Каменното яйце

Заклинателят на крокодилите

Патер Симон Чиганго заплува с най-голяма бързина срещу крокодила, който преследваше Камбомбе. Плуваше и премисляше как тоя път да се справи с него. Племето му от памтивека воюваше с тия противни влечуги: биеше ги с копия, ловеше ги с въдици от кръстосани заострени колове, стреляше ги с пушки.

Сега нямаше нищо — само две голи ръце.

Всъщност съвсем не нищо — имаше знанията на заклинателя и опита му.

Затова не се боеше, вторачил и той поглед в двете студени зеленикави очи, които, едва подадени над водата, следваха ужасения плувец. Камбомбе вече бе разбрал каква опасност го заплашва.

Чиганго съобразяваше бързо. Би могъл да му натисне очите с палци. И да натиска, да натиска, докато оня се откаже от плячката си. Но после? Камбомбе може да се отърве, но как тогава ще се спасява самият спасител?

Разстоянието между зъбатата морда и краката на плувеца намаляваше.

Ето, страшните челюсти се разтвориха, разчекнаха се, готови да щракнат като смъртоносен капан. И така разтворени, продължиха да порят водата, да докопат бясно пляскащите нозе на човека.

В тоя миг доплува Чиганго. И като че ли не той реши какво да стори, като че ли го реши друг, сякаш му го внуши някой грижовен прадядо, все такъв ловец на крокодили.

Никога досега не бе правил това. Подсказа му го подсъзнанието, някаква унаследена памет, запечатана следа от станала може би преди векове битка.

Заклинателят на крокодили протегна напред ръце и дори без да си дава сметка какво върши, хлопна една към друга двете зинали челюсти. Очакващи само тоя сигнал от мозъка, изпълнили го малко по-рано, преди да са достигнали плячката, те се затвориха с трясък.

Хищникът прецени бързо, че е станала грешка, и опита да отвори уста, ала твърде късно. Врагът вече бе обгърнал муцуната му с ръце и не пускаше. Обезвредил я бе напълно.

Мисълта на човека работеше трескаво — с какво да ги върже? С какво?

И се сети — с връвта, която препасваше расото му.

Разбира се.

И докато държеше с една ръка обезвредената морда, с другата измъкна шнура и тозчас я омота. Дори успя да го върже на възел.

После отскочи встрани. Вече нямаше опасност хищникът да го догони.

Скоро четиримата се събраха на брега, почти невредими.

На двадесетина крачки от тях се мяташе сред гейзери от водни пръски и се въргаляше като пумпал побеснялото от безсилието си чудовище, вече осъдено на гладна смърт, ако междувременно не успееше да изхлузи от главата си не особено здравата примка.

От благодарност Чиганго по-напред плю върху амулета си, после чак се сети да се прекръсти. И се кръсти толкова усърдно, че му стана неудобно пред другарите му, които все не можеха да се начудят този ли мокър поп беше храбрецът, победителят на крокодила.

Наоколо се ширеха пространни обраствания, все едно водни гори, от висок няколко човешки боя папирус, а каналите между тях бяха застлани с килим от водни лилии с пурпурни венчелистчета. Другите крокодили се бяха изпокрили на дъното, гмурнали се бяха и хипопотамите. Единствен неудачникът с вързаната уста продължаваше да се премята във водата, над която прелитаха подплашени корморани и ибиси, марабута и сиви чапли, патици и исполински зимородки. От клоните крякаха папагали и маймуни.

Едва сега Чиганго забеляза раната си, получена в борбата. От зъб или от нокът. Повърхностна наистина, но с обилно кръвотечение. Той побърза да я посипе със спорите на узряла пърхутка, после налови няколко мравки, от ония черните, големите, чиито ухапвания най-болят. И доближи главата на едната от тях до порязаната кожа. Челюстите й в миг се вкопчаха, затегнаха среза. Така нареди по раната десет мравки, после откъсна телата, а остави само главите им, все едно шевове при хирургическа операция.

Знаеше добре какво прави. Той беше заклинател и знахар — помагаше на хората, не като злите магьосници, които с черната си магия само пакостят. Изучил бе при каква болест какъв лек се полага. Против обикновена треска — самакитка, против малария — хапчета от паяжината на един паяк. Вместо да вади зъб, го посипва с прах от билки и зъбът сам пада. Паралич се лекува, като болният бъде оставен до блатото, та да се зарази от малария, която пък оправя паралича. При виене на свят или, както казват градските лекари, при високо кръвно налягане, се дава отвара от лианата, наречена от белите рауволфия. Против ревматизъм най-помагат пчелните ужилвания. Освен това знаеше да прави и ваксина, както казват лекарите, против змийска отрова, като драска многократно със змийски зъби по кожата между палеца и показалеца на ръката. И още много, много други лекарства, не по-лоши от ония, дето се продават в градските аптеки.

Мокрите крушенци поеха напред обезверени. Водата бе отнесла сала им, който лежеше заседнал в тинята на отсрещния бряг, докъдето никой не би дръзнал да доплува само при мисълта какви опасности се спотайваха на дъното.

А то какъв бряг! Хаос от дървета и лиани, от папрати, коприва и бодливи храсти, който не можеха да прекосят.

Тръгнаха по засъхващата кал на границата между гората и реката. Тук-там се издигаха величествени акации и причудливи на вид палми дум, грамадни тамаринди и диви смокини, заприличали на приказни великани, загърнати в разкошни мантии от лакирани листа, които просветваха като пришити зелени бисери.

Водата течеше бавно, унило, разляла се из плитчината в сложна мрежа от ръкави, които отделяха от сушата множество островчета, малки и големи, обрасли с тополи и висока тръстика.

Спряха да си направят някакви оръжия. Надзирателите бяха изтървали пушките при обръщането на сала, ала ножовете им стояха на поясите. С тях издялкаха няколко кола, подостриха ги и ги превърнаха в нещо като копия — такива, каквито са ползували прадедите им преди векове, преди да се научат да правят остриетата от кремък, от бронз и желязо. И така, с повече самоувереност, продължиха нататък.

Скоро достигнаха проход в бодилака, утъпкан от хипопотами. И така, през гъсти зелени сплитания и оголени пространства между дънерите на горските исполини най-сетне се добраха до окрайнината, където джунглата неусетно прелива в храсталака. Но и сега пътуването им не стана по-леко, напротив, затрудни се. Трънливите шубраци, които препречваха пътя им, не бяха по-проходими.

Местни хора, свикнали с прищевките на природата, и четиримата успяваха да се проврат и през най-мъчните препятствия, успяваха и да намерят вярната посока.

Вече излизаха от гъсталака, когато дочуха човешки вик:

— Ехей, насам!

Свърнаха нататък. Не само да помогнат, ами и те да получат помощ. И видяха Франсоа Риго, изправен върху седалката с размахани ръце.

Още отдалеч той ги предупреди:

— Има лъвове! Внимавайте!

Новодошлите се заозъртаха. Ала въпреки че не забелязаха нищо подозрително, понеже знаеха колко майсторски може да се спотайва царят на зверовете, продължиха да се взират настрани, като в същото време бързаха секунда по-скоро да се озоват в колата. Беше им добре известно, че за лъва човек в автомобил и човек извън него са съвсем различни неща.

Риго заразправя:

— Един лъв и три лъвици! Тук бяха. Изглежда, са си отишли малко преди да дойдете. Чудно!

— Няма нищо чудно — отвърна патер Симон. — Всеки звяр гледа да бъде по-далеч от човека. Отде да знаят, че нямаме пушки?

Камбомбе запита:

— А вие? Какво правите тук?

— Угасна моторът — отвърна милионерът. — Нещо в запалването. Навярно акумулаторът…

Шофьорът се оказа сносен механик. Той вдигна капака, почовърка малко там и тържествено заяви:

— Готово!

Това „готово“ означаваше, че е оправил късото съединение. Но акумулаторът си оставаше празен. Наложи се да побутат доста колата. И добре, че наблизо почваше нанадолнището, което улесни бутането, докато моторът запали.

Тогава всички наскачаха вътре, Риго натисна педала за газ и пое по най-краткия път към биологичната станция.