Каменното яйце

Титаничен двубой

Обсадените, сковани от страх, бяха опрели гърбове в надупчената от червеи стена на хралупата, сякаш сраснали с нея, с едно-единствено желание, с един див нагон да се отдръпнат колкото може по-далеч от страхотната глава, която гризеше отвора, изплюваше цели цепеници от разкъртваната дървесина и се намъкваше все по-навътре и по-навътре. А дали беше глава това? Или машина, която методично си проправяше път през изпречилата й се преграда — както въглищният комбайн си изравя подземната галерия.

Никой не усещаше полазилите го паякоскорпиони и стоножки, които като че ли единствени не забелязваха беснеещото навън страшилище.

Тримата: Патрик Бор, заместникът му и пилотът, виждаха само едно, само тая безобразна морда, неестествено приведена, та да достигне ниския отвор, и поддържащото я масивно туловище, стъпило непоклатимо върху разкрачените си птицеподобни нозе-колони. И мятащата се зад тях неправдоподобно дебела опашка.

Забравили бяха, че освен тях тук имаше и паяци, и скорпиони, и змии; забравили бяха какви са, какво са желали, какво са мечтали — сякаш хипнотизирани от огромните изцъклени очища и ослепително белите зъби — толкова големи, че не можеха да ги приемат за зъби.

Като че ли вече не изпитваха и страх, парализирани, обхванати от странно безразличие, невероятно затъпяване, все едно уловена от змията жаба. Изгубили способност да мислят, да преценяват, да търсят изход от безизходицата си. Нямаха време дори да съжаляват за света, който трябваше да напуснат. Изгубили способността си въобще да чувствуват.

Не вярваха в чудеса.

Затова се оказаха тъй изненадани, тъй неподготвени за това, което последва.

А то беше истинско чудо.

Тиранозавърът дръпна назад главата си. Извърна я рязко, по птичи, наляво. После отмести и краката си, метна в противната посока и опашката си.

Доктор Бор се престраши да надникне през опразнения вход. Зад него занадзъртаха и другарите му.

Какво ли беше това чудо — за добро или за още по-голямо зло?

С тежък тропот, като оръдейни изстрели, насам препускаше втори динозавър. С най-голямата си бързина, с най-неудържимата си стръв.

Не можеше да бъде друг освен Доналд! Само два индивида от тоя зловещ вид беше възкресил доктор Бор. И сега двата се бяха събрали, сякаш да му отмъстят за това, което бе сторил, че ги бе измъкнал в един съвсем чужд на тях свят.

Дали щяха да ги обсадят дружно, с общи сили да прегризят хралупата, та да си поделят плячката?

Мимиките им, жестовете им, ако може да се говори за такива, бяха съвсем непознати. Кога се радва и кога се гневи гущер. Защо раззинва уста крокодилът: да захапе или да я разхлаби, или пък да позволи на щапукащите по него птички да почистят зъбите му от останалата храна, а венците — от пиявици.

Трипръстия измуча като прегракнал лъв. Направи няколко крачки към тичащия насреща му динозавър, но веригата, опъната докрай, спъна устрема му. И той взе да се дърпа досущ като вързан петел, който налита да се сбие с пуснатия на свобода свой съперник.

Изглеждаше, че всеки миг щеше да я скъса.

Не му се удаде. От добър материал беше направена, от опитни майстори. Продължи да се тегли, дано я изхлузи от лапата си, разкрачен, почти разчекнат от дърпането, с проточена напред зинала в зловещата си гримаса муцуна и изпружена опашка.

На хората не им остана време да предвидят какво ще се случи, не свариха да разменят и дума. Новодошлият се стовари върху брата си като откъртена скала, блъсна го, събори го на земята, така неустойчив с окования си крак.

Вече беше ясно — търсеха се за бой, не за дружба.

Но дори и паднал, Трипръстия успя да приложи смъртоносната си хватка. По-дълго бе живял на свобода, по-дълго я бе прилагал. С рязко обръщане той докопа врата на противника и стисна челюсти.

Всяка друга глава би отхвръкнала за миг от мощта на тая жива гилотина, не и динозавърската. Твърда беше кожата му, яки — мускулите, нечупливи — костите.

Доналд се превъртя ловко така, че земята потрепера, опитвайки да освободи късия си врат от захапката. И понеже това не му се удаде, протегна предните си недорасли крайничета, та заби ноктите им, подобни на месарски куки, в очите на врага. После сви мощните си задни лапи и точно както постъпва леопардът, понечи да разпори корема на противника. А ноктите на леопарда изглеждат безвредни бодилчета в сравнение с неговите.

Кръвта и от двете тела, рукнала на алени фонтани, превърна полесражението в червено блато, сред което двамата противници продължаваха да се въргалят и да си нанасят нови и нови рани.

Ако бяха други същества, отдавна да бяха прекъснали боя, отдавна да бяха мъртви. А тия? Прекалено жизнени, прекалено ожесточени. Обезобразени, те продължаваха битката. Премятаха се из калта, сплетени така, че да не се отличат един от друг, в една обща грамада, из която понякога се подаваше ту крак, ту изпъната опашка.

Ето, една перна ствола на боабаба, тъкмо пред хралупата, перна го със сила, която би прекършила всяко друго дърво, а хората, надничащи навън, едва успяха да отскочат във вътрешността.

Такава битка, такъв титаничен двубой!

Никое човешко същество не бе присъствувало, не бе виждало нещо подобно — смъртна схватка, една от тия, които навярно са се водили непрекъснато някога, преди шестдесет-седемдесет милиона години.

Всичко има край. Това сражение — също.

Пръв се отпусна Доналд. Вражите зъби бяха успели да прегризят главните артерии, да прекъснат гръбначния му мозък. Омекна, отпусна се безжизнен.

Когато колата на Алиса Бор наближи, вече агонизираше и Трипръстия. Лапите му потръпваха в последни конвулсии.

Доктор Бор излетя от укритието да посрещне дъщеря си, която скочи насреща му да го прегърне още преди да е спрял напълно автомобилът.

— Сърцето? — това беше първата й дума. — Как е?

Той се усмихна неопределено, по обичая си:

— В такава обстановка обикновено аварии не стават.

Приближиха до тях пастор Симон Чиганго, заместникът на учения и пилотът. Изправиха се редом с тях, загледани със слисани очи в проснатите сред калта мъртви чудовища.

Пръв се окопити Чиганго.

— Значи мога да се прибера на село — рече той. — Върховния дух на крокодилите умря. Мулумбе, стареят, ще мълчи…

И добави:

— Аз също помогнах, нали? Доведох другия, та да се убият един-друг.

Заети със своите мисли, никой не обърна внимание на езическия израз „Върховния дух на крокодилите“ в устата на християнски свещеник.

Доктор Бор гледаше тъжно:

— С тях загинаха мечтите ми, трудът на живота ми… Но не можеше да бъде друго. Такъв е законът на природата. Пак аз, самонадеяният, опитах да се опълча срещу него. Не бих могъл да ги опазя. Обречени бяха. От самата логика на нещата, от еволюцията. Самообречени…

Какво ли искаше да каже с последната дума?

Той се сети:

— А сега да вървим! Предстои ни много работа. Да бъдат консервирани тъканите им, да бъдат изследвани цитологично, имунологично, генетично. Всестранно. Поне това да остане като полза за науката.

И поклати унило глава:

— И два напълно запазени скелета на тиранозаври.

Когато Алиса му описа събитията, разиграли се в негово отсъствие, ученият се наведе към ухото й и пошепна:

— А хормона, виж, ще унищожа! Ясно за какво може да служи. Навярно ще се намерят хиляди като нашия „гост“, които биха искали да го докопат.

Вече влизаше в колата, когато се доизказа:

— Нима и без това хората не са достатъчно агресивни?