същите както в гребенестия крокодил; някои от тях подобни на известни отрязъци от ДНК на комодския варан и на плащеносния гущер и една малка част, която не успях да отъждествя със съответната съставка при другите съвременни същества.

И се залових отново за работа. Не по-проста, не по-позната, с донейде разработена методика. Започнах да съшивам в нужните ми молекули групите от гени, които бях разчел. Затова са инструментите на генното инженерство: разсичащите и слепващите ферменти, улесняващи трансгенозните манипулации — тия фини биомолекулярни «хитрини», чрез които «измамваме» ДНК-реципиент да приеме чуждия ген и за които не му е мястото да се разпростирам тук.

Естествено, най-трудно се оказа възстановяването на участъците, за които не бях издирил аналози в днешните видове. Тях трябваше да реставрирам по самата схема, запълвайки определените места с потребния нуклеотид.

Чрез разсичащите ферменти отделях от други животински и бактериални ДНК нужните ми гени, които впоследствие вмъквах в установената последователност посредством лигазата — съшиващия ензим. В някои случаи пък транспортирах нужния ми ген с помощта на специфичен вирус-преносител.

Заповедите, които издава определен ген от даден вид, се разбират от всички други организми. Генът, който произвежда инсулина, действува по същия начин и когато бъде присаден на чревната бактерия. Генетичният език на ДНК е истински есперанто, разбираем от всичко живо на Земята.

Накрая, след безброй опити, повярвах, че съм постигнал целта. Бях получил набора от ДНК, комплектована в хромозоми, който според мен трябваше да отговаря на търсената схема.

Другото беше сравнително по-просто. Оставаше ми да транс плантирам този ядрен материал в яйцеклетката на някое съвременно животно. Спрях избора си на комодския варан. По-едрички са яйцата му, осигуряват повече храна на зародиша. От такова яйце изсмуках ядрото му и впръсках на негово място получените от мен хромозоми. Поставих го при температура и влажност, подобни на ония, които предполагаме, че са съществували в края на Креда. И зачаках.

Как не се побърках по време на това чакане? Вероятността за успех беше малка, невероятно малка. Всеки, с когото я споделях, бързаше да ме подготви за провала. Та то обикновена трансплантация на ядрото в чужда клетка е все още несигурна работа, а това, с което се бях заловил аз.

Дните течаха тъй бавно! Аз броях секундите, а те — безкрайно много, едва се източваха в минути, минутите — в часове, часовете — в денонощия. Забравих преките си задължения. По моя вина се провалиха няколко важни експеримента. И ръководството, обикновено толерантно, накрая не издържа. Получих предупреждение за уволнение. Пък аз сякаш не забелязвах — без жена, без работа, с малко дете…

Не се отделях от яйцето.

Накрая се убедих — ядрото беше жизнеспособно. Можех като Архимед да хукна по улиците и да викам: «Еврика!» Започна делението си… Две ядра… Четири.

Отново се намесих. Извлякох тия ядра и ги инжектирах в други четири обезядрени яйца на варан. Не по-големи. Тазът на двуногите динозаври е бил тесен независимо от големината им и не е бил в състояние да снася много едри яйца.

И пак чакане. Такова чакане. Проверявах ги непрекъснато. Ние знаем при какви условия и след колко време се излюпват съвременните варанчета. А динозавърчетата?

Сега във варанските яйца се разпореждаше генетичният апарат, който бях сглобил аз. Какви ли заповеди издаваше? Правилно ли щеше да ги разбере белтъкът на яйцата? По какъв начин щеше да реагира?

И добре, че директорът на института навреме оцени стойността на работата ми. Нещо повече, даде ми пълна свобода на действие.

Малко късно наистина, но все пак «по-добре късно, отколкото никога».

Седмици наред не се откъсвах от инкубатора. Проверявах, проверявах. Нямаше съмнение — ставаше нещо. Ембрионите се развиваха, нарастваха, оформяха се тъкани, органи. Ето, затуптяха и сърчицата им. По-право само на трите. Четвъртото явно бе нежизнеспособно.

Но какво ли щеше да се получи? Методиката ми уж изглеждаше безупречна. Смятах, че нямам никакъв пропуск, на това отгоре вярвах в принципите на своята наука. И все пак…

Дали нямаше да се появят някакви изроди, безформени химери, негодни за живот — и по тоя начин, със самото си съществуване компрометиращи напълно двегодишния ми труд?

И най-сетне, след толкова седмици почти без сън — сполука!

Едното яйце се разклати, зверчето отвътре изгриза черупката му и като се заваляше напред-назад, излезе на белия свят. Ама какво зверче — досущ като родителите си, такива, каквито ги виждаме реставрирани в гипсовите модели и по рисунките — един истински «тиранозаурус рекс», гущер-тиранин, цар. Само че в умален вид, миниатюрно тиранозавърче, ще речеш, играчка.

След него се измъкнаха и двете му братчета. Всъщност това не бяха и братя, те бяха тъкмо това, което наричаме «клонинг» — един индивид, размножен в няколко копия, от едно яйце, със съвсем еднакви качества.

Нагласих ги в специален терариум за отглеждане на тропически влечуги. И се залових да ги храня така, както се хранят новоизлюпените крокодилчета — с живи насекоми, които питомците ми преследваха и унищожаваха с бясно настървение.

И растяха бързо. Удивително бързо.

Всъщност, като си помислиш, няма нищо за удивление. Природата се е погрижила да достигнат програмирания си огромен ръст колкото може по-скоро, за да получат повече шансове за успех в борбата за съществуване.

Взех да им пускам мишки, после зайци и всякакви други по-дребни животни. Също — месо от месарницата. Но месото трябваше да размахвам пред очите им. Зная, така е при влечугите, не забелязват неподвижната плячка.

Не бързах да разгласявам успеха си. Преди това привлякох за сътрудници няколко добри специалисти по рептилиите и палеонтолози. Но въпреки взетите мерки не успях да опазя тайната. Журналистите, настървени за сензации, нахълтаха в лабораторията.

Ща не ща, трябваше да се евакуирам. С помощта на благотворители получих на разположение едно островче сред протичащата в саваната река. Един малък, извънредно строго охраняван резерват сред големия африкански резерват.

И не само заради журналистите и другите любопитни. Питомците ми вече не се побираха в терариум. Създадени от природата хищници бегачи, те имаха нужда от простор.

По пътя в самолета умря едното. На острова, ограден добре, настанихме двете оцелели динозавърчета, на пръв поглед подобни на средни по размер кенгура. Само на пръв поглед. Защото огромните им глави, острите им зъби, свирепият израз на очите ясно издаваха стръвнишките им нагони. При тях още от самото начало, докато бяха съвсем малки, не влизаше човек. Тозчас се нахвърляха да хапят. А сега, при тоя ръст, беше направо безразсъдство да се правят опити, както предлагаха някои, за опитомяване.

Знам, има случаи на почти домашни влечуги: боа, питони, крокодили и алигатори. Ала тези не се поддаваха на никакви възпитателни уловки.

Там, на новото място, ни слетя неочакваният удар. Наводнението! Незапомнено в тия области. Заля по-голямата част от острова. И когато се оттече, открихме с неописуемо огорчение, че единият динозавър беше изчезнал. Навярно отвлечен от водата.

Остана ни последният.

И колкото повече наедряваше, толкова по-зъл ставаше. Не понасяше ничие присъствие около себе си. Я зърнеше някого, макар извън оградата, тозчас хукваше нататък с раззината морда.

Блъскаше се в желязната решетка, опитвайки да се прекатери през нея. Наложи се да я подсилваме неколкократно, а до заслона му да построим тунел, та да не вижда служителите, когато поднасят с пригодения кран храната му или когато правят редовните физиологични изследвания и етологични наблюдения.

Оттогава измина много време. Тиранозавърът вече е на дванадесет години, на височина почти пет метра и обща дължина с опашката над десет метра. Един наистина удивителен звяр — най-големият и най-страшният хищник, живял някога на сушата.

Питат ни често защо не го показваме на публиката. Първо — не за циркови атракции съм го създал, а за научни изследвания, за особено важни научни изследвания, и второ — понеже е невъзможно. Не понася присъствие на никакви живи същества, напада, блъска се в оградата, наранява се, дори може да се убие, а не бихме рискували заради забавление на скучаещата публика да го загубим.

За нея, за широката публика, са предназначени филмите, които сме заснели и които в скоро време ще се появят на телевизионните екрани. Тогава всички ще видят тоя отдавна изчезнал животински вид, тоя наш гост от далечните епохи, възкресен, за да ни покаже една малка картина от оная тайнствена ера, от кошмарното царство на чудовищните влечуги.“

Франсоа Риго прочете търпеливо цялата извадка и извърна поглед към научния си съветник доктор Булез, който го изчакваше, седнал мълчаливо в отсрещното кресло.

— Интересно! — рече Риго.

Рече го бавно, отпуснато, така, какъвто беше на вид и той — едър, възпълничък, с три гънки на тлъстата гуша и уморени кротки, необичайно кротки очи. Винаги гладко обръснат, но съвсем небрежно облечен, без сако, без връзка, с нагънато върху издутото му коремче поло, с недобре огладени панталони и вече поизтъркани от носене обувки без връзки, като чехли. С небрежността към външността си като че ли понякога позираше. Сякаш искаше да каже: елегантни се налага да бъдат келнерите, за да се различават от милионерите. Нали, клетите, нямат нищо друго освен дрехите си?

Зад гърба му в красив кафез, окачен на стената до портрета на стария Риго, Риго-баща, основателя на фирмата, подскачаше, като чуруликаше непрекъснато, златистожълто канарче.

Риго се обърна към кафеза, заслуша се за малко в мелодичното подсвиркване, после поклати подчертано бавно глава и повтори:

— Много интересно! Само дето не ми е особено ясно каква връзка има това с нашата работа.

Това беше деликатен намек, че на един делови човек, презает бизнесмен, не е простено да си губи времето с някакви, дори и най-занимателни вестникарски шумотевици.

Доктор Булез очакваше тоя въпрос. Затова, без да каже нищо, все тъй почтително стана и положи пред шефа си друга вестникарска изрезка. Значително по-къса.

Франсоа Риго пробяга с поглед по първия ред. Прехвърли го на втория, на третия… Лицето му, доскоро едва прикриващо недоволството си, се оживи. Върху бледите му устни се появи нещо като усмивка.

Прегледа текста набързо, по диагонал, както се казва, после започна отново — тоя път съвсем бавно, като се спираше и препрочиташе всяка отделна фраза.

Накрая я остави на бюрото.

И рече:

— Виж, това заслужава!

После, след кратко замисляне, отново заел предишния си небрежен, отпуснат вид, запита:

— Някакви подробности? Например, къде мога да намеря тоя знаменит доктор Бор?

— В момента е там — отвърна съветникът. — Почти всеки месец прекарва по една седмица на острова.

— Кога е заминал?

— Вчера.

— Значи, ако тръгна утре заран, ще го заваря.

И без да изчака отговора му, който беще предварително известен, позвъни на секретаря си.

В следния миг той влезе почтително в кабинета.

— На услугите ви!

Риго даде бавно, отсечено нарежданията си:

— Камериерът да приготви багажа ми! Излитаме утре сутринта. Вие предупредете за това пилота ми. И поканете да дойде Кнут Нилсен!

Секретарят излезе гърбом със сдържана почтителност. Не каза нищо. Нали затова беше секретар, да прикрива дори от себе си тайните на шефа? Но се досещаше, не за особено законна сделка се тъкмеше милионерът. Пред законна сделка той не вика в кабинета своя телохранител.

Всъщност това не го засягаше. Отдавна бе научил простата истина, че няма законен и незаконен бизнес. Има само бизнес.